Сигизмунд Люксембургски: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 67: Ред 67:
Авторитетът на Свещената Римско-Германска империя и нейния властелин през Средновековието е съществен. Носителят на короната на [[Карл Велики]] се смята за носител на Божията благословия, за защитник на християнската вяра и Древния Рим. Въпреки позора при Каноса при инвеститурните разногласия авторитетът на изборния римско-германски император не е загубен и през 1414 г. точно от бъдещия император Сигизмунд европейските монарси очакват да прекрати папския разкол и да спре клатенето на троновете им. Сигизмунд вече е показал готовността си за преодоляването на папския разкол с акта си ''Placetum Regium'' от 1404 г. Според смисъла му никоя [[була|папска була]] не може да влезе в сила в Унгария без съгласието на краля.
Авторитетът на Свещената Римско-Германска империя и нейния властелин през Средновековието е съществен. Носителят на короната на [[Карл Велики]] се смята за носител на Божията благословия, за защитник на християнската вяра и Древния Рим. Въпреки позора при Каноса при инвеститурните разногласия авторитетът на изборния римско-германски император не е загубен и през 1414 г. точно от бъдещия император Сигизмунд европейските монарси очакват да прекрати папския разкол и да спре клатенето на троновете им. Сигизмунд вече е показал готовността си за преодоляването на папския разкол с акта си ''Placetum Regium'' от 1404 г. Според смисъла му никоя [[була|папска була]] не може да влезе в сила в Унгария без съгласието на краля.


През 1410 година, след смъртта на крал Рупрехт, тронът на Свещената Римска империя се оказва вакантен. Сигизмунд се нуждае от поддръжка в борбата за трона. В това време Йобст Моравски управлява курфюрство Бранденбург и така е един от курфюрстите, имащи право на глас при изборите за император. Само че самият Сигизмунд претендира за това право и назначава [[Фридрих I(Брандербург)|Фридрих Брандербургски]] за свой представител от курфюрство Бранденбург на изборите за император на 20 септември 1410 година. Макар Сигизмунд да побеждава при първичното гласуване, Йобст Моравски получава поддръжка от мнозинството курфюрсти на изборите през октомври 1410 година. Така, последният сам става претендент за имперският трон. Смъртта на Йост при подозрителни обстоятелства през януари 1411 година дава възможност Сигизмунд отново да завладее Бранденбург и отстрани препятствията към завладяване на императорския трон по-късно същата година.
През 1410 година, след смъртта на крал Рупрехт, тронът на Свещената Римска империя се оказва вакантен. Сигизмунд се нуждае от поддръжка в борбата за трона. В това време Йобст Моравски управлява курфюрство Бранденбург и така е един от курфюрстите, имащи право на глас при изборите за император. Само че самият Сигизмунд претендира за това право и назначава [[Фридрих I (Бранденбург)|Фридрих Брандербургски]] за свой представител от курфюрство Бранденбург на изборите за император на 20 септември 1410 година. Макар Сигизмунд да побеждава при първичното гласуване, Йобст Моравски получава поддръжка от мнозинството курфюрсти на изборите през октомври 1410 година. Така, последният сам става претендент за имперският трон. Смъртта на Йост при подозрителни обстоятелства през януари 1411 година дава възможност Сигизмунд отново да завладее Бранденбург и отстрани препятствията към завладяване на императорския трон по-късно същата година.


Сигизмунд е избран за Крал на германците. Нестабилната власт на брат му [[Вацлав IV]] в Бохемия го кара да гледа и към чешката корона. Tова би го направило достатъчно сериозен и очевиден кандидат и за имперската корона. Възможност му се предоставя от единия от тримата антипапи [[Йоан XXIII (антипапа)|Йоан XXIII]], който обикаля европейските владетелски дворове, за да обсъжда низвергването на своите първосвещени противници на общохристиански събор.
Сигизмунд е избран за Крал на германците. Нестабилната власт на брат му [[Вацлав IV]] в Бохемия го кара да гледа и към чешката корона. Tова би го направило достатъчно сериозен и очевиден кандидат и за имперската корона. Възможност му се предоставя от единия от тримата антипапи [[Йоан XXIII (антипапа)|Йоан XXIII]], който обикаля европейските владетелски дворове, за да обсъжда низвергването на своите първосвещени противници на общохристиански събор.

Версия от 20:40, 21 август 2017

Сигизмунд Люксембургски
Император на Свещената Римска империя
Император Сигизмунд, худ. Пизанело (1433)
Управление1387 – 1437 г.
Коронация31 май 1433 г.
НаследилКарл IV
НаследникФридрих III
Лични данни
Роден
Починал
Погребан вВарадин
Други титлиКрал на Унгария и Хърватия
Крал на Бохемия и Моравия
германски крал
Курфюрст на Бранденбург
Семейство
ДинастияЛюксембурги
БащаКарл IV
МайкаЕлизабета Померанска
БраковеМария Анжуйска-Унгарска
Барбара фон Цили
ПотомциЕлизабет Люксембургска
Герб
Сигизмунд Люксембургски в Общомедия
Албрехт Дюрер: Император Сигизмунд Люксембургски
Император Сигизмунд (1536)
Император Сигизмунд (1621)

Сигизмунд Люксембургски (1368 – 1437), (Шаблон:Lang-de, на латински Sigismundus, на унгарски Zsigmond, на чешки Zikmund) от династията Люксембурги е курфюрст на Бранденбург, крал на Унгария и Хърватия, германски крал от 20 септември 1410 година; крал на Бохемия, император на Свещената Римска империя (1433 – 1437).

Сигизмунд е един от най-влиятелните монарси на Европа през първата половина на бурния XV век.

Ранна биография и семейство

Сигизмунд от Люксембургите е втори син на императора на Свещена Римска империя Карл IV, но първи син от Елизабета Померанска, от полския владетелски род на Пястите. Той е представител на една от най-мощните европейски династии през късното средновековие, осигурила дотогава двама носители на Короната на Карл Велики.

С по-големия си полубрат Вацлав IV никога не са в близки отношения, но и не се противопоставят. Всичко в името на династията. Императорът, воден от същите съображения, оправомощава с електорски места двамата си синове – така през 1378 г. в Колегията на принц-електорите попадат Вацлав Люксембургски, Принц Бохемски и Сигизмунд Люксембургски, Маркграф на Бранденбург.

Крал

Сигизмунд е сгоден за десетгодишната унгарска принцеса Мария Унгарска в годината на смъртта на Карел I – 1378. Следващите четири години той прекарва в Буда с годеницата си, наследница на унгарската корона. През 1382 г. умира Лайош Велики и Сигизмунд става крал-консорт на Унгария.

Кралската власт на управляващото семейство веднага е оспорена от братовчедите им от Анжу-Сицилийски дом от Неаполското кралство и като унгарски крал Жигмонд е принуден да събере парични средства за очертаващия се конфликт. Той се отказва от титлата курфюрст на Бранденбург в полза на братовчед си Йобст Моравски, като de facto ипотекира маркграфството срещу крупната сума получена от Йобст.

Правнук на полския крал Кажимеж III Велики Сигизмунд е опитва по време на властта си над Бранденбург да затопли германско-полските взаимоотношения. Недостатъчно, защото в крайна сметка Полша остава отделно княжество. Това става, след като неговата съпруга получава короната на Унгария, а нейната по-малка сестра Ядвига Анжуйска получава тази на Полша. Съзрели възможност за независима монархия полски благородници успяват да уредят брака на Хедвига с литовския княз Владислав II и така образуват Първото Полско-Литовско обединено кралство.

Укрепването на кралската власт на Сигизмунд има дълга история. В Унгария се оказва, че кралицата-майка и негова тъща Елизабета Котроманич остава регент на кралството, босненския бан Твърдко Котроманич не признава крал-консорта, а Хорватите в Южна Унгария направо приемат за свой крал Ласло Неаполитански. Срещу тях той има своите планове и подкрепата на някои нобили като тези от фамилиите Горянски и Стиборич. В следващите повече от десет години Сигизмунд консолидира властта си, като раздава фиефи само на барони от унгарски произход, като така печели подкрепата им и получава васалната им клетва.

Регентката Елизабета Котроманич е отвлечена и убита; за което хвърлят вината върху братовчед и - Твърдко Котроманич, но има съмнения за участие в плана на самия Сигизмунд. Така, въпреки че е коронясан като самостоятелен крал на Унгария и Хърватия през 1387 г. Сигизмунд губи доверието кралица Мария до нейната смърт през 1395 г. и те живеят разделени.

През същата година Никола II Горянски успява да подчини Хорватската фамилия, а Твърдко Котроманич умира при неизяснени обстоятелства през 1391 г. Въпреки тези успехи на Сигизмундовата партия броженията в Славония и Босна продължават до пролетта на 1397 година. Тогава унгарският крал подмамва хърватския бан Стьепан Лачкович[1] и неговите сподвижници в Крижевци и против правилата на мирните преговори унгарците избиват невъоръжените си опоненти. Клането е известно като Кървавия Хърватски събор и е последвано от избиването на други 170 босненски първенци, подкрепящи Ласло Неаполитански.[2] За окончателно преодоляване на заплахата от Ласло Сигизмунд влиза в съглашение с италианските градове и специално с Венеция.

По-нататъшен династичен сблъсък с неаполитанците, а и с поляците е избегнат и поради раздвижването на османците на Балканите. През 1396 г. те решават да се възползват от очевидните безредия в Унгарското кралство и да разширят Дунавската си граница.

Кръстоносец

Избухналата война се оказва полезна за Сигизмунд – отоманската експанзия кара папа Бонифаций IX да обяви кръстоносен поход срещу турците и това бързо обединява унгарските велможи около младия унгарски крал. Походът става популярен в цяла Европа и при Сигизмунд пристигат войските на десетки принцове, като тези на Жан Безстрашни, Мирча Стари, Жан Бусико. През 1396 унгарският крал потегля по течението на Дунав начело на 90 000 кръстоносци, в чийто състав има и български контингент. Видин пада лесно, но при Никопол войските на Сигизмунд са пресрещнати и разбити от Баязид I. Първият организиран опит на Кръстоносна Европа да спре османската експанзия среща пълен неуспех.

Разочарованието на изток не спира Сигизмунд. Загубата при Никопол му печели противници в Унгария, но той се възползва от нея – след последвалото поражение на сръбското деспотство на Косово поле Сигизмунд се самообявява в документите за крал и закрилник на сръбските християни. Освен това той насочва усилията си към нестабилните Люксембург, бохемска и германска монархия, управлявани от брат му Венцел. Венцел I е детрониран като германски крал, но съумява да запази бохемската корона въпреки чешката съпротива, която дори го въдворява в затвор за деветнадесет месеца. Сигизмунд измъква брат си от затвора и дава първата си заявка за бохемската корона.

Срещу противниците си в Унгария той използва военната и финансова мощ на Никола Горянски и Херман от Целье. С тяхна помощ Сигизмунд подчинява Босна, а през 1408 г. той се жени за дъщерята на Херман Барбара от Целье.

През същата 1408 г. Сигизмунд основава рицарския Орден на Дракона, който обединява велемощни източноевропейски принцове и нобили и има за цел да защитава Светия Кръст срещу друговерци като османците. Членове са редица ветерани от Никополския кръстоносен поход (Стефан Лазаревич, Стибор Стиборич), а по-късно и други политически съюзници на Сигизмунд като Никола Горянски, Херман от Целье, Винцент фон Вартенберг, Филип Маджарин, Влад II Дракул, Йогайла-Владислав, Хенри Английски. Позицията му като предводител на ордена на защитниците на Кръста допринася за авторитета на Сигизмунд като владетел.

Схизма и Константски събор

Безпрекословен владетел и амбициозен монарх, Сигизмунд поставя като едно от целите на живота си ликвидирането на Папската схизма, овластила трима папи по едно и също време. След Спора за Правомощията разколът в папската институция разбива устоите на схоластично-секуларната система на управление в кралствата на Средновековна Европа. Според системата, установена от Карл Велики, силният крал има нужда от силна църковна институция, която да легитимира земната му власт.

Авторитетът на Свещената Римско-Германска империя и нейния властелин през Средновековието е съществен. Носителят на короната на Карл Велики се смята за носител на Божията благословия, за защитник на християнската вяра и Древния Рим. Въпреки позора при Каноса при инвеститурните разногласия авторитетът на изборния римско-германски император не е загубен и през 1414 г. точно от бъдещия император Сигизмунд европейските монарси очакват да прекрати папския разкол и да спре клатенето на троновете им. Сигизмунд вече е показал готовността си за преодоляването на папския разкол с акта си Placetum Regium от 1404 г. Според смисъла му никоя папска була не може да влезе в сила в Унгария без съгласието на краля.

През 1410 година, след смъртта на крал Рупрехт, тронът на Свещената Римска империя се оказва вакантен. Сигизмунд се нуждае от поддръжка в борбата за трона. В това време Йобст Моравски управлява курфюрство Бранденбург и така е един от курфюрстите, имащи право на глас при изборите за император. Само че самият Сигизмунд претендира за това право и назначава Фридрих Брандербургски за свой представител от курфюрство Бранденбург на изборите за император на 20 септември 1410 година. Макар Сигизмунд да побеждава при първичното гласуване, Йобст Моравски получава поддръжка от мнозинството курфюрсти на изборите през октомври 1410 година. Така, последният сам става претендент за имперският трон. Смъртта на Йост при подозрителни обстоятелства през януари 1411 година дава възможност Сигизмунд отново да завладее Бранденбург и отстрани препятствията към завладяване на императорския трон по-късно същата година.

Сигизмунд е избран за Крал на германците. Нестабилната власт на брат му Вацлав IV в Бохемия го кара да гледа и към чешката корона. Tова би го направило достатъчно сериозен и очевиден кандидат и за имперската корона. Възможност му се предоставя от единия от тримата антипапи Йоан XXIII, който обикаля европейските владетелски дворове, за да обсъжда низвергването на своите първосвещени противници на общохристиански събор.

Сигизмунд организира Констанцкия събор, проведен през периода 16 ноември 1414 – 22 април 1418 г, на който – в течение на 4 години са дискутирани проблеми като източно-западната схизма, инвеститурата, османската заплаха, реформирането на църквата, въздадени са нови феодални титли, а стари са потвърдени.Така съборът става подходящ момент за Сигизмунд да заяви и да започне да реализира домогванията си до бащината си корона на Император на Свещената Римска империя. За тази цел му трябва подкрепата на папата и сериозна заслуга към Римокатолицизма. Двете цели са постижими за Сигизмунд – той протежира избора на нов папа Мартин V и се легитимира като противник на опасните си съседи – чешките реформатори.Бохемският реформатор на католическата доктрина Ян Хус е призован да защити каузите си на Констанцкия събор.

Под натиска на Сигизмунд, съборът преценява, че само съборът може да обезвластява и да назначава папи, че нито един от тримата папи не може да продължи да изпълнява такава роля и че фаворитът на Сигизмунд кардинал Одоне Колона ще бъде нов католически първосвещеник под името Мартин V.

Бохемска корона

Година по-късно със смъртта на брат му Вацлав Бохемски унгарският крал предявява претенции към короната на Свети Вацлав и скоро (1420 г.) Мартин V обявява кръстоносен поход срещу Бохемия, оглавен от Сигизмунд. Това осигурява на Сигизмунд трайна Римска подкрепа, кръстоносно геройство, Бохемския трон, а в крайна сметка и Императорската корона. Последват пет кръстоносни кампании на папата и Сигизмунд, които обаче се разбиват в религиозния плам и дисциплинирания военен гений на Ян Жижка. Стига се до разпространение на хуситското въстание и дори кралят на Унгария е нападнат при Нагишомбат, Северна Унгария. Срещу хуситите Сигизмунд е принуден да използва самите хусити – с края на кръстоносните походи изчезва и общият враг, а с това започва и дробенето на реформаторите на умерени и радикални фракции.

След сключването на Пражките компактати – съюз между умерените хусити и романистките католически лоялисти хусизмът в Бохемия е разцепен и поляризиран. Така сформираната Бохемска Пражка лига изтъква желанието си да спре разорението на чешките земи, настъпило след 15 години война. Дори и цената за това да изисква признаването на Сигизмунд Люксембургски за крал на Бохемия, напълно неприемливо за радикалите. Свещеният Римски император Сигизмунд е на път да постигне плана си, заложен още преди Констанцкия събор и пред него стоят само християнските фундаменталисти, крайно несговорчивите таборити. След неуспеха на гражданската война в Чехия и на кръстоносните походи Сигизмунд ще получи бохемската корона от самите хусити при Липан през 1434 г. След като научава резултата от битката, Сигизмунд заявява, че „чехите могат да бъдат победени само от други чехи“[3].

Политическият успех на Сигизмунд Люксембургски е безспорен. Не е категорична ролята му при съда и екзекуцията на Ян Хус, защото Сигизмунд отсъства при произнасянето и изпълнението на присъдата от кардинал Колона. Факт е обаче, че чешките реформатори въстават именно срещу Сигизмунд като убиец на Хус, а унгарският крал максимално се възползва от мъченичеството и хусизма, като през следващото десетилетие на хуситски войни се легитимира като основен защитник на християнството срещу еретиците.

Император

През 1431 получава и Желязната корона на Ломбардия. Авторитетът на Сигизмунд е неоспорим и през 1433 г. той е избран и коронясан за Император на Свещената Римска империя.

Бракове и деца

Наследство

След управление без военни победи, но със серия политически успехи Сигизмунд умира в Зноймо, Моравия като носител на титлите Свещен Римски император, Крал на Германия, Италия, Унгария, Бохемия, Далмация, Хърватия, Рама, Сърбия, Галиция, Лодомерия, Кумания и България, Принц на Силезия и Люксембург, Маркграф на Бранденбург, Лузация и Моравия[4]. Той не осигурява мъжки наследник за нито една от многобройните си титли, като смъртта на Мария Унгарска временно предизвиква династична криза. Погребан е в Нагиварад до Свети Ласло, негов модел за християнски монарх. За свой наследник Сигизмунд обявява зет си Алберт Хабсбург .

Вижте също

Литература

  • Joseph von Aschbach: Geschichte Kaiser Sigmunds. 4 Bde., Hamburg 1838 – 1845 (ND Aalen 1964). [wichtige ältere Studie, jedoch heute veralteter Forschungsstand]
  • Hartmut Boockmann, Heinrich Dormeier: Konzilien, Kirchen– und Reichsreform 1410 – 1495. (Gebhardt. Handbuch der deutschen Geschichte. 10. Aufl., Bd. 8). Klett-Cotta, Stuttgart 2005, ISBN 3-608-60008-6. [aktueller Überblick]
  • Jörg K. Hoensch: Kaiser Sigismund. Herrscher an der Schwelle zur Neuzeit (1368 – 1437). C. H. Beck, München 1996, ISBN 3-406-41119-3. [grundlegend]
  • Karel Hruza, Alexandra Kaar: Kaiser Sigismund (1368 – 1437). Zur Herrschaftspraxis eines europäischen Monarchen. Böhlau Verlag, Wien 2012, ISBN 978-3-205-78755-6 (Volltext als PDF / ausführlicher Tagungsbericht)
  • Martin Kintzinger: Sigmund. In: Bernd Schneidmüller, Stefan Weinfurter: Die deutschen Herrscher des Mittelalters. Historische Porträts von Heinrich I. bis Maximilian I. C. H. Beck, München 2003, ISBN 3-406-50958-4, S. 462 – 485.
  • Martin Kintzinger: Westbindungen im spätmittelalterlichen Europa. Auswärtige Politik zwischen dem Reich, Frankreich, Burgund und England in der Regierungszeit Kaiser Sigmunds. Thorbecke, Stuttgart 2000, ISBN 3-7995-4253-1.
  • Theodor Lindner: Sigmund. In: Allgemeine Deutsche Biographie (ADB). Band 34, Duncker & Humblot, Leipzig 1892, S. 267 – 282.
  • Michel Pauly, François Reinert: Sigismund von Luxemburg. Ein Kaiser in Europa. Philipp von Zabern, Mainz 2006, ISBN 3-8053-3625-X. (Rezension)
  • Eva Schlotheuber: Sigismund. In: Neue Deutsche Biographie (NDB). Band 24, Duncker & Humblot, Berlin 2010, ISBN 978-3-428-11205-0, S. 358 – 361
  • Joachim Schneider: Sigismund. Römisch-deutscher König auf dem Konstanzer Konzil. In: Karl-Heinz Braun, Mathias Herweg, Hans W. Hubert, Joachim Schneider, Thomas Zotz: Das Konstanzer Konzil. Essays. 1414 – 1418. Weltereignis des Mittelalters. Theiss Verlag, Darmstadt 2013, ISBN 978-3-8062-2849-6, S. 41 – 46.
  • Imre Takács: Sigismundus Rex et Imperator. Kunst und Kultur zur Zeit Sigismunds von Luxemburg (1387 – 1437). Zabern, Mainz 2006, ISBN 3-8053-3626-8.
  • Sabine Wefers: Das politische System Kaiser Sigmunds. Steiner, Stuttgart 1989, ISBN 3-515-05236-4.
  • Helmut Fidler: König Sigismund, das Konstanzer Konzil und die Juden. In: Schriften des Vereins für Geschichte des Bodensees und seiner Umgebung. 133 (2015), S. 85 – 123.

Външни връзки

Мария Унгарска
крал на Унгария
крал на Унгария
Крал на Унгария и Хърватия (1387 – 1437)
Албрехт фон Хабсбург
Рупрехт Пфалцки
Римско-германски крал
Римско-германски крал
Римско-германски крал (1410 – 1437)
Албрехт фон Хабсбург
Вацлав I
Курфюрст на Бранденбург
Курфюрст на Бранденбург
Курфюрст на Бранденбург (1378 – 1388)
Йобст Моравски
Йобст Моравски Курфюрст на Бранденбург (1411 – 1417) Фридрих I Хоенцолерн
Вацлав IV
крал на Бохемия
крал на Бохемия
Крал на Бохемия и Моравия (1419 – 1437)
Албрехт фон Хабсбург

Източници

  1. Кръстоносец от Никополския поход през 1396 г.
  2. Križevci Bloody Assembly : http://www.krizevci.eu/en_GB/križevci/history/križevci+bloody+assembly/
  3. The Battles of the Hussite Wars : http://myweb.tiscali.co.uk/matthaywood/main/Hussite_Battles_and_Significant_events.htm
  4. Средновековни унгарски документи : http://www.1000ev.hu/index.php?a=3&param=564