Манастир (дем Козлукебир): Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Премахнати редакции на V1V21498 (б.), към версия на BotNinja
V1V21498 (беседа | приноси)
м niama shega
Ред 114: Ред 114:
[[File:Petko Kelya Mitko Karabelyata IMARO.JPG|мини|Петко Келя и Митко Карабелята от [[Дервент (дем Дедеагач)|Дервент]], четници при [[Тане Николов]].]]
[[File:Petko Kelya Mitko Karabelyata IMARO.JPG|мини|Петко Келя и Митко Карабелята от [[Дервент (дем Дедеагач)|Дервент]], четници при [[Тане Николов]].]]


След орожаряване на селото на 5.IX.1913 г.<ref> стар стил. Промяна на [[Приемане на григорианския календар |календара]] с 13 дни напред в България става на 31.III. 1916 г., а в Гърция на 15.II.1923 г. и Турция на 18.XII.1926 г.</ref>, манастирци се разделят на две основни групи. Едната заедно със съчанлийци поема пътя към България да пресекат (кървавата по-късно) река Арда,<ref>близо до Ятаджик (или Дупница, днес [[Маджарово]]) </ref> другата слиза долу в равнината. Една малка група обаче остава да се крие из горите на селото. Те са вярвали че българската армия е на път да ги защити. Те биват открити, мъжете се спасяват а над 40 жени, девойки и деца са отвлечени най-вероятно от помаци следвайки примера на братята си по религия. За разлика от турците обаче, помаците не се сещат че те живеят много близко до родните места на жертвите си и такава огромна плячка не може просто да бъде скрита. В [[Гюмюрджина]] (Комотини) властите започват да търсят изчезналата група. От страх да бъдат заловени, помаците след като влачат жертвите си дни наред насевер из планината, ги убиват всички в едно дере близо до село [[Аврен (област Кърджали)|Аврен]] (днес в България) Там има издигнат паметник в тяхна памет а имената им могат да се прочетат тук. <ref>[http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/lm_tr_16e.htm Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 271]</ref>
След орожаряване на селото на 5.IX.1913 г.<ref> стар стил. Промяна на [[Приемане на григорианския календар |календара]] с 13 дни напред в България става на 31.III. 1916 г., а в Гърция на 15.II.1923 г. и Турция на 18.XII.1926 г.</ref>, манастирци се разделят на две основни групи. Едната заедно със съчанлийци поема пътя към България да пресекат (кървавата по-късно) река Арда,<ref>близо до Ятаджик (или Дупница, днес [[Маджарово]]) </ref> другата слиза долу в равнината. Една малка група обаче остава да се крие из горите на селото. Те са вярвали че българската армия е на път да ги защити. <ref>Само 4 дни по-късно българската армия навлиза в Западна Тракия да установи българсата власт там съгласно Букурещкия договор но почти с 2 месеца закъснение поради заетостта им на западния и северен фронт в края на Междусъузническата война.</ref> Те биват открити, мъжете се спасяват а над 40 жени, девойки и деца са отвлечени най-вероятно от помаци следвайки примера на братята си по религия. За разлика от турците обаче, помаците не се сещат че те живеят много близко до родните места на жертвите си и такава огромна плячка не може просто да бъде скрита. В [[Гюмюрджина]] (Комотини) властите започват да търсят изчезналата група. От страх да бъдат заловени, помаците след като влачат жертвите си дни наред насевер из планината, ги убиват всички в едно дере близо до село [[Аврен (област Кърджали)|Аврен]] (днес в България) Там има издигнат паметник в тяхна памет а имената им могат да се прочетат тук. <ref>[http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/lm_tr_16e.htm Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 271]</ref>


След загубата на Гърция във войната с Турция гръцки бежанци от Мала Азия биват настанени по българските села в Западна Тракия, а българското население там заточено по гръцките острови. <ref>[http://www.promacedonia.org/giliev/he/index.html ЗАТОЧЕНИЕТО. Ранни и по-късни спомени на един тракиец, Хараламби Етакчиев,ИК „Коралов и сие“, София 2004] </ref>След намесата на Франция и с подписването на договора [[Спогодба Моллов-Кафандарис | Моллов-Кафандарис]] огромен брой български бежанци са прокудени в България вкл. тези манастирци слезли в равнината. Така завършва през 20-те години най-голямото обезбългаряване на Беломорска Тракия.
След загубата на Гърция във войната с Турция гръцки бежанци от Мала Азия биват настанени по българските села в Западна Тракия, а българското население там заточено по гръцките острови. <ref>[http://www.promacedonia.org/giliev/he/index.html ЗАТОЧЕНИЕТО. Ранни и по-късни спомени на един тракиец, Хараламби Етакчиев,ИК „Коралов и сие“, София 2004] </ref>След намесата на Франция и с подписването на договора [[Спогодба Моллов-Кафандарис | Моллов-Кафандарис]] огромен брой български бежанци са прокудени в България вкл. тези манастирци слезли в равнината. Така завършва през 20-те години най-голямото обезбългаряване на Беломорска Тракия.

Версия от 16:09, 16 октомври 2016

Вижте пояснителната страница за други значения на Манастир.

Манастир
Страна Гърция
ОбластИзточна Македония и Тракия
ДемКозлукебир
Географска областЗападна Тракия
Надм. височина700 m
Население79 души (2001)

Манастир (Шаблон:Lang-el, Монастири, катаревуса Μοναστήριον, Монастирион) е село в Гърция, разположено на територията на дем Козлукебир (Ариана), област Източна Македония и Тракия.

География

Селото е разположено западно от пътя Балдъран (Неа Санда) – Мерикоз (Кехрос), по южния склон на Голо било (800 m) .

История

Манастир е старо българско село. Отбелязано е в османски документ за събиране на данък джизие, събиран от немюсюлмани, от 1614 г. с 35 домакинства.[1]

При избухването на Балканската война в 1912 година 6 души от Манастир са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[3]

До 1913 година село Манастир е едно от най-големите български християнски села в Гюмюрджинско, наред със съседното село Сачанли, като е имало 300 семейства.[4] Според местни жители през 1913 г. в Манастир живеели 450 семейства или общо 1800 жители. По данни от събирания данък беглик селото отглеждало 70000 овце и кози и до 2000 глави едър добитък, до 1500 коне и мулета.[5] След разорението му от турския башибозук и помаци от съседните села през 1913 г. то е обезлюдено. По-късно малко манастирци се заселват пак там – 83 сем. или 367 души[6], но в началото на 20-те години на ХХ в. са окончателно прогонени от гръцките власти.

Петко Келя и Митко Карабелята от Дервент, четници при Тане Николов.

След орожаряване на селото на 5.IX.1913 г.[7], манастирци се разделят на две основни групи. Едната заедно със съчанлийци поема пътя към България да пресекат (кървавата по-късно) река Арда,[8] другата слиза долу в равнината. Една малка група обаче остава да се крие из горите на селото. Те са вярвали че българската армия е на път да ги защити. [9] Те биват открити, мъжете се спасяват а над 40 жени, девойки и деца са отвлечени най-вероятно от помаци следвайки примера на братята си по религия. За разлика от турците обаче, помаците не се сещат че те живеят много близко до родните места на жертвите си и такава огромна плячка не може просто да бъде скрита. В Гюмюрджина (Комотини) властите започват да търсят изчезналата група. От страх да бъдат заловени, помаците след като влачат жертвите си дни наред насевер из планината, ги убиват всички в едно дере близо до село Аврен (днес в България) Там има издигнат паметник в тяхна памет а имената им могат да се прочетат тук. [10]

След загубата на Гърция във войната с Турция гръцки бежанци от Мала Азия биват настанени по българските села в Западна Тракия, а българското население там заточено по гръцките острови. [11]След намесата на Франция и с подписването на договора Моллов-Кафандарис огромен брой български бежанци са прокудени в България вкл. тези манастирци слезли в равнината. Така завършва през 20-те години най-голямото обезбългаряване на Беломорска Тракия.

В селото се заселват българи мюсюлмани от село Чука (Чуките), разположено южно от голямото село Мерикос, които пасли добитъка си в тоя район. В периода 1941 – 1944 година, когато Западна Тракия е отново в пределите на България, някои манастирци, бежанци в България, отново се връщат в родното село, но за кратко. Днес селото е западнало. Къщичките са малки и порутени. Старото българско гробище на Голо било е заличено. [12] На мястото на някогашната черква в центъра на селото сега има голяма частна сграда и само голямата чешма със студена вода, както и вековното широколистно дърво до нея са оцелели.[13]. Втората черква е била в южния край на източната махала. Днес и от двете черкви няма останки, тъй като камъните им са използвани от заселилите се българи мохамедани за градеж на къщи.

Личности

Родени в Манастир

Бележки

  1. Грозданова, Е. „Българската народност през XVII век“, С., 1989, с. 473
  2. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 197.
  3. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.51,112,132,511,598,606.
  4. Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 295.
  5. Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 220
  6. Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918 , стр. 313
  7. стар стил. Промяна на календара с 13 дни напред в България става на 31.III. 1916 г., а в Гърция на 15.II.1923 г. и Турция на 18.XII.1926 г.
  8. близо до Ятаджик (или Дупница, днес Маджарово)
  9. Само 4 дни по-късно българската армия навлиза в Западна Тракия да установи българсата власт там съгласно Букурещкия договор но почти с 2 месеца закъснение поради заетостта им на западния и северен фронт в края на Междусъузническата война.
  10. Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 271
  11. ЗАТОЧЕНИЕТО. Ранни и по-късни спомени на един тракиец, Хараламби Етакчиев,ИК „Коралов и сие“, София 2004
  12. Днес там са застроени вятърни генератори, вж. снимката в първата външна препратка.
  13. Митринов, Г. Из Южните Родопи (Гюмюрджинско) Втора част. – Родопи, 2009, кн. 1 – 2.

Външни препратки

Вижте също

Шаблон:Гърция-мъниче