Манастир (дем Козлукебир): Разлика между версии
м Премахнати редакции на V1V21498 (б.), към версия на Rumensz |
м Премахнати редакции на Jingiby (б.), към версия на V1V21498 |
||
Ред 110: | Ред 110: | ||
|} |
|} |
||
До 1913 година село Манастир е едно от най-големите български християнски села в Гюмюрджинско, наред със съседното село [[Сачанли]], като е имало 300 семейства.<ref>Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 295.</ref> Според местни жители през 1913 г. в Манастир живеели 450 семейства или общо 1800 жители. По данни от събирания данък [[беглик]] селото отглеждало 70000 овце и кози и до 2000 глави едър добитък, до 1500 коне и мулета.<ref>Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 220</ref> След разорението му от турския башибозук и помаци от съседните села през 1913 г. то е обезлюдено. По-късно малко манастирци се заселват пак там – 83 сем. или 367 души<ref>[http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/index.html Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918 , стр. 313]</ref>, но в началото на 20-те години на ХХ в. са окончателно прогонени от гръцките власти. |
До 1913 година село Манастир е едно от най-големите български християнски села в Гюмюрджинско, наред със съседното село [[Сачанли]], като е имало 300 семейства.<ref>Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 295.</ref> Според местни жители през 1913 г. в Манастир живеели 450 семейства или общо 1800 жители. По данни от събирания данък [[беглик]] селото отглеждало 70000 овце и кози и до 2000 глави едър добитък, до 1500 коне и мулета.<ref>Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 220</ref> След разорението му от турския [[башибозук]] и [[помаци]] от съседните села през 1913 г. то е обезлюдено. По-късно малко манастирци се заселват пак там – 83 сем. или 367 души<ref>[http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/index.html Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918 , стр. 313]</ref>, но в началото на 20-те години на ХХ в. са окончателно прогонени от гръцките власти. |
||
[[Файл:Petko Kelya Mitko Karabelyata IMARO.JPG|дясно|мини|Петко Келя и Митко Карабелята от [[Дервент (дем Дедеагач)|Дервент]], четници при [[Тане Николов]].]] |
[[Файл:Petko Kelya Mitko Karabelyata IMARO.JPG|дясно|мини|Петко Келя и Митко Карабелята от [[Дервент (дем Дедеагач)|Дервент]], четници при [[Тане Николов]].]] |
||
След орожаряване на селото на 5.IX.1913 г.<ref> стар стил. |
След орожаряване на селото на 5.IX.1913 г.<ref> стар стил. Промяна на [[Приемане на григорианския календар |календара]] с 13 дни напред в България става на 31.III. 1916 г. </ref>, манастирци се разделят на две основни групи. Едната заедно със съчанлийци поема пътя към България да пресекат (кървавата по-късно) река Арда, другата слиза долу в равнината. Една малка група обаче остава да се крие из горите на селото. Те са вярвали че българската армия е на път да ги защити. Те биват открити, мъжете се спасяват а над 40 жени, девойки и деца са отвлечени най-вероятно от помаци следвайки примера на братята си по религия. За разлика от турците обаче, помаците не се сещат че те живеят много близко до родните места на жертвите си и такава огромна плячка не може просто да бъде скрита. В [[Гюмюрджина]] (Комотини) властите започват да търсят изчезналата група. От страх да бъдат заловени, помаците след като влачат жертвите си дни наред насевер из планината, ги убиват всички в едно дере близо до село [[Аврен (област Кърджали)|Аврен]] (днес в България) Там има издигнат паметник в тяхна памет а имената им могат да се прочетат тук. <ref>[http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/lm_tr_16e.htm Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 271]</ref> |
||
След загубата на Гърция във войната с Турция гръцки бежанци от Мала Азия биват настанени по българските села в Западна Тракия а българското население там заточено по гръцките острови. <ref>[http://www.promacedonia.org/giliev/he/index.html ЗАТОЧЕНИЕТО. Ранни и по-късни спомени на един тракиец, Хараламби Етакчиев,ИК „Коралов и сие”, София 2004] </ref>След намесата на Франция и с подрисването на договора [[Спогодба Моллов-Кафандарис | Моллов-Кафандарис]] огромен брой български бежанци са прокудени в България вкл. тези манастирци слезли в равнината. Така завършва през 20-те години най-голямото обезбългаряване на Бяломорска България. |
|||
⚫ | В селото се заселват [[помаци| българи мюсюлмани]] от село Чука (Чуките), разположено южно от голямото село [[Мерикос]], които пасли добитъка си в тоя район. В периода 1941 – 1944 година, когато [[Западна Тракия]] е отново в пределите на България, някои манастирци, бежанци в България, отново се връщат в родното село, но за кратко. Днес селото е западнало. Къщичките са малки и порутени. Старото българско гробище на Голо било е заличено. (Днес там са застроени вятърни генератори, вж. снимката.) На мястото на някогашната черква в центъра на селото сега има голяма частна сграда и само голямата чешма със студена вода, както и вековното широколистно дърво до нея са оцелели.<ref>Митринов, Г. Из Южните Родопи (Гюмюрджинско) Втора част. – Родопи, 2009, кн. 1 – 2.</ref>. Втората черква е била в южния край на източната махала. Днес и от двете черкви няма останки, тъй като камъните им са използвани от заселилите се [[помаци|българи мохамедани]] за градеж на къщи. |
||
⚫ | В селото се заселват [[помаци| българи мюсюлмани]] от село Чука (Чуките), разположено южно от голямото село [[Мерикос]], които пасли добитъка си в тоя район. В периода 1941 – 1944 година, когато [[Западна Тракия]] е отново в пределите на България, някои манастирци, бежанци в България, отново се връщат в родното село, но за кратко. Днес селото е западнало. Къщичките са малки и порутени. Старото българско гробище на Голо било е заличено. (Днес там са застроени вятърни генератори, вж. снимката в първата външна препратка .) На мястото на някогашната черква в центъра на селото сега има голяма частна сграда и само голямата чешма със студена вода, както и вековното широколистно дърво до нея са оцелели.<ref>Митринов, Г. Из Южните Родопи (Гюмюрджинско) Втора част. – Родопи, 2009, кн. 1 – 2.</ref>. Втората черква е била в южния край на източната махала. Днес и от двете черкви няма останки, тъй като камъните им са използвани от заселилите се [[помаци|българи мохамедани]] за градеж на къщи. |
||
== Личности == |
== Личности == |
||
Ред 125: | Ред 127: | ||
<references /> |
<references /> |
||
== Външни препратки == |
|||
⚫ | |||
⚫ | |||
* [https://ssl.panoramio.com/photo/94677167 Днешен изглед на селото с Голо било на заден план.] |
|||
⚫ | |||
* [http://promacedonia.org/giliev/ni2/index.htm ТРАКИЙСКИЯТ СВЯТ есета, [[Никола Инджов]]] |
|||
* [http://www.promacedonia.org/giliev/sachanli/index.html Сачанли. Историческо и етнографско проучване.Д-р Илия Славков, Боряна Димитрова,Издателство на Отечествения Фронт, София, 1989] |
|||
* [http://www.academia.edu/10113176/%D0%9A%D0%90%D0%9C%D0%9F%D0%90%D0%9D%D0%98%D0%AF%D0%A2%D0%90_%D0%97%D0%90_%D0%9F%D0%A0%D0%98%D0%97%D0%9D%D0%90%D0%92%D0%90%D0%9D%D0%95_%D0%93%D0%95%D0%9D%D0%9E%D0%A6%D0%98%D0%94%D0%90_%D0%9D%D0%90%D0%94_%D0%91%D0%AA%D0%9B%D0%93%D0%90%D0%A0%D0%98%D0%A2%D0%95_%D0%92_%D0%9E%D0%A1%D0%9C%D0%90%D0%9D%D0%A1%D0%9A%D0%90%D0%A2%D0%90_%D0%98%D0%9C%D0%9F%D0%95%D0%A0%D0%98%D0%AF КАМПАНИЯТА ЗА ПРИЗНАВАНЕ ГЕНОЦИДА НАД БЪЛГАРИТЕ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ] |
|||
== Вижте също == |
== Вижте също == |
||
Ред 141: | Ред 150: | ||
* [[Ньойски договор]] |
* [[Ньойски договор]] |
||
* [[Съюз на тракийските дружества в България]] |
* [[Съюз на тракийските дружества в България]] |
||
⚫ | |||
⚫ | |||
⚫ |
Версия от 06:41, 21 август 2016
- Вижте пояснителната страница за други значения на Манастир.
Манастир | |
Страна | Гърция |
---|---|
Област | Източна Македония и Тракия |
Дем | Козлукебир |
Географска област | Западна Тракия |
Надм. височина | 700 m |
Население | 79 души (2001) |
Манастир (Шаблон:Lang-el, Монастири, катаревуса Μοναστήριον, Монастирион) е село в Гърция, разположено на територията на дем Козлукебир (Ариана), област Източна Македония и Тракия.
География
Селото е разположено западно от пътя Балдъран (Неа Санда) – Мерикоз (Кехрос), по южния склон на Голо било (800 m) .
История
Манастир е старо българско село. Отбелязано е в османски документ за събиране на данък джизие, събиран от немюсюлмани, от 1614 г. с 35 домакинства.[1]
Църковно-училищни и революционни дейци | |
---|---|
Име | Бележка |
1. Христо Макрелов | свещеник, от Чокманово |
2. Вълко Лапардоза | |
3. Стамо Михалев | |
4. Пею Тончев | |
5. Вълчо Пехливано | |
6. Димитър Стоянов Киречиев | |
7. Коста Манолев | |
8. Киро Хаджиев | |
9. Стою Андреев | |
10. Иван Черкезов | |
11. Васил Карастамов | учител |
12. Стою Карабаджака | |
13. Вълчо Куличев | |
14. Иван Палазът | |
15. Вълко Палазов | |
16. Киро Димчев | |
17. Киро Пулев | |
18. Илко Димитров [2] |
При избухването на Балканската война в 1912 година 6 души от Манастир са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[3]
Македоно-Одринско Опълчение (1912-1913) Личен Състав. Манастир. |
---|
Арабаджиев, Неделчо Николов
23-годишен, готвач; IV отделение;1-а рота на 2-а Скопска дружина; 1.X.1912 г.- неизвестно |
Василев, Никола
воловар; нестроева рота на 8-а Костурска дружина; 15.X.1912 г. – 10.VIII.1913 г. |
Вълчев, Георги
24-годишен, земеделец (овчар); III отделение; Серска чета |
Николов, Петър
40-годишен, овчар; III отделение; четата на П.Карамфилов |
Русев, Иван
20-годишен, 2-а рота на 11-а Серска дружина; неизвестно – 10.VIII.1913 г. |
Сгурев, Тодор
28-годишен, зидар; 1-а рота на 10-а Прилепска дружина; 16.X.1912 г. – 11.VIII.1913 г.; ранен на 17.VI.1913 г. |
До 1913 година село Манастир е едно от най-големите български християнски села в Гюмюрджинско, наред със съседното село Сачанли, като е имало 300 семейства.[4] Според местни жители през 1913 г. в Манастир живеели 450 семейства или общо 1800 жители. По данни от събирания данък беглик селото отглеждало 70000 овце и кози и до 2000 глави едър добитък, до 1500 коне и мулета.[5] След разорението му от турския башибозук и помаци от съседните села през 1913 г. то е обезлюдено. По-късно малко манастирци се заселват пак там – 83 сем. или 367 души[6], но в началото на 20-те години на ХХ в. са окончателно прогонени от гръцките власти.
След орожаряване на селото на 5.IX.1913 г.[7], манастирци се разделят на две основни групи. Едната заедно със съчанлийци поема пътя към България да пресекат (кървавата по-късно) река Арда, другата слиза долу в равнината. Една малка група обаче остава да се крие из горите на селото. Те са вярвали че българската армия е на път да ги защити. Те биват открити, мъжете се спасяват а над 40 жени, девойки и деца са отвлечени най-вероятно от помаци следвайки примера на братята си по религия. За разлика от турците обаче, помаците не се сещат че те живеят много близко до родните места на жертвите си и такава огромна плячка не може просто да бъде скрита. В Гюмюрджина (Комотини) властите започват да търсят изчезналата група. От страх да бъдат заловени, помаците след като влачат жертвите си дни наред насевер из планината, ги убиват всички в едно дере близо до село Аврен (днес в България) Там има издигнат паметник в тяхна памет а имената им могат да се прочетат тук. [8]
След загубата на Гърция във войната с Турция гръцки бежанци от Мала Азия биват настанени по българските села в Западна Тракия а българското население там заточено по гръцките острови. [9]След намесата на Франция и с подрисването на договора Моллов-Кафандарис огромен брой български бежанци са прокудени в България вкл. тези манастирци слезли в равнината. Така завършва през 20-те години най-голямото обезбългаряване на Бяломорска България.
В селото се заселват българи мюсюлмани от село Чука (Чуките), разположено южно от голямото село Мерикос, които пасли добитъка си в тоя район. В периода 1941 – 1944 година, когато Западна Тракия е отново в пределите на България, някои манастирци, бежанци в България, отново се връщат в родното село, но за кратко. Днес селото е западнало. Къщичките са малки и порутени. Старото българско гробище на Голо било е заличено. (Днес там са застроени вятърни генератори, вж. снимката в първата външна препратка .) На мястото на някогашната черква в центъра на селото сега има голяма частна сграда и само голямата чешма със студена вода, както и вековното широколистно дърво до нея са оцелели.[10]. Втората черква е била в южния край на източната махала. Днес и от двете черкви няма останки, тъй като камъните им са използвани от заселилите се българи мохамедани за градеж на къщи.
Личности
- Родени в Манастир
- Шаблон:BGR-флаг Кел Петко Янакиев (Петко Келя), революционер и съратник на войводата Тане Николов
Бележки
- ↑ Грозданова, Е. „Българската народност през XVII век“, С., 1989, с. 473
- ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 197.
- ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.51,112,132,511,598,606.
- ↑ Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 295.
- ↑ Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 220
- ↑ Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918 , стр. 313
- ↑ стар стил. Промяна на календара с 13 дни напред в България става на 31.III. 1916 г.
- ↑ Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 271
- ↑ ЗАТОЧЕНИЕТО. Ранни и по-късни спомени на един тракиец, Хараламби Етакчиев,ИК „Коралов и сие”, София 2004
- ↑ Митринов, Г. Из Южните Родопи (Гюмюрджинско) Втора част. – Родопи, 2009, кн. 1 – 2.
Външни препратки
Вижте също
- Разорението на тракийските българи през 1913 година
- Балканска война
- Междусъюзническа война
- Македоно-одринско опълчение
- Западна Тракия
- Гюмюрджинска република
- Тракийски въпрос
- Източна Македония и Тракия
- Гръцко-турска война (1919 – 1922)
- Ньойски договор
- Съюз на тракийските дружества в България