Българска комунистическа партия: Разлика между версии

Българска комунистическа партия
	Българска комунистическа партия
Абревиатура	БКП
Основана	1919
Разформирована	3 април 1990 (70 г.)
Наследник на	БРСДП
Наследена от	БСП
Седалище	София, Република България
Младежка организация	БКМС; РМС; ДКМС
Идеология	Комунизъм; Марксизъм-ленинизъм
	Българска комунистическа партия в Общомедия

Интерактивен преглед на историята

← По-стара редакция По-нова редакция →

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание

ВизуаленУикитекст

Линейно

Версия от 14:35, 6 април 2017

Вижте пояснителната страница за други значения на Българска комунистическа партия.

Българската комунистическа партия (съкратено БКП) е политическа организация ^[1] ^[2], която управлява България в периода от 1944 до 1990 г. На 3 април 1990 г. БКП се трансформира в БСП (Българска социалистическа партия), като новата партия е регистрирана в Софийски градски съд на 10 април 1990 г.

Висш орган на БКП е конгресът. За ръководство на политическата и организационната работа между пленумите Централният комитет избира Политбюро и Секретариат.

История и идеология на партията

Предистория

Основите на организираното българско социалистическо и социалдемократическо движение се полагат на 20 юли 1891 г. на Бузлуджанския конгрес, когато е създадена Българска социалдемократическа партия. През 1894 г. тя се обединява с Българския социалдемократически съюз в Българска работническа социалдемократическа партия.

През 1903 г. партията се разделя по идеологически признак на БРСДП „тесни социалисти“ и БРСДП „широки социалисти“, като и двете нови партии официално запазват името БРСДП.

В опозиция (1919 – 1944)

Партията е основана през 1919 г. като наследник на БРСДП (т.с.), приемайки името „БКП (тесни социалисти)“. През 1919 г. Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти) приема линията на Владимир Ленин и оглавяваната от него Руска комунистическа партия (болшевики) и приема името Българска комунистическа партия (тесни социалисти). Официално това става на 28-ми май на конгрес в София. Така е създадена нов тип организация, основана на различни методи и принципи, възприемайки курса на перманентна въоръжена борба. Все пак фактът, че партията запазва в названието пояснението „тесни социалисти“, показва силните позиции в нея на Димитър Благоев и старите дейци на социалдемокрацията в България. Благоев и привържениците му до последно не възприемат ленинизма и се придържат към марксистки позиции. На 1-ия конгрес на БКП (т.с.) се появява и групата на левите комунисти в партията, която впоследствие изиграва сериозна роля при развитието ѝ.

До 1923 БКП (т.с.) израства като сериозна политическа сила. На няколко последователни изборни кампании печели най-много гласове след БЗНС. В навечерието на Деветоюнския преврат партията има над 38 000 членове. Свързаните с нея организации също имат внушителна членска маса: ОРСС – около 30 000 души, БКМС – около 14 000 души, кооперация "Освобождение" – около 80 000 души. БКП печели изборите в някои общини и създава тъй наречените „общински комуни“.

Израстването ѝ като сила я противопоставя както на традиционните буржоазни партии, така и на управляващия в периода 1919 – 1923 г. Български земеделски народен съюз. Отношенията с БЗНС се влошават след организирането от БКП на Транспортната стачка през 1919 – 1920 и нейния разгром от Оранжевата гвардия. Създадена е Военна организация на БКП, която има за цел да подготвя партията за въоръжено противопоставяне на властта.

През 1922 г. връзките с БЗНС се възстановяват покрай директивата на Коминтерна за повсеместно създаване на трудов фронт със селячеството. На референдума за съдене на виновниците от националните катастрофи през 1922 г. земеделците и БКП излизат с обща позиция и разширяват обхвата на обвинението на действащия Държавен съд, с което изпращат в затвора водачите на повечето опозиционни партии.

Същевременно продължават борбите на партията със земеделското правителство за влияние сред бедните слоеве от населението, които на места преминават в открити сблъсъци. Това е сред причините за позицията на неутралитет на БКП при извършването на Деветоюнския преврат от 1923 г. В централното ръководство има силни позиции групата на старите дейци, начело с Димитър Благоев и Тодор Луканов, които смятат, че провеждането на въоръжено въстание е нецелесъобразно. Въпреки позицията на централното ръководство някои партийни организации се присъединяват към стихийно избухналото Юнско въстание.

По-късно, под натиска на Коминтерна и на радикално настроени партийни организации в страната, в началото на август 1923 г. ЦК на БКП взема решение за организиране на ново въстание против режима на Александър Цанков, като се потърси съдействието на БЗНС. Георги Димитров и завърналият се в България Васил Коларов застават начело на Септемврийското въстание от 1923 г. То претърпява неуспех, Г.Димитров и В.Коларов бягат през Кралство Югославия в Съветския съюз и е последвано от масови репресии на правителството срещу БКП и БЗНС. Двете партии участват в коалиция на изборите през ноември 1923 г. за ХХІ Обикновено народно събрание и успяват да спечелят – за БЗНС 30 депутатски места и за БКП (т.с.) 8 места, което е 5,8% от депутатските мандати^[3].

Въз основа на приетия малко преди това Закон за защита на държавата, през април 1924 година Върховният касационен съд закрива БКП и свързаните с нея организации и национализира имуществото им. По това време партията има около 6 000 членове^[4].

Вследствие от потушаването на Септемврийското въстание много от кадрите на партията са убити, затворени или принудени да емигрират. Това води до засилването в ръководството на позициите на левите сектанти, които са крайно настроени за насилие. Под тяхно влияние на Витошката нелегална конференция през 1924 г. БКП продължава курса за подготовка на ново въоръжено въстание, въпреки че Коминтернът я съветва за снемането му и липсват обективни условия за избухването му. Налагаше се смяна на курса към въоръжено въстание с оглед съхраняване на силите и изчакване на нов революционен подем. Това не е сторено от ЦК на БКП и в създадената към ЦК военна организация, надделяха привържениците на ултраляв, терористичен курс. Това са привърженици на теорията, че не чрез масова борба, а чрез терор може да се смъкне диктатурата. Същността на ултралевия уклон чрез терор да се достигне до въоръжено въстание, не отчита, че вече практически не съществуват условия за това^[5].

На 16 април 1925 г. крайно ляво настроени дейци на Военната организация на БКП подготвят и извършват атентата в църквата „Св. Неделя“ в София, при който загиват видни личности и много невинни граждани. В организираните от правителството на Александър Цанков репресии срещу опозицията след атентата са избити множество видни комунисти (Априлски събития в България през 1925 година).

На Московското съвещание през лятото на 1925 г. и на Виенския пленум през 1926 г. умереното крило в партията, начело с Георги Димитров и Васил Коларов, успява да наложи свалянето на курса към въоръжено въстание. Междувременно правителството на проф. Александър Цанков под натиска на международното обществено мнение е сменено с това на Андрей Ляпчев, който в известна степен смекчава противопоставянето с комунистите.

Тези събития създават условия за възобновяване на легалната дейност на БКП. На свиканата през 1927 г. Конференция на безпартийните работнически групи се създава Работническа партия с печатен орган „Работническо дело“ като легално проявление на БКП. Създадени са и свързаните с нея Работнически младежки съюз и Независими работнически професионални съюзи.

През 1929 г. Работническата партия организира серия големи стачки в България, което донякъде възвръща нейната популярност. На парламентарните избори през 1931 г. печели 170 000 гласа и получава 31 депутатски мандата. На общинските избори през 1932 г. печели мнозинството гласове в Общинския съвет в София, но правителството на Народния блок отказва да даде властта на избрания съвет и организира нови избори.

След Деветнадесетомайския преврат през 1934 година Българската комунистическа партия отправя призив за обща стачка и въстание, но той остава без последствия. Правителството полага особени усилия за ликвидирането на комунистическите групи в армията и на запазената след забраната на всички партии в страната нелегална комунистическа организация. Над 500 комунисти получават тежки присъди, включително смъртни, десетки са убити, а голям брой са принудени да напуснат страната^[6].

Защитата на Георги Димитров на Лайпцигския процес му донася световна известност и широка популярност в средите на комунистическото движение по света. Това позволява на него и на Васил Коларов успешно да отстранят от ръководството на партията левите сектанти на пленуми през 1935 и 1936 г.

БКП се отказва от враждебното отношение към земеделската и социалдемократическата партия и се опитва да търси сътрудничество с тях за създаването на Народен фронт в съответствие с решенията на Седмия конгрес на Коминтерна. В основата на тези решения стои Георги Димитров, който по онова време е генерален секретар на международната организация.

През 1938 г., по решение на Централния комитет, нелегалната БКП и легалната Работническа партия сливат дейността си в нова партия под името Българска работническа партия.

През 1936 – 1940 г. партията организира множество различни по мащаб стачки. През 1940 г. тя оглавява Соболевата акция в опит да извоюва приемане на предложението на Съветския съюз към България за договор за приятелство и взаимопомощ. Прогерманското правителство на Богдан Филов обаче се ориентира към съюз с Нацистка Германия и отхвърля предложението.

Няма данни каква е позицията на БРП във връзка с присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. и навлизането на германски войски на българска територия. Заради това партията е обвинявана, че подкрепя хитлеристката кауза, но в подкрепа на тезата не са представени доказателства.

На 22 юни 1941 г. – в деня на нашествието на Нацистка Германия в СССР, БРП изпраща призив до народа да не сътрудничи на правителството и на немските войски. На 24 юни партията обявява курс на въоръжена борба. БРП оглавява дейността на терористичните бойни групи и партизанското движение в България, издава нелегални вестници и брошури. Тя участва в организирането на Отечествения фронт и като част от него се обявява за излизане на България от Тристранния пакт и присъединяване към антихитлеристката коалиция.

На 26 август 1944 г., въодушевено от успешното настъпление на Червената армия към Балканите, ръководството на БРП издава Окръжно № 4, в което призовава всички свои дейци да подготвят въоръжено въстание с цел „събаряне на монархо-фашистката диктатура“. След като на 5 септември СССР обявява война на България, на 6 септември започва завземане на населени места в страната от партизански формирования и бойни групи. На 7 септември са разбити затворите в Плевен и Варна и са освободени политическите затворници. Рано сутринта на 9 септември 1944 г. военни части, преминали на страната на ОФ, подпомогнати от партизански отряди и бойни групи, завземат ключовите пунктове в София и свалят правителството на Константин Муравиев.

Комунистически режим (1944 – 1989)

Съставено е правителство, начело с Кимон Георгиев, в което БРП (комунисти) (за пръв път се представя с това си име), БЗНС Пладне и ПК „Звено“ участват с равен брой министри. Властта по места в страната е поета от комитети на ОФ, доминирани от комунисти и леви земеделци. На 6 октомври 1944 г. правителството утвърждава Наредба-закон за съдене от народен съд на виновниците за въвличането на България във войната. На 20 декември 1944 г. е приета Наредба-закон за трудово-възпитателните общежития за политически опасните лица.

Дейци на БРП, най-вече бивши партизани, са повсеместно назначени на влиятелния пост помощник-командир по време на участието на България във Втората световна война срещу Хитлеристка Германия. След приключването на процесите на Народния съд през април 1945 г. започва създаването на множество лагери на територията на страната и ликвидирането на голям брой политически противници.

През 1945 г. правителството организира парламентарни избори. По мнението на опозицията и на западните съюзници те са силно манипулирани и тя ги бойкотира. Под натиска на САЩ и Великобритания чрез представителите им в Съюзната контролна комисия ОФ се съгласява да включи в правителството опозиционни водачи, но преговорите с тях се провалят. През март 1946 г. е създадено ново правителство на ОФ, начело с Кимон Георгиев. По време на тази изборна кампания за пръв път получават изборни права жените и военнослужещите. В парламента за пръв път са избрани 14 жени.

През 1946 г. БРП (к), заедно с другите партии от ОФ, инициира и провежда референдум за държавното устройство на България – дали тя да бъде република или монархия. Всички партии в страната застават зад републиканското устройство и резултатите от референдума са 92,7% в полза на републиката. Преследвани и постепенно разгромени са и нелегалните организации ВМРО, „Цар Крум“, „Хан Кубрат“, Съюз на българските национални легиони и други.

Скоро след това са проведени избори за Велико народно събрание, спечелени с голямо мнозинство от ОФ. Съставено е правителство, доминирано от БРП (к) с министър-председател Георги Димитров. ВНС отменя Търновската конституция и приема нова, републиканска конституция, станала известна като Димитровска конституция.

През 1947 г., с помощта на съветското правителство, БРП (к) преминава към установяване на тоталитарен контрол над държавната власт (пълен политически контрол, политическа диктатура): на основата на Наредба-закон за защита на народната власт започва преследването на политическата опозиция. Нейните водачи са хвърлени в затвори и лагери, а самите партии – закрити. Репресирани по различен начин са видните опозиционни политици Никола Петков, Цвети Иванов, Кръстьо Пастухов, Трифон Кунев.

Отечественофронтовските партии БРСДП (ш.с.) и НС „Звено“ се вливат в компартията или Отечествения фронт и признават програмата ѝ. Единствените законни партии в страната остават БРП (к) и нейният коалиционен партньор БЗНС. Земеделците, под ръководството на Георги Трайков, се отказват от съсловната теория на Александър Стамболийски, приемат програмата на БРП(к) и признават нейната ръководна роля.

Към времето на провеждане на 5-ия конгрес на БКП в края на 1948 г. партията се е превърнала в несменяема властваща партия в страната. На този конгрес тя приема името Българска комунистическа партия.

След скъсването на отношенията между Коминформбюро, в което участва и България, и Югославия през лятото на 1948 година в БКП започват масови чистки на партийни членове, подозирани в симпатии към югославската политика. Това става в обстановка на конфликти между различни клики вътре в партията – „вътрешни“ дейци срещу завърнали се от Съветския съюз, млади срещу стари и други.^[7]

След смъртта на генералния секретар Георги Димитров през юли 1949 година основните претенденти за поста му са Васил Коларов, Вълко Червенков, Антон Югов и Георги Чанков. Взето е решение ръководството на партията да е до голяма степен колективно и действащо под преките напътствия на Йосиф Сталин, като за първи секретар на ЦК е избран Червенков, зет на Георги Димитров.^[8]

През 1949 година протича нова кампания на вътрешни чистки, от юли до средата на септември над 11 хиляди комунисти са изключени от БКП.^[9] Сред жертвите на прочистването е и най-видният „вътрешен“ деец на партията Трайчо Костов. На политически процес, с помощта на показанията на Цола Драгойчева, той е осъден на смърт и обесен през декември 1949 г.

През 1949 г. парламентарните избори са проведени в отсъствието на каквато и да било опозиция. ОФ печели 97,66% от гласовете. От тази изборна кампания нататък изборите са превърнати във формалност. Държавният и партийният апарат се срастват.

През следващите години БКП извършва значителни промени в обществения и икономическия живот на България. В политическата област практически премахва гражданските права и свободи и репресира противопоставящите се на тоталитарната система хора. Официално страната се управлява от коалицията Отечествен фронт, в който партньор е БЗНС, но безспорна водеща роля има БКП, въз основа на което някои определят системата като еднопартийна.

През 1954 година за първи секретар на ЦК е избран Тодор Живков. Вълко Червенков и Антон Югов са последователно отстранени по обвинения в сталинизъм след смъртта на Йосиф Сталин и разобличаването му от Никита Хрушчов в СССР.

В икономическата област почти всички предприятия са национализирани със закон в края на 1947 г. Започва интензивен процес на индустриализация. По-късно, с други закони (Закон за трудовата поземлена собственост и Закон за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост от 1948 г.) започва постепенното ограничаване на жилищната и поземлената собственост на българските граждани.

Започва се „доброволна“ колективизация в земеделското стопанство, образувани са трудово-кооперативни земеделски стопанства. След провала на т.нар. „доброволна колективизация“ и потушаването на съпротивата на българските земеделци (т.нар. „Кулски събития“ през 1951 – 1952 г.) след Априлския пленум от 1956 г. БКП, под ръководството на Тодор Живков, предприема курс на т.нар. „масовизация“ и през 1956 – 1958 г., чрез различни способи на агитация и убеждаване е напълно ликвидирана частната поземлена собственост и частните земеделски стопанства. През 1970-те год. са създадени т.нар. обединени ТКЗС и аграрно-промишлени комплекси.

Българската икономика като цяло се намира в период на стабилност при управлението на БКП. България успява бързо да се възстанови от разрушенията от войната и да постигне невиждани до тогава икономически резултати. Безработицата е сведена до абсолютен минимум, макар и с цената на неефективност на работата и бюрокрация. Успехите на българската икономика обаче не са така блестящи, както твърди правителствената пропаганда. Апокрифно се разпространява думата „стъкмистика“ (подигравателно за „статистика“ от глагола „стъкмявам“), която символизира преувеличените данни (в смисъл „нагласени данни“) за икономически успехи. Относителната стабилност до голяма степен е осигурена от икономическата подкрепа на СССР, който осигурява пазар за българската продукция, важни суровини на преференциални (понякога) цени, периодично предоставя безвъзмездни помощи.

В замяна на това по време на Студената война България е най-верен съюзник на Съветския съюз. През 1949 г. тя е сред основателите на Съвета за икономическа взаимопомощ, а през 1955 г. – на Организацията на Варшавския договор. През 1960-те год. ръководството на БКП, начело с Тодор Живков, полага усилия за подобряване на отношенията със СССР при новото му ръководство начело с Леонид Брежнев. Давайки си сметка за невъзможността да се реализира такова предложение, Живков предлага на Хрушчов България да се присъедини към Съюза на съветските социалистически републики. Съветите отказват, но там вече са убедени, че в лицето на Живков имат верен съюзник. България остава единствената източноевропейска съюзническа страна, в която няма съветски войски.

Заедно с военни формирования от Организацията на Варшавския договор български военни части участват в ликвидирането на Пражката пролет в Чехословакия през 1968 г. Български военни инструктори са изпратени на страната на Виет Мин във Виетнамската война в помощ на социалистически Виетнам. Българските висши училища дават образование на множество младежи от Третия свят. Български специалисти и работници преподават, работят и изграждат големи строителни обекти в СССР, Африка и Арабския свят.

По време на краткотрайна кампания, инспирирана от Йосиф Сталин, през 1940-те год. над 250 000 българи в Пиринска Македония са обявени за етнически македонци заради сближаването с Титова Югославия и проекта за създаване на Балканска федерация. Известно време след провала на проекта за федерация БКП се отказва от позициите на македонизма, но официално запазва мълчание. На пленум на ЦК на БКП през 1963 г. позицията по македонския въпрос от 1940-те год. е официално отречена.

По отношение на Западните покрайнини БКП следва постоянна политика в защита на българския им характер. Издействано е преподаване на български в тамошните училища, през 1940-те год. известно време се преподава по български учебници. През 1968 г. се прави опит за изграждане с пари от България на електроцентрала в района на Босилеград.

По отношение на малцинствените въпроси БКП също променя политиката си с течение на времето. В първите години след 9 септември 1944 г. БКП позволява на много български турци и евреи да се изселят съответно в Турция и Израел. През 1951 г. Политбюро на ЦК на БКП взема Решение за подобряване на работата на партията сред турското население. На турското малцинство са предоставени широки права за самоопределение. В районите с преобладаващо турско население се позволява изучаването на турски език, излъчват се радиопрограми на турски, създават се турски културни състави. Турските младежи влизат с привилегия във висшите училища. До края на 1970-те год. са сключени няколко изселнически спогодби с Турция.

След посещение на турския президент в София, на което той заявява, че повече няма да се сключват изселнически спогодби отношенията между България и Турция се изострят едновременно с тези между правителството и турското малцинство. През 1980-те год. БКП организира т.нар. Възродителен процес за смяна на турско-арабските имена на българските турци, българите-мохамедани и изповядващите исляма цигани с български имена.

След 1985 г. България изпада в икономическа стагнация. Ръководството на БКП възприема линията на „гласност“ и „преустройство“ (на руски: „гласность“ и „перестройка“) на новия партиен и държавен ръководител в СССР Михаил Горбачов.

В периода 1944 – 1989 г. БКП увеличава членската си маса около 40 пъти, като към края на 1989 г. тя наброява около 1 милион членове. Някои хора се присъединяват към БКП веднага след 9 септември 1944, тъй като не са имали възможност да го направят, докато тя е била в нелегалност. Голям брой хора обаче се присъединяват от кариеристични подбуди и заради големите привилегии на членовете на БКП в обществото. Самата процедура по членство е доста бюрократизирана и сложна, което създава условия за развитието на корупция и шуробаджанащина при осъществяването ѝ. Първичните партийни организации по месторабота или местоживеене са основен инструмент за пълен контрол върху дейността на предприятията от страна на БКП, както и за намеса в бита на хората. Затова едно от първите искания на опозицията на Кръглата маса е тяхното разформироване.

Преименуване на партията на БСП (1989 – 1990)

Основна статия: Българска социалистическа партия

На Ноемврийския пленум (1989) ЦК на БКП приема предложената още през 1988 г. оставка на Тодор Живков от поста генерален секретар на ЦК на БКП. С това фактически се слага начало на демократичните промени. Смяната на Тодор Живков е поставена на дневен ред от група членове на Политбюро, всичките партизани от бригадата „Чавдар“ – Димитър Станишев, Йордан Йотов и Добри Джуров. За нов лидер на партията е избран Петър Младенов. Новото ръководство обявява курс към демократични реформи и развитие на пазарна икономика.

В началото на 1990 г. на 14-ти извънреден конгрес ръководството на БКП се обявява за промяна на ценностната система на партията, обновление в духа на плурализма и демокрацията и възприемане на демократичния социализъм като основна идеология. Конгресът приема „Манифест за демократичен социализъм“ и нов устав. На мястото на Централния комитет се появява нов ръководен орган – Висш партиен съвет, оглавен от Александър Лилов и се предлага смяна на името на партията^[10]. След вътрешнопартиен референдум, одобрил промяната през пролетта на същата година, БКП се преименува на Българска социалистическа партия на 3 април 1990 г.

Последици от трансформацията на БКП

След трансформацията си партията се обявява открито за социалдемократическа формация, без да се отказва от привилегиите, които запазва като наследство от своята предшественица. След 1990 година възникват и нови партии и формации, които се именуват Българска комунистическа партия (или с производни имена от нейните названия през годините), като претендират да са наследници на нейните традиции и идеология – например Българска комунистическа партия (с председател Владимир Спасов), Съюз на комунистите в България и др.

Партийни лидери

Партийна реторика

След преврата от 1944 г. властите в България налагат силово модела на еднопартийна система при управлението на страната. Въпреки формалното наличие и на партия в опозиция до 1947 г. – БЗНС, през целия период на тоталитарно управление на страната под „Партията“ се разбира единствено и само БКП. В официални документи и в средствата за масова информация се ползва формулировката „Партията и Правителството“ като обобщение за висшите ръководни органи на Народна република България. Подходящ пример е следното изказване от 1948 г. на Вълко Червенков:

„Партията и Правителството не можеха да поверят развитието на изобразителните изкуства и на всички изкуства в ръцете на една, която и да било, група от деятели, организирани корпоративно, откъснати фактически от партийното ръководство. И областта на културния фронт трябва да се ръководи от Партията.“^[11]

Печатни издания, свързани с БКП

вестник „Работник“. Първият брой излиза във Велико Търново на 1 ноември 1892 г. Той прави обществено достояние създаването на БСДП, която е предтеча на БКП.^[12]
Работнически вестник (1897 – 1937)
Работническо дело (1927 – 1990)

Бележки

↑ Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен – www.bg.wikisource.org
↑ „Държавен вестник“, Брой 37, 5 май 2000 г.
↑ Цураков 2008, с. 470.
↑ Марков 2003, с. 221.
↑ Фол 1981, с. 342.
↑ Недев 2007, с. 299 – 300.
↑ Огнянов 2008, с. 13 – 14.
↑ Огнянов 2008, с. 23 – 24.
↑ Огнянов 2008, с. 29.
↑ Кралевска 2011, с. 258.
↑ Галерия министри на културата, сайт на правителството
↑ История на БКП. „Партиздат“, 1980. Стр. 24.

Цитирани източници

Кралевска, Нася. Без заглавие. Комунизмът в битка с демокрацията. София, Работилница за книжнина „Васил Станилов“, 2011. ISBN 978-954-8248-89-1.
Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4.
Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4.
Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9.
Фол, Александър и др. Кратка история на България. София, Изд. на „Наука и изкуство“, 1981.
Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X.

Вижте също

Номенклатура – елит от партийни функционери в Съветския съюз и други държави от Източния блок
Съюз на комунистите в България
Българска комунистическа партия (Владимир Спасов)

Външни препратки

Общомедия

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Българска комунистическа партия.

Организационната и властова пирамида на БКП представя книгата на историка Александър Везенков – „Властови структури на Българската комунистическа партия 1944 – 1989 г.“

[1] Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен – www.bg.wikisource.org

[2] „Държавен вестник“, Брой 37, 5 май 2000 г.

[Цураков2008470-3] Цураков 2008, с. 470.

[Марков2003221-4] Марков 2003, с. 221.

[Фол1981342-5] Фол 1981, с. 342.

[Недев2007299&#32;–&#32;300-6] Недев 2007, с. 299 – 300.

[Огнянов200813&#32;–&#32;14-7] Огнянов 2008, с. 13 – 14.

[Огнянов200823&#32;–&#32;24-8] Огнянов 2008, с. 23 – 24.

[Огнянов200829-9] Огнянов 2008, с. 29.

[Кралевска2011258-10] Кралевска 2011, с. 258.

[11] Галерия министри на културата, сайт на правителството

[12] История на БКП. „Партиздат“, 1980. Стр. 24.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]

[11]

[12]

@@ Ред 7: / Ред 7: @@
 | разформироване       = [[3 април]] [[1990]] ({{age|1919|0|0|1990|4|3}} г.)
 | младежка_организация = [[Български комунистически младежки съюз|БКМС]]<br />[[Работнически младежки съюз|РМС]]<br />[[Димитровски комунистически младежки съюз|ДКМС]]
-| идеология            = [[Комунизъм]]   [[Марксизъм-ленинизъм]]
+| идеология            = [[Комунизъм]]<br />  [[Марксизъм-ленинизъм]]
 | наследник_на         = [[Българска работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти)|БРСДП]]
 | наследена_от         = [[Българска социалистическа партия|БСП]]