Съюз на демократичните сили: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
м Премахнати редакции на 99.110.33.206 (б.), към версия на Arise13
Ред 87: Ред 87:


На 13 март 2009 г. СДС и ДСБ подписват коалиционно споразумение за участие в изборите за национален и европейски парламент през същата година като [[Синята коалиция]]<ref>http://mediapool.bg/show/?storyid=150044 СДС и ДСБ подписаха предизборно споразумение</ref>. СДС се обявява твърдо против включването в коалицията на отцепниците от НДСВ [[Българска нова демокрация]] (БНД), а Мартин Димитров заявява, че евентуални общи действия на СДС с БНД биха били компрометиращи<ref>[http://www.sds.bg/bg/publications/read/752?type=4 Интервю с Мартин Димитров за БНР „Хоризонт“], 31 март 2009, посетен на 10 април 2009</ref>. На изборите за 41 НС, проведени на [[5 юли]] [[2009]] г., Синята коалиция получава 6,76% и обявява, че ще подкрепи правителство, съставено от получилата мнозинство партия [[ГЕРБ]].
На 13 март 2009 г. СДС и ДСБ подписват коалиционно споразумение за участие в изборите за национален и европейски парламент през същата година като [[Синята коалиция]]<ref>http://mediapool.bg/show/?storyid=150044 СДС и ДСБ подписаха предизборно споразумение</ref>. СДС се обявява твърдо против включването в коалицията на отцепниците от НДСВ [[Българска нова демокрация]] (БНД), а Мартин Димитров заявява, че евентуални общи действия на СДС с БНД биха били компрометиращи<ref>[http://www.sds.bg/bg/publications/read/752?type=4 Интервю с Мартин Димитров за БНР „Хоризонт“], 31 март 2009, посетен на 10 април 2009</ref>. На изборите за 41 НС, проведени на [[5 юли]] [[2009]] г., Синята коалиция получава 6,76% и обявява, че ще подкрепи правителство, съставено от получилата мнозинство партия [[ГЕРБ]].

=== След 2010 ===


Към края на 2012 г. СДС има 12 334 членове.<ref>[http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1664933 СДС: Имаме 3298 нови членове, а напусналите и изключените са 56]</ref>
Към края на 2012 г. СДС има 12 334 членове.<ref>[http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1664933 СДС: Имаме 3298 нови членове, а напусналите и изключените са 56]</ref>

През 2015 г. СДС влиза  в коалицията "Реформаторски блок" заедно с социалистически ориентираната партия "България на гражданите" и етническата противоконституциона партия на Корман Исмаилов която е фракция на ДПС и основаната от И.Костов партия ДСБ.

На парламентарните изброй през 2017 СДС не печели изборите и остава под минималния праг в проценти за да влезе в парламента.По закон парти с под 1% немогат да запазят своята партийна централа,така СДС губи Централата на Съюза  на улица „Раковски“ №134 .

На 28 март 2017 прецедателя на партията Божидар Лукарски и цялото ръководство подават оставка.

На 01.04.2017 година партия СДС беше закрита c единодушно мнозинство.


== Председатели на СДС ==
== Председатели на СДС ==
Ред 111: Ред 101:
* [[Мартин Димитров]] (2008 – 2012)
* [[Мартин Димитров]] (2008 – 2012)
* [[Емил Кабаиванов]] (2012 – 2013)
* [[Емил Кабаиванов]] (2012 – 2013)
* [[Божидар Лукарски]] (2013-2017)
* [[Божидар Лукарски]] (от 2013)


== Политически партии, произлезли от СДС ==
== Политически партии, произлезли от СДС ==

Версия от 18:11, 2 април 2017

Вижте пояснителната страница за други значения на Съюз на демократичните сили.

Съюз на демократичните сили
АбревиатураСДС
Ръководител(и)Божидар Лукарски
Основана7 декември 1989 г.
СедалищеСофия, ул. „Раковски 134“
Членове10 000 души (2018)
Член наЕвропейска народна партия
Реформаторски блок
ИдеологияЛиберален консерватизъм
Антикомунизъм
Християндемокрация
Проевропейство
Полит. позициядесен център
Група в ЕПЕвропейска народна партия
Цветоветъмно синьо
Народно събрание
0 / 240
Европейски парламент
0 / 17
Сайтsds.bg
Съюз на демократичните сили в Общомедия

Съюзът на демократичните сили (СДС) е българска дясна политическа партия, наследник на едноименна политическа коалиция.

Член е на Европейската народна партия (ЕНП) от 5 март 1998. Централата на Съюза е на улица „Раковски“ №134 в София.

Съюзът е създаден на 7 декември 1989 г. като коалиция от група неправителствени организации и възстановени стари партии, чиято цел е отхвърлянето на комунистическата тоталитарна система и установяването на демокрация в България.

Регистрира се като политическа партия през 1998 г. Организациите, съставляващи коалицията преди това, са обявени за „присъдружни“ и голяма част от тях постепенно прекратяват самостоятелното си съществуване като политически партии.

История

Основаване на коалицията (1989 – 1997)

Учредители на Съюза на демократичните сили на 7 декември 1989 г. са организациите Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, Независимо сдружение „Екогласност“, Конфедерация на труда „Подкрепа“, Независимо дружество за защита правата на човека, Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клуб на незаконно репресираните след 1945 г., Независимо студентско дружество, Движение „Гражданска инициатива“, БРСДП (о), БЗНС Никола Петков. По-късно към съюза се присъединяват организациите Радикалдемократическа партия, Зелена партия, Демократическа партия, Нова социалдемократическа партия, Обединен демократичен център, Демократичен фронт.[1][2]

Организацията се ръководи от Координационен съвет, за чийто пръв председател е избран Желю Желев. Секретар на съвета е Петър Берон, а говорители – Румен Воденичаров и Георги Спасов.[3]

Участие на Кръглата маса и избори за ВНС

В периода януари – март 1990 г. СДС участва в Кръглата маса, очертала процеса по демократизацията на политическия живот в България, като опонент на БКП. Сред основните решения е свикването на 7 Велико народно събрание, което да изготви и гласува нова конституция на България. За явяването на тези избори съставните партии и организации в съюза подписват политическо споразумение на 14 май 1990 г. На 19 май 1990 г. е проведена първата национална конференция на СДС. Самите избори са проведени на 10 юни 1990 и са загубени от СДС със значителна разлика от водещата БСП, като Съюзът твърди, че резултатът е манипулиран. Петко Симеонов, един от основателите на синята коалиция разказва 26 години по-късно за опита от изборите за ВНС в интервю във връзка с гласувания референдум от 2016 г. за въвеждането на мажоритарния вот и отказа от държавна субсидия. И по-специално за проблемите с географското райониране при мажоритарния елемент от гласуването на изборите през 1990 г. [4]

Разногласия

Първият сериозен разрив в организацията настъпва при гласуването на проекта за Конституцията на Република България в 7 велико народно събрание. 39 души от народните представители на СДС напускат парламента и обявяват гладна стачка, протестирайки срещу предложения проект, а останалите остават на заседанията, макар че не всички се подписват под конституцията. Въпреки това тя е приета на 12 юли и влиза в сила на следващия ден.

В СДС настъпва разцепление. Депутатите, подписали конституцията, остават без подкрепата на своите партии, които подкрепят силно „групата на 39-те“, а Националният координационен съвет е доминиран от радикалното крило. Той взема решение нито един народен представител, подписал новата конституция, да не бъде номиниран за кандидат от СДС на следващите избори. Така фактически в навечерието на новите избори, насрочени за октомври 1991 г. антикомунистическата коалиция СДС се разпада на четири формации, които участват самостоятелно в изборите[5]:

  • СДС-движение, правоприемник на коалицията, създадена на 7 декември 1989 г. Негов лидер е Филип Димитров, последният председател на Националния координационен съвет на „старата“ неразцепена организация.
  • СДС-център, в който влизат БСДП, част от Екогласност и две по-малки местни партии.
  • СДС-либерали, включващ ЗП, ФКЗД и група, отцепила се от ДП
  • БЗНС Никола Петков, който решава да се яви на изборите самостоятелно.

Изборите са спечелени от СДС-движение (110 депутати) с малка разлика пред БСП (106 депутати). Останалите формации, отцепили се от СДС, печелят по-малко от 4% от гласовете и според новоприетия Избирателен закон не влизат в парламента. Така извън него остават политици на СДС като Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Александър Каракачанов, Петко Симеонов. Недоволни и огорчени са и привържениците на СДС, защото минималното надмощие в парламента е твърде недостатъчно[6].

Съюзът съставя своето първо правителство начело с Филип Димитров, в което влизат представители на всички партии и организации съставляващи коалицията и което е подкрепено в парламента от Движението за права и свободи. За председател на Народното събрание е избран лидерът на Демократическата партия Стефан Савов, а за председател на парламентарната група Александър Йорданов. Първото правителство на СДС стартира най-важните политически и икономически реформи в страната – приети са закони за възстановяване на частната собственост и за реституция, България става член на Съвета на Европа и ясно ориентира своята външна политика към членство в НАТО и Европейския съюз. Но след неуспешен вот на доверие (в който против правителството гласуват и депутати от СДС, т.нар. „сини мравки“) Димитров подава оставка и след неуспех за сформиране на ново правителство СДС минава в опозиция до края на мандата на 36-тото народно събрание. Следващият кабинет на Любен Беров е сформиран с подкрепата на ДПС и БСП. Той е слаб и се оказва в ролята на заложник на тактическо боричкане между партиите. Междувременно слабите държавни институции отприщват много негативни тенденции – икономически хаос, доминиране на законодателната работа от корпоративни интереси, незаконен износ и организирана престъпност[5]

В СДС настъпва още едно болезнено разцепление. От СДС излиза влиятелната Демократическа партия, която образува коалиция Народен съюз (НС) заедно с БЗНС-НС на Анастасия Мозер. Дясно-центристкото пространство губи сили и популярност и закономерно на парламентарните избори през декември 1994 г. СДС е втора с 68 места, а БСП печели абсолютно мнозинство от 125 депутата; новосформираният НС е на трето място с 18, а ДПС – на четвърто с 15.

След като Филип Димитров подава оставка от НКС на 30 април 1995 г. председател на СДС става Иван Костов.

През 1995 – 1996 г. стремежът на новото ръководство е към по-голямо единство и обща политика, която да очертае бъдещето на СДС като дясноцентристка политическа партия. Опитвайки се да си върне политическото влияние и да спечели изборите СДС отново се връща към коалиционния принцип и инициира създаването на коалицията Обединени демократични сили (ОДС), в която освен СДС влизат Демократическата партия и БЗНС „Народен съюз". Първият успех на коалицията е спечелването на президентските избори през октомври 1996 от кандидата на коалицията Петър Стоянов.

Партия (1997 – 2001)

През 1996 г. по време на катастрофалното за България управление на правителството на Жан Виденов в много сектори на икономиката в България настъпва криза. Не се сключва нито една сериозна приватизационна сделка. През пролетта всички усещат, че банковата система се клати. Правителството няма кураж да затвори проблемните банки или да спре отпускането на кредити за икономическите субекти с най-големи загуби. За периода от април до октомври фалират 15 банки, като много българи остават без спестяванията си, трупани в продължение на години. Разменният курс на щатския долар спрямо лева расте главоломно, което води до инфлацията и хиперинфлация. През лятото има зърнена криза поради слаба реколта, а зимата на 1996 е наречена „Виденова зима“ заради рязкото намаляване на снабдяването с хранителни продукти и повишаването на цените. На 21 декември 1996 на проведения извънреден 42 конгрес на БСП Жан Виденов подава оставката си като председател на партията и изразява готовност да подаде оставка и като министър-председател.

След месеци на обществено напрежение хората излизат на улицата с искане за избори и бързи икономически реформи.

На 3 януари 1997 г. започват демонстрации на СДС срещу опитите на БСП да състави ново правителство. През нощта на 10 януари разгневена тълпа щурмува и подпалва сградата на Народното събрание, но силите за сигурност разпръсват протестиращите. Кризата е преодоляна с активното посредничество на новоизбрания президент Петър Стоянов, който е в постоянен контакт с министъра на вътрешните работи Николай Добрев, на когото е възложено да състави ново правителство. На 4 февруари Добрев връща мандата, отказвайки се от съставяне на правителство. Парламентът е разпуснат, назначено е служебно правителство начело със Стефан Софиянски и са насрочени предсрочни парламентарни избори за 19 април 1997 г.

На конференция, проведена на 14 и 15 февруари 1997 г., СДС променя своя статут и се превръща в единна партия с изборни органи.[7]. Тази реформа води до сериозни сътресения в коалицията, където на партиите основателки на СДС, които са 15 на брой, се отрежда позицията на „присъдружни организации". Трансформирането на СДС в партия не се приема еднозначно, защото засилва централизираното ръководство на организацията, създава условия за еднолични решения, пренебрегва ролята на местните организации. Същевременно стеснява избирателната база на СДС, освобождава политическо пространство за други политически партии в дясно и центъра и превръща довчерашни коалиционни партньори в политически конкуренти[8].

През април 1997 оглавяваната от СДС коалиция Обединени демократични сили (ОДС) успява да спечели пълно мнозинство и образува правителство – първото след 1989 г., което изкарва пълния си мандат.

Правителството на ОДС, включващо министри от СДС и Демократическата партия, управлява от май 1997 до юли 2001 г. По време на неговия мандат в България се въвежда режим на паричен съвет, извършва се активна приватизация на държавните компании и структурна реформа, стартира реформа в здравната система. През първите две години управлението е относително стабилно, но след това се засилват обвиненията в корупция. На местните избори през октомври 1999 г. СДС все пак се представя задоволително.[9] В края на 1999 г. се извършват промени в състава на кабинета, които обаче не довеждат до съществена промяна в обществените настроения. Сред тиражираните сюжети до края на мандата е този за така наречения кръг „Олимп“, който включва лица и компании, облагодетелствани от близостта си до правителството.[10]

Към края на мандата ОДС все още води по популярност пред социалистите, докато Симеон Сакскобургготски не обявява намерението си да се завърне в България и да се включи активно в политическия живот на страната, което драстично променя нагласите на избирателите. Коалицията, водена от СДС, губи изборите за 39-тото народно събрание, проведени на 17 юни 2001 г. макар че спечелва 51 депутатски места. След тази загуба председателят на партията Иван Костов подава оставка, а функциите до следващата национална конференция се поемат от Екатерина Михайлова.

След 2001

Скоро след падането от власт настъпват нови процеси на разцепление в СДС. На 8 декември 2001 г. тогавашният кмет на столицата Стефан Софиянски напуска партията и създава своя Съюз на свободните демократи. Евгений Бакърджиев иска оставките на Иван Костов и Екатерина Михайлова. Изключват го и той създава формацията БДС „Радикали“. През 2003 г., след неуспешен опит да си върне лидерството в СДС, Иван Костов заедно с привърженици сформира партията Демократи за силна България (ДСБ). Последствията от разцеплението проличават още на следващите парламентарни избори през 2005.

През 2005 г. поелата 4 години по-рано председателския пост Надежда Михайлова го губи на национална конференция от експрезидента Петър Стоянов. След загубата на лидерското място Михайлова учредява в Плевен вътрешна фракция в СДС на име „Дясна алтернатива“.

През пролетта на 2007 г. СДС е порицан от Европейската народна партия за намерението си да вкара евентуалните евродепутати от партията във фракция, предвождана от британската Консервативната партия и с участието на чешката Гражданска демократична партия.

За първите избори на български представители в Европейския парламент през 2007 г. СДС регистрира своя листа начело с лидера Петър Стоянов, следван от Лъчезар Тошев и Мартин Димитров. Партията получава 4,74% от гласовете и остава без представители в Европарламента. Петър Стоянов подава оставка и на 15 юли за председател на СДС е избран Пламен Юруков. През декември 2008 г. на първите вътрешно-партийни избори, инциирани от Пламен Юруков, за нов председател е избран Мартин Димитров.

На 13 март 2009 г. СДС и ДСБ подписват коалиционно споразумение за участие в изборите за национален и европейски парламент през същата година като Синята коалиция[11]. СДС се обявява твърдо против включването в коалицията на отцепниците от НДСВ Българска нова демокрация (БНД), а Мартин Димитров заявява, че евентуални общи действия на СДС с БНД биха били компрометиращи[12]. На изборите за 41 НС, проведени на 5 юли 2009 г., Синята коалиция получава 6,76% и обявява, че ще подкрепи правителство, съставено от получилата мнозинство партия ГЕРБ.

Към края на 2012 г. СДС има 12 334 членове.[13]

Председатели на СДС

Политически партии, произлезли от СДС

Вижте също

Източници

  1. http://www.omda.bg/bulg/news/party/sds.htm Справочник ОМДА – Съюз на демократичните сили.
  2. Съюз на демократичните сили. История
  3. Координационен съвет на СДС. Вестник „Демокрация“, 27 април 1990.
  4. Петко Симеонов: В СДС нямахме пари и се пазаряхме с групировките Интервю на Рени Нешкова. Публикувано на 28 ноември 2016
  5. а б Малинов, Светослав. Българската центристка десница. фондация „Фридрих Еберт“, 2010.
  6. Кралевска, Нася. Без заглавие. Комунизмът в битка с демокрацията. София, Работилница за книжнина „Васил Станилов“, 2011. ISBN 978-954-8248-89-1. с. 397.
  7. Bulgaria Online: политически сили в България
  8. История на СДС // Посетен на 26 март 2015.
  9. Капитал, брой 42, 23 октомври 1999: Местните избори потвърдиха парламентарното статукво
  10. Капитал, брой 17, 28 април 2000: Кръгът „Олимп“ е свързан със СИК
  11. http://mediapool.bg/show/?storyid=150044 СДС и ДСБ подписаха предизборно споразумение
  12. Интервю с Мартин Димитров за БНР „Хоризонт“, 31 март 2009, посетен на 10 април 2009
  13. СДС: Имаме 3298 нови членове, а напусналите и изключените са 56

Външни препратки