Маккартизъм

На изображението „Това ли ще бъде утре? Америка под комунизъм!“, пропаганден комикс публикуван 1947, показващ спектъра на комунистическо завземане на властта

Маккартизмът (Шаблон:Lang-en), по името на американския сенатор Джоузеф Маккарти, е политическо течение в САЩ от втората половина на 20-ти век. Маккартизмът е насочен срещу комунистите и крайно-левите в САЩ и представлява практика на обвиняване в подривна дейност, заговор, в някои случаи без наличието на реални или достатъчни доказателства, или като се използват иначе рядко използвани средства за разследване, най-често с участието на ФБР, често използван за потушаване на политическа критика. Маккартизмът е мащабна кампания за разкриване на съветски шпиони, комунисти или техни симпатизанти и други политически елементи.

Основните на това течение се коренят в периода на т.нар. Втора вълна от страха от комунизма в САЩ, продължаващ от края на 1940 до края на 1950 г. Характерен за този период е повишеният страх от комунистическо влияние върху американските институции, както и от шпионаж от съветски агенти. Терминът е въведен във връзка с критиките срещу антикомунистическите преследвания, започнати от републиканския сенатор Джоузеф Маккарти, но скоро разширява своето значение, описвайки крайностите на подобно поведение.

В днешно време терминът се използва по-общо, за да опише безразсъдни, недоказани обвинения, както и демагогски атаки срещу качествата или патриотизма на политически противници. По време на маккартизма хиляди американци са обвинени, че са комунисти или симпатизират на комунизма, което ги превръща в обект на агресивни разследвания и разпити от правителствени или частни органи, комисии и агенции.

Основните групи, подложени на подобни подозрения, са държавните служители, хората в развлекателния бизнес, профсъюзни дейци, хора свързани с образованието. Често тези подозрения са вземани насериозно, въпреки неубедителните или съмнителни доказателства, а нивото на заплаха, произтичаща от реалните или предполагаемите леви връзки или убеждения на дадена личност, са често крайно преувеличавани. Много хора губели работата си и/или кариерите им биват разрушени, някои дори са лишавани от свобода. Повечето от тези наказания произтичат от съдебни присъди, по-късно отменени; от закони, които по-късно са обявени за противоконституционни; от уволнения по причини впоследствие признати за неоснователни или подсъдни, или от извънсъдебни процедури, които като цяло са дискредитирани след 1950 г.

Най-известните примери на маккартизма включват речи, разследвания и изслушвания на самия сенатор Маккарти, Холивудският черен списък, свързан с изслушвания, проведени от Сенатската комисия за разследване на неамериканска дейност (House Un-American Activities Committee(HUAC); както и различни антикомунистически дейности на Федералното бюро за разследване (ФБР). Маккартизмът е широко разпространен социален и културен феномен, който засяга всички нива на обществото и предизвиква много спорове и конфликти в САЩ.

Произход

Историческият период, известен като ерата Маккарти започва доста преди личното участие на Джоузеф Маккарти. Много фактори имат принос към маккартизма, някои от тях се пораждат в годините на Първата вълна на страха от комунизма (1917 – 20), вследствие на установяването на комунизма като политическа сила на власт в Русия. Комунистическата партия на Съединените щати увеличава своите членове през 30-те години на XX век, достигайки своя връх от около 75 000 членове през 1940 – 41 г. Това се дължи на нейните успехи в организирането на профсъюзното движение и на опозицията ѝ срещу фашизма. Докато Щатите са заети с Втората световна война и са в съюз със Съветския съюз, проблемът с антикомунизма естествено остава на заден план. Студената война започва почти веднага след края на Втората световна война с установяването от Съветския съюз на марионетни режими в Централна и Източна Европа. Въпреки че аферите Игор Гузенко (съветски шпионин за Щатите) и Елизабет Бентли (американски шпионин за Съветския съюз) повдигат въпроса за съветския шпионаж в далечната 1945 г., събитията от 1949 г. и 1950 г. рязко повишават усещането на заплаха от комунизма в САЩ. През 1949 г., по-рано от очакваното, Съветският съюз провежда изпитания на атомна бомба. Същата тази година комунистическата армия на Мао Дзъдун установява контрол над основната част от Китай, въпреки значителната американска финансова подкрепа за опозиционната партия Гоминдан. През 1950 г. започва Корейската война, изправяйки военните сили на САЩ, ООН и Южна Корея срещу комунистите от Северна Корея и Китай.

Освен тези фактори, съществуват и други, „по-изтънчени“ сили, окуражаващи възхода на маккартизма. Отдавана било практика на повечето консервативни политици да оприличават като „комунистически“ или като „Червен заговор“ либерални реформи като законите за детския труд или правото на жените да гласуват. Тази тенденция се засилва през 30-те години като реакция срещу Новия курс на президента Франклин Рузвелт. Много консерватори слагат знак за равенство между Новия курс и социализма или комунизма и виждат в тези политики доказателство, че правителството е силно повлияно от комунистите в администрацията на Рузвелт. Като цяло неясно дефинираната заплаха от комунистическо влияние била по-честа тема в антикомунистическата реторика на политиците, отколкото шпионажът или друга по-конкретна дейност.

Участието на Джоузеф Маккарти в културния феномен, който впоследствие приема неговото име, започва с реч, която произнася на Деня на Линкълн, 9 февруари 1950 г., пред Републиканския женски клуб в Западна Вирджиния. Той показва лист хартия, за който твърди, че съдържа списък на известни комунисти, работещи в Държавния департамент. Маккарти е често цитиран да казва: „Аз държа тук в ръката си списък с 205 имена, за които Държавният секретар е бил уведомен, че са членове на Комунистическата партия и които въпреки всичко продължават да работят и да формират политиката на Държавния департамент.“ Тази реч предизвиква водопад от медийно внимание към Маккарти и поставя начало на пътя, който го превръща в един от най-разпознаваемите политици в Щатите.

Първата писмена употреба на термина маккартизъм е в една политическа карикатура във в. „Вашингтон пост“ на Хърбърт Блок. Тя изобразява четирима водещи републиканци, опитващи се да избутат слон (традиционният символ на Републиканската партия) да застане върху олюляващи се, струпани на куп кофи с катран, най-горната от които била надписана „Маккартизъм“.

Институции

По времето на маккартизма съществуват множество антикомунистически комитети, групи експерти, комисии във федералното, щатските и местните правителства, разследващи лоялността, както и множество частни агенции, провеждащи разследвания на малки и големи компании, по подозрение за наличието на комунисти сред работниците и служителите им. В Конгреса най-важните органи, разследващи комунистическа дейност били Сенатската комисия за разследване на неамериканска дейност, Сенатската подкомисия, занимаваща се с вътрешната сигурност и Постоянната подкомисия за разследвания. В периода от 1949 до 1954 г. тези и други комисии в Конгреса са провели 109 разследвания.

Институции в областта на изпълнителните органи

Разследвания за лоялност във връзка със сигурността на страната

През 1947 г. във федералното правителство, административна заповед 9835 на президента Хари Труман поставя началото на програма за разследвания на лоялността сред федералните служители. Подобни разследвания започват и в много щатски и местни правителствени офиси, както и в някои частни предприятия в цялата страна. През 1958 е изчислено, че приблизително един на всеки пет служители е трябвало да премине някакъв вид разследване на лоялността. Веднъж загубил работата си благодарение на отрицателна оценка за лоялността, човек много трудно успявал да си намери отново работа. „Човекът е съсипан навсякъде и завинаги,“ според думите на председателя на Комисията на президента Хари Труман за разследване на лоялността. „Нито един разумен работодател не би поел риска да му даде работа.“

Дж. Едгар Хувър и ФБР

Историчката Елън Шрекър нарича ФБР „единственият, най-важен компонент на антикомунистическия кръстоносен поход“ и пише: „Ако през 50-те години изследователите знаеха, това, което научиха след 70-те години на XX век, когато Законът за свободата на информацията отвори документите на Бюрото, „Маккартъзмът“ сигурно щеше да се нарича „Хувъризъм“.“ Директорът на ФБР Дж. Едгар Хувър е един от най-ревностните анткомунисти в Щатите и един от най-влиятелните. Хувър проектира Програмата за разследвания на лоялността на президента Хари Труман. Проучванията на миналото на бъдещите служители са провеждани от агентите на ФБР. Това се оказва огромна задача, която води до увеличаване броя на служителите на Бюрото от 3 599 през 1946 г. до 7029 през 1952.

По настояване на Хувър личността на информаторите е пазена в тайна, а повечето граждани, обект на разследвания на лоялността, нямали право на свидетели или да узнават самоличността на тези, които ги обвиняват. В много от случаите дори не им е казвано в какво ги обвиняват.

Влиянието на Хувър се разширява отвъд федералните служители и отвъд Програмата за разследване на лоялността. Записите от изслушванията и разследванията за лоялността би трябвало да са засекретени, но Хувър често предоставя доказателства от тези случай на сенатските комитети.

ФБР е въвлечено в много нелегални практики в събирането на информация за комунистите, като влизания с взлом, незаконни подслушвания и следене на пощата.

Членовете на лявото крило на Националната адвокатска колегия са сред малкото адвокати, които се осмеляват да защитават клиенти по комунистически случаи, и това на практика превръща Националната адвокатска колегия в мишена на Хувър. В периода от 1947 до 1951 г. офисът на тази организация е обискиран най-малко четиринадесет пъти. Освен това ФБР използва и незаконни операции под прикритие, за да дискредитира комунистите, както и други дисидентски политически групи.

През 1956 г. Хувър започва все по-често се разочарова от решенията на Върховния съд за ограничаване възможността на Министерството на правосъдието да преследва комунисти.

Сенатската комисия за разследване на неамериканска дейност (HUAC)

Сенатската комисия за разследване на неамериканска дейност (HUAC) е най-обещаващата и дейна правителствена комисия, ангажирана с антикомунистически разследвания. Тя е създадена през 1938 г. и била известна като Комисията Диес, на името на депутата Мартин Диес, който я оглавява до 1944 г. HUAC разследва най-разнообразни „дейности“, включително и тези на Германо-американските нацисти през Втората световна война. Скоро Комисията се съсредоточава върху комунизма и през 1938 г. започва с разследване срещу комунисти във Федералния театрален проект (проект на Новия курс да създаде театър и други представления на живо по време на Голямата депресия в Щатите). Значителна стъпка в дейността на HUAC е разследването, проведено през 1948 г., на обвиненията в шпионаж срещу Алдър Хис (американски адвокат, правителствен служител, автор и лектор, участвал в основаването на ООН). Това разследване в крайна сметка води до процес срещу Хис и осъждането му за лъжесвидетелстване, убеждавайки много хора в ползата от сенатските комисии за разкриването на комунистическа подривна дейност.

HUAC достига най-голямата си слава и известност с разследването срещу холивудската филмова индустрия. През октомври 1947 г. Комисията започва да връчва призовки на сценаристи, режисьори и други служители във филмовата индустрия да дадат показания относно тяхното действително или подозирано членство в Комунистическата партия, връзки с нейни членове или споделяне на техните убеждения. Сред първите свидетели от филмовата индустрия, призовани от Комисията, имало десет души, които решават да не съдействат. Тези мъже, стават известни като „Холивудската десетка“, се позовават на Първата поправка, гарантираща свобода на словото и сдружаването, за която смятат, че правно ги защитава от това да бъдат заставени да отговарят на въпросите на Комисията. Тази тактика се проваля и десетимата са осъдени на затвор за неуважение на Конгреса. Двама са осъдени на шест месеца затвор, а останалите на една година.

В бъдеще свидетелите, които отказват да съдействат на Комисията, ще се позовават на Петата поправка, която защитава от свидетелстване срещу самия себе си.

Сенатски комисии

В Сената главната комисия за разследване на комунисти е Сенатската подкомисия за вътрешна сигурност (Senate Internal Security Subcommittee (SISS)), създадена през 1950 г. Тя е натоварена с осигуряването на прокарването на закони, свързани с „шпионаж, саботаж, както и защита на вътрешната сигурност на Съединените щати“. SISS е ръководена от демократа Пат Маккаран и печели авторитет с провеждането на прецизни и обширни разследвания. Тази комисия разследва една година Оуен Латимор (Owen Lattimore) и други членове на Института за тихоокеански отношения (Institute of Pacific Relations) – международна неправителствена организация, създадена през 1925 г. Както често пъти се случвало, учените и дипломатите, свързани с Латимор (т.нар. Китайски ръце – China Hands) са обвинени за „загубата на Китай“, и докато някакви доказателства за прокомунистична дейност все пак са намерени, не е открито нищо, което да подкрепи обвинението на Маккаран, че Латимор е „ съзнателен и ясен инструмент на съветската конспирация”. През 1952 г. Латимор е обвинен в даване на лъжливи показания пред SISS. След като много от обвиненията са отхвърлени от Федералния съд и един от свидетелите признал, че е лъжесвидетелствал, през 1955 г. делото е прекратено. Самият Джоузеф Маккарти оглавява Постоянната подкомисия за разследвания към Сената (Senate Permanent Subcommittee on Investigations) от 1953 до 1954 г. През този период той я използва за много от своите проучвания в „лова“ на комунисти. Маккарти първо проучва твърдения за комунистическо влияние в Гласът на Америка (Voice of America), след което се насочва към програмата на Държавния департамент за библиотеките в чужбина. Каталозите на тези библиотеки са претърсени за произведения на автори, които Маккарти счита за неподходящи. След което Маккарти представя списък пред Подкомисията и пресата на предполагаеми прокомунистически автори. Поддавайки се на напрежението, Държавният департамент нарежда на презокеанските библиотеки да премахнат от рафтовете си „материали на всички противоречиви личности, комунисти, симпатизанти на тази идея и т.н.“ Някои от библиотеките наистина изгорили някои от току-що забранените книги.

След края на това разследване, комисията на Маккарти започва разследване в Американската армия. Разследването почва от лабораторията на Американските сигнални част във Форт Монмаут. Маккарти събира няколко заглавия от вестници с истории за опасен кръг от шпиони сред военните разузнавачи, но в крайна сметка от това разследване не изляза нищо. След това Маккарти насочва вниманието си към един случай на зъболекар от американската армия, който е повишен в ранг майор, въпреки че отказа да отговаря на въпроси от военната анкета за лоялност. Провеждането на това разследване, което включва и серия от нападки и обиди към бригадни генерали, води до т.нар. изслушвания Армия-Маккарти, по времето на които, по национална телевизия в продължение на 36 дни Маккарти и Армията си разменят обвинения и контраобвинения. Въпреки че официалните резултати от тези изслушвания са неубедителни, това представяне на Маккарти пред американската публика води до рязък спад на неговата популярност. За по-малко от година Маккарти е остро разкритикуван от Сената и неговото положение на виден авторитет и сила в борбата с антикомунизма пострадали чувствително.

Черните списъци

На 25 ноември 1947 г. ( един ден след като Камарата на представителите одобрява призовките за неуважение на Холивудската десетка) Ерик Джонстън (Eric Johnston), президент на Филмовата асоциация на Америка (Motion Picture Association of America), разпространява съобщение до медиите от името на управителите на водещите филмови студия, което става известно като Изявлението Уолдорф (Waldorf Statement). С това изявление се обявява уволнението на Холивудската десетка и се заявява: „Ние няма съзнателно да назначаваме комунист или член на каквато и да е партия или група, която защитава свалянето от власт на правителството на Американските щати[...]“ Тази открита капитулация пред маккартизма бележи началото на Холивудския черен списък (Hollywood blacklist). Въз основа на този списък е отказано назначаване на стотици кандидати за работа. Въпреки това, студията, продуцентите, както и други работодатели, така и не признават публично съществуването на такъв черен списък.

По това време възникват частни комисии, разследващи лоялността, а антикомунистически частни детективи започват да развиват дейност, отговаряйки на растящото търсене сред индустриалните компании да доказват, че техните служители са безукорни.

Срещу определена такса, те разследват служителите и ги разпитват за техните политически занимания и връзки. По време на подобни изслушвания обвиняемият нямал право на адвокат, и както при HUAC, разпитваният е поставян в ситуация да се защитава срещу предявените обвинения без да се срещне с обвинителя си. Тези агенции пазели списъци с леви организации, публикации, обединения, благотворителни фондации и тем подобни, както и списъци на личности, които са явни или предполагаеми комунисти. Дотолкова, доколкото различни черни списъци на маккартизма са реални, физически списъци, те са създадени и поддържани именно от тези частни организации.

Закони и арести

Усилията да се предпазят Съединените щати от осезаемата заплаха от комунистическа подривна дейност, на практика са улеснени от няколко федерални закона. Законът за регистрация на чужденците или Законът Смит (Smith Act ) от 1940 г., инкриминира всеки, който „съзнателно или умишлено защитава, подбужда, съветва или приучава [...] желателността и правилността за сваляне на американското правителство или на който и да било щат чрез сила или насилие, или за всеки който организира каквото и да било сдружение, което съветва, учи или насърчава подобно сваляне, или за всеки, който е станал член на или симпатизант на подобно сдружение“. Стотици комунисти и други били съдени по този закон в периода от 1941 до 1957 г. През 1949 г. единадесет лидери на Комунистическата партия са обвинени и осъдени по Закона Смит. На десет от тях са дадени присъди от по 5 години затвор, а на един 3 години. Всички адвокати на защитата са обвинени в неуважение към съда и също са осъдени на затвор. През 1951 г. други 23-ма водачи на партията са подведени под отговорност, вкл. и Елизабет Гърли Флин (Elizabeth Gurley Flynn), една от основателите на Американския граждански либерален съюз (American Civil Liberties Union); много от тях са осъдени въз основа на показания, които по-късно са признати за фалшиви. През 1957 г. 140 водачи и членове на Комунистическата партия са обвинени по този закон, като 93 от тях са осъдени.

Законът за вътрешна сигурност на Маккаран, е описан от Елън Шрекер като „единствената важна проява на законодателство на ерата Маккарти“ (Законът Смит технически предхожда маккартизма). Законът Маккаран обаче няма никакъв реален ефект отвъд легалния тормоз. Този закон изисква регистрацията на комунистически организации при Главния прокурор на САЩ, освен това установява и Съвет за контрол на подривната дейност, който да разследва възможни комунистически дейности и комунистически организации, така че те да бъдат задължени да се регистрират. Благодарение на множеството изслушвания, отлагания и обжалвания, законът никога не е приведен в действие, а през 1965 и 1967 г. по-важните му клаузи са обявени за противоконституционни.

През 1952 г. е приет законът за имиграцията и националността или Законът Маккаран-Уолтър. Този закон дава право на правителството да депортира имигранти или натурализирани граждани, въвлечени в подривни дейности, а също и да предотвратява влизането в страната на заподозрени в подривна дейност.

Жертвите на маккартизма

Трудно е да се установи броят на жертвите на маккартизма. Стотици са лишените от свобода, а около 10 – 12 хиляди губят работата си. В много от случаите само фактът, че си призован от HUAC или от някоя от другите комисии, е бил достатъчна причина за уволнение. Много от тези, които са осъдени на затвор, губят работа си или са разпитвани, наистина са имали, в миналото или в настоящето, някакъв вид връзки с Комунистическата партия. Но за огромното мнозинство, възможността да навредят на нацията, както и естеството на техните комунистически връзки са незначителни. Подозрението в хомосексуалност също е била честа причина да се окажеш мишена на маккартизма. Преследването на „сексуалните перверзници“, за които е прието, че по природа са подривни и разрушителни, води до тормоза, както и отказването да бъдат наети на работа на хиляди. Във филмовата индустрия, на над 300 актьори, режисьори и сценаристи е отказано да работят в САЩ, благодарение на неофициалния „Холивудски черен списък“. Черни списъци се използват в развлекателната индустрия, в университетите и училищата на всички нива, в юридическата професия, както и в много други области.

Една програма за безопасност на пристанищата, инициирана от Бреговата охрана малко след началото на Корейската война, изисква преглед на всеки един морски работник, който товари или работи на борда на който и да било американски кораб, независимо от товара или дестинацията му. Както и при други разследвания за лоялност във връзка със сигурността на страната, самоличността на обвинителите и дори характерът на обвиненията са пазени в тайна от обвинения. Близо 3 000 моряци и докери губят работата си, единствено заради тази програма.

Малка част от по-прочутите хора, които са вкарани в черни списъци или са понесли някакъв друг вид преследване по време на маккартизма:

1. Нелсън Алгрен (Nelson Algren), писател
2. Елмер Бърнщайн (Elmer Bernstein), композитор и диригент
3. Дейвид Бом (David Bohm), физик и философ
4. Бертолт Брехт (Bertolt Brecht), поет, драматург, сценарист, режисьор
5. Чарли Чаплин (Charlie Chaplin), актьор и режисьор
6. Аарон Копланд (Aaron Copland), композитор
7. Бартли Кръм (Bartley Crum), прокурор
8. Жул Дасен (Jules Dassin), режисьор
9. Dolores del Río, actress[56]
10. У. Е. Б. дю Боа (W. E. B. Du Bois), защитник на гражданските права и автор
11. Хауърд Фаст (Howard Fast), писател
12. Карл Формън (Carl Foreman), писател, а по-късно и продуцент и режисьор
13. Джон Гарфийлд (John Garfield), актьор
14. Лий Грант (Lee Grant), актриса
15. Дашиел Хамет (Dashiell Hammett), писател
16. Елизабет Хоуз (Elizabeth Hawes), дизайнер на дрехи, автор и борец за равни права
17. Лилиан Хелман (Lillian Hellman), драматург
18. Лангстън Хюз (Langston Hughes), поет
19. Сам Джафе (Sam Jaffe), актьор
20. Теодор Кагхан (Theodore Kaghan), дипломат
21. Гарсон Канин (Garson Kanin), писател и режисьор[
22. Бенджамин Кийн (Benjamin Keen), историк
23. Джипси Роуз Лий (Gypsy Rose Lee), актриса и стриптизьорка
24. Корнелиус Лангуз (Cornelius Lanczos), математик и физик
25. Филип Льоб (Philip Loeb), актьор
26. Джоузеф Лоузи (Joseph Losey), режисьор
27. Бургес Мередит (Burgess Meredith), актьор
28. Артър Милър (Arthur Miller), драматург и есеист
29. Зеро Мостел (Zero Mostel), актьор
30. Робърт Опенхаймер (J. Robert Oppenheimer), физик, научен директор на Манхатънския проект
31. Дороти Паркър (Dorothy Parker), писател
32. Лайнъс Полинг (Linus Pauling), химик, носител на две Нобелови награди
33. Самюел Ребер (Samuel Reber), дипломат
34. Мартин Рит (Martin Ritt) актьор и режисьор
35. Пол Робсън (Paul Robeson), актьор, атлет, певец, писател и политически активист
36. Едуард Г. Робинсън (Edward G. Robinson), актьор
37. Валдо Салт (Waldo Salt), сценарист
38. Пит Сийгър (Pete Seeger), кънтри певец
39. Арти Шоу (Artie Shaw), джаз музикант
40. Уилям Л. Ширър (William L. Shirer), журналист
41. Лайнъл Стандър (Lionel Stander), актьор
42. Пол Суийзи (Paul Sweezy), икономист и основател и редактор на в. „Маунтли Рийвю“
43. Чарлз У. Тайър (Charles W. Thayer), дипломат

Залезът на маккартизма

От средата на 50-те години, проявленията и институциите на маккартизма бавно започват да отслабват своето влияние. Променящото се обществено мнение допринася доста за това. Залезът на маккартизма може да бъде очертан чрез серия от съдебни решения.

Ключова фигура за края на черните списъци на маккартизма е Джон Хенри Фолк (John Henry Faulk). Водещ на следобедно комедийно радио-предаване, Фолк бил активист на лявото крило на своя профсъюз – Американската федерация на телевизионните и радио изпълнители (American Federation of Television and Radio Artists). Той е подложен на внимателно проучване от страна на AWARE ООД, една от частните компании, които проучват отделни личности за признаци на комунистическо „предателство“. Белязан от AWARE като негоден, Фолк е уволнен от радио СиБиЕс (CBS Radio). Фолк е един от малкото жертви на черните списъци, който през 1957 г. решава да съди AWARE. През 1962 г. той печели делото. С това съдебно решение на частните съставители на черни списъци, както и на тези които ги използват, се обръща внимание, че са законово отговорни за професионалните и финансови щети, които причиняват. Въпреки че неформалното съставяне на черни списъци продължава, частните „проверяващи лоялността“ агенции скоро остават в миналото.

Важна роля за края на маккартизма изиграва Върховният съд.

През 1956 г., Върховният съд разглежда делото на Слочовър срещу Образователния борд. Слочовър е професор в Бруклинския универистет, който е уволнен, за това че се е позовал на Петата поправка, докато е разпитван от Комисията на Маккарти за предишно членство в Комунистическата партия. Съдът забранява подобни действия, постановявайки „... ние трябва да осъдим практиката на приписването на престъпно и зловещо значение на упражняването на конституционното право на човек съгласно Петата поправка. [...] Привилегията срещу самообвинението би се ограничила до глупава подигравка, ако упражняването на това право би могло да се приеме за равно или на признание на вина или за предполагане на лъжесвидетелстване.”

През 1957 г. по делото Уоткинс срещу Съединените щати (Watkins v. United States) Върховният съд постановява намаляване властта на HUAC да наказва несътрудничещи свидетели, като ги обвинява в неуважение на Конгреса. Съдия Уорън пише в неговото решение: „Призоваването на свидетел само, за да бъде принуден да свидетелства против волята си, за своите убеждения, вярвания или връзки, е знак за вмешателсво от страна на правителството. И когато тези принудителни показания засягат въпроси, които са неортодоксални, непопулярни или дори омразни за обществеността, последиците за свидетеля могат да бъдат разрушителни.“ В решение от 1958 г. по делото Кент срещу Дулс, Върховният съд възпира Държавния департамент да използва по своя преценка властта си да отказва или отнема паспорти, позовавайки се на комунистически убеждения или връзки на кандидатите.

Влияние на маккартизма

Въпреки че маккартизмът може би представлява интерес само за историците, политическите разделения, които той поражда в Съединените щати, продължават да се проявяват открито и днес, а политиките и историята на антикомунизма в Щатите продължават да са спорни. Части от огромния апарат на сигурността, установен по времето на маккартизма, все още съществуват. Според Калифонийската конституция все още се изискват клетви за лоялност (Loyalty oaths) от всички служители в управлението на Калифорния (което е изключителен проблем за Квакерите и Свидетелите на Йехова, чиито вярвания не им позволяват да се вричат в абсолютна вярност към държавата) , а на федерално ниво няколко части от Закона на Маккарън за вътрешната сигурност са все още действащи. Известен брой изследователи сравняват преследването на либерали и левичари по време на периода Маккарти със съвременните действия срещу заподозрени терористи, в по-голямата си част мюсюлмани. В книгата си The Age of Anxiety: McCarthyism to Terrorism, авторът Хейнс Джонсън сравнява „неправдата понесена от чужденци, хвърлени във строго охранявани щатски затвори веднага след 11 септември“ с ексцесиите на ерата Маккарти.

Маккартизмът предизвиква противоречия дори само като исторически въпрос. Чрез отварянето на класифицирани документи от Съветските архиви и декриптирането на кодирани съветски съобщения по време на проекта „Венона“ (Venona project), става известно, че Съветският съюз е въвлечен в сериозни шпионски дейности в Съединените щати през 40-те години. Също така е известно, че Американската комунистическа партия фактически е създадена от Съветския съюз, а политиките ѝ се контролирали от там. Освен това членовете ѝ често са вербувани за шпиони. Според някои съвременни коментатори, тези разкрития се явяват най-малко като частично оправдание на маккартизма.

Противоположната позиция твърди, че въпреки всички съвременни разкрития, по времето, когато маккартизмът започва (в края на 40-те), американската Комунистическа партия е неефективна, периферна група, и вредите нанесени от съветски шпиони на американските интереси след края на Втората световна война са минимални. Историкът Елън Шрекър е написала „в тази страна маккартизмът е причинил повече щети на Констиуцията отколкото американската комунистическа партия някога е причинила.“

Съвременно използване на термина

От времето на Маккарти думата маккартизъм навлиза в американската реч като общ термин за редица практики: агресивно подлагане на съмнение патриотизма на даден човек, отправяне на слабо подкрепени обвинения, използването на обвинения в нелоялност, за да се принуди човек да се придържа към комформистка политика или да се дискредитира опонент, нарушаване на гражданските права в името на националната сигурност, както и употребата на демагогия. Всичко това много често е отнасяно към маккартизма. Макартизмът често е използван и като синоним на термина лов на вещици, и на двете се приписват масови истерии и морална паника.

Бележки

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата McCarthyism в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Източници

• Block, Herbert (1952). The Herblock Book. Beacon. ISBN 149925346X.
• Brinkley, Alan (1995). The End Of Reform: New Deal Liberalism in Recession and War. Vintage. ISBN 0679753141.
• Brown, Ralph S. (1958). Loyalty and Security: Employment Tests in the United States. Yale University Press. ISBN 0306702185.
• Buckley, William F. (1954). McCarthy and His Enemies: The Record and Its Meaning. Regnery. ISBN 0895264722.
• Buhle, Paul, and David Wagner (2003). Hide in Plain Sight: The Hollywood Blacklistees in Film and Television, 1950 – 2002. Palgrave Macmillan. ISBN 1403961441.
• Cox, John Stuart, and Athan G. Theoharis (1988). The Boss: J. Edgar Hoover and the Great American Inquisition. Temple University Press. ISBN 087722532X.
• D'Emilio, John (1998). Sexual Politics, Sexual Communities (2d ed.). University of Chicago Press. ISBN 0226142671.
• Doherty, Thomas (2005). Cold War, Cool Medium: Television, McCarthyism, and American Culture. Columbia University Press. ISBN 023112953X.
• Fried, Albert (1997). McCarthyism, The Great American Red Scare: A Documentary History. Oxford University Press. ISBN 0195097017.
• Fried, Richard M. (1990). Nightmare in Red: The McCarthy Era in Perspective. Oxford University Press. ISBN 0195043618.
• Griffith, Robert (1970). The Politics of Fear: Joseph R. McCarthy and the Senate. University of Massachusetts Press. ISBN 0870235559.
• Haynes, John Earl, and Harvey Klehr (2000). Venona: Decoding Soviet Espionage in America. Yale University Press. ISBN 0300084625.
• McAuliff, Mary Sperling (1978). Crisis on the Left: Cold War Politics and American Liberals, 1947 – 1954. University of Massachusetts Press. ISBN 087023241X.
• Rovere, Richard H. (1959). Senator Joe McCarthy. University of California Press. ISBN 0520204727.
• Sabin, Arthur J. (1999). In Calmer Times: The Supreme Court and Red Monday. University of Pennsylvania Press. ISBN 081223507X.
• Schrecker, Ellen (1998). Many Are the Crimes: McCarthyism in America. Little, Brown. ISBN 0316774707.
• Schrecker, Ellen (2002). The Age of McCarthyism: A Brief History with Documents (2d ed.). Palgrave Macmillan. ISBN 0312294255.
• Stone, Geoffrey R. (2004). Perilous Times: Free Speech in Wartime from the Sedition Act of 1798 to the War on Terrorism. W. W. Norton. ISBN 0393058808.
• Streitmatter, Rodger (1998). Mightier Than the Sword: How the News Media Have Shaped American History. Westview Press. ISBN 0813332117.
• Weir, Robert E. (2007). Class in America: An Encyclopedia. Greenwood Press. ISBN 0313337209.