Диалог: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание

Линейно

Версия от 17:22, 13 ноември 2017

Диалог (от гръцките корени διά, „посредством“, и λόγος, „език“, „реч“) е разговорът между двама или повече събеседници. В литературата, киното, театъра и други изкуства, това е част от съответното произведение, в която персонажите общуват с пряка реч.

В историята на световната култура особено известни са Платоновите диалози. Шаблон:Литература-мъниче Шаблон:Философия-мъниче

@@ Ред 6: / Ред 6: @@
 {{философия-мъниче}}
-== Диалогът – разговор с център, а не със страни ==
-Практиките на лидерството на участието (известно още като Art of Hosting) са изцяло базирани на диалог. В много ситуации, особено професионални, това, което познаваме като разговор е всъщност дебат или дискусия. Базово умение, което е необходимо да развием е да разпознаваме и различаваме дебата и дискусията от една страна и диалога, от друга. Това ще ни помогне да разбираме в какъв тип разговор се намираме във всеки един момент и да се научим да превключваме между тях, за да постигнем по най-добрия начин намеренията и целите си.
-'''Изкуството да мислим заедно'''
-Основно разликата се крие в избора между това да мислим сами и да мислим заедно. В съвременното общество сме свикнали много повече да мислим сами, което неминуемо ни кара да водим дискусии и дебати, където се оказваме в ситуация да защитаваме гледната си точка и аргументираме позициите си, като ги противопоставяме на противоположни гледни точки и позиции. Дискусията е силен метод за обмяна на мнения, но тя има някои ограничения, тъй като се фокусира върху:
-– Мислене от типа ‘или/или’
-– Затваряне и завършеност на разговора
-– Контролиране на крайния резултат
-Дискусията може лесно да прерасне в дебат, чиито корен означава ‘да сломиш’, ‘да победиш’. Често това създава чувство на неудовлетвореност и неприятни усещания сред хората, които работят заедно. Диалогът от своя страна е базиран на презумпцията, че във всяка ситуация има скрита, не винаги видима цялостност. В диалога не само има достатъчно пространство за всички мнения, но се използва и принципът, че освен ако не се изразят, уважат и удържат всички гледни точки, тази цялостност не може да излезе наяве и да бъде изследвана.
-'''Четири умения за водене на диалог'''
-Диалогът изисква четири основни умения – слушане, уважение, въздържане и изразяване. Малко по-внимателен поглед показва, че тези прости думи съдържат голяма мъдрост и дълбочина.
-'''1. Слушане'''
-Какво означава наистина да слушаме?
-– Да създадем вътрешна тишина. Трудно е да слушаме, когато мислите ни са изцяло ангажирани във вътрешен диалог. Да се научиш да слушаш, означава да се научиш да присъстваш. Необходимо е да научим да забелязваме какво усещаме тук и сега.
-– Да осъзнаем, че голяма част от реакциятa ни към другите идва от паметта – тя е съхранена, позната реакция, вместо да бъде нов, свеж отговор. В този случай не слушаме съвсем, по-скоро ‘сваляме’ от паметта си това, което вече знаем.
-– Да се научим да различаваме заключенията, които правим за даден опит от самия опит. Придържайте се към фактите и не бързайте с изводите!
-– Да следваме източника на смущение. Когато сме емоционално предизвикани от нещо, което чуваме в разговора, често сме склонни да се затваряме и да му се противопоставяме. Какво ще стане, ако вместо да търсим доказателства, които подкрепят нашата гледна точка, можем да потърсим източника на трудността или проблема – като слушаме себе си и другите?
-– Да слушаме и същевременно да забелязваме съпротива. Това ни помага да бъдем осъзнати за начините, по които налагаме мненията си за другите и без да осъзнаваме да изкривяваме казаното от тях.
-'''2. Уважение'''
-Какво на практика означава да уважаваме другите и как можем да станем по-добри в това?
-– Да уважаваме границите. Да се отнасяме към човека до нас като към учител – винаги да питаме какво можем да научим от него. Да търсим най-доброто и най-възвишеното в другия и да се отнасяме към него като към мистерия, която никога не може да бъде напълно разкрита.
-– Да предполагаме, че съществуват цялостност и свързаност и да ги търсим. Физиката ни учи, че човешките същества са неотменна част от общата тъкан на живота. Въпреки това, сякаш сме програмирани да виждаме само отделните части и да предполагаме, че частите правят цялото. Холистичният поглед предполага обаче, че цялото предхожда частите.
-– Да уважаваме противоположностите – за да има диалог, трябва да се научим да уважаваме крайните и полярни мнения, които изникват, без да се опитваме да ги променим!
-– Да подкрепяме хората, които ни предизвикват – различните гледни точки трябва да се интегрират, в противен случай смущенията ще продължат. Диалогът изисква желание да поддържаме пространство, където свободно се изразяват и се вниква в различните гледни точки.
-– Да се научим да работим с напрежението – когато една група може да издържа напрежението, което възниква, без да му отговаря, то нейната способност за диалог се издига на друго, по-високо ниво.
-'''3. Въздържане от позиция'''
-Какво е възможно, когато оставим настрана нещата, за които сме сигурни?
-– Диалогът е възможен само сред хора, които могат да се изненадат от това, което ще кажат и ще бъде казано. Разпознавайте и посрещайте отворени това, което все още не знаете.
-– Първата стъпка е разкриването (към нас самите и към другите) на нашето съзнание, така че да видим какво има там.
-– Следващата стъпка е да станем осъзнати за процесите, от които се пораждат нашите мисли. Когато наблюдаваме собствения си мисловен процес, то ние неминуемо го трансформираме.
-– Диалогът предполага да се въздържаме от поправяне, коригиране и решаване на проблеми, като вместо това ни кани да изследваме това, което виждаме.
-– В основата на всяко изследване е въпросът. Наистина добрият въпрос създава вътрешно напрежение в нас, което трябва да се научим да толерираме. Оставете настрана търсенето на отговори и вижте какво ще се появи.
-'''4. Изразяване'''
-Какво се случва, когато кажем това, което е истинско за нас?
-– Просто можем да се запитаме – Какво трябва да бъде споделено в този момент?, Какво е това, което хората тук се стремят да изкажат?
-– Да открием вътрешния си, автентичен глас изисква желание да говорим в кръга, без предварително да знаем какво ще кажем.
-– Нека оставим време и място за тишината – това създава пространство за истинското значение на казаното да изникне.
-– Да говорим към и от центъра, осъзнавайки, че освен междуличностните взаимоотношения, разговорът допринася и за нещо по-голямо.
-'''Превод:'''Антон Вълков
-''Текстът е публикуван в работната книга на мрежата The Art of Hosting Conversations That Matter и е вдъхновен от книгата '''Диалог: Изкуството да мислим заедно''' на Уилям Исаакс (Dialogue: The Art of Thinking Together, William Isaacs)''
-На 15 януари в София и на 2 февруари в Пловдив Communication Academy организира лекция на тема Диалогът – разговор с център, а не със страни с водещи Емилия Илиева-Крайнова и Антон Вълков.
-=== Диалогът като комуникация ===
-{| class="wikitable"
-|Диалогът е разговор между две или няколко лица. Той се явява основен способ за излагане на мнения на отделния човек относно даден проблем, ситуация и т.н. в разговорна форма, в устен или текстови вариант.
-Когато говорим за устната форма на диалога, имаме предвид терминът „изказване” в процеса на възникналия и разгръщащ се разговор между страните.
-В един устен разговор не винаги може да се вникне в логиката и смисъла на изказаните становища, за да бъдат грижливо премислени.
-Най – сериозното предизвикателство пред изказването е, неговото удържане в структурата на диалога.
-Най - голямото значение в диалога е красноречието, а то е един от факторите за убедителността на конкретното лице за да бъде разбран. А това означава, че изказа трябва да бъде уникален сам по себе си.
-В един прочетен и добре осмислен текст, въздействието и разбирането е коренно различно. Асимилацията и възприятията са други.
-От голямо значение са композицията, структурата, стиловата оформеност на изказването, сюжетната конфигурация на наративната фабула; най – сетне от достъпността на езика. Ако читателят на писмения текст е потенциален, а слушателят на устното изказване е реално съществуващ и само тогава може да бъде удостоверена адекватността на неговото разбиране. А това разбиране предполага не само терминологична необремененост на езика, но и пречистеност от чуждици. В случаят съществува следната мисъл на Аристотел: „достойнството на речта е да бъде ясна, без да бъде ниска”.
-Един красив, стегнат текст без излишни думи и пречистен, винаги може да бъде разбран.
-Разговорът в диалога може да бъде в битова рамка или в литературно пресъздаване на действителността.
-В зависимост от целта на диалога – смисълът му е различен.
-За произхода на диалога като литературен жанр е казано много. Негов създател е Платон, който има собствени литературни образци в диалозите от комедиите на Арикстофан и Епихарм, в епизоди от Херодот и Тукидид. Платон е първият на Сократически диалози.
-Диалогът възниква като подражание на разговор, но целта му е да се използва въпросо-отговорната структура за разгръщане на диалектически подход към поставен проблем; в “чистата” си форма може по драматичен начин да пресъздаде жив диалог. Казвам Сократически, понеже диалогът е изобретен от Сократ и развиван през хилядолетията, имащ своите важни качества.
-Диалогът е признание за равенство на събеседниците пред истината. За разлика от самоуверените софисти, които повече приличали на проповедници – произнасяли бляскави речи пред смълчани слушатели или атакували своите противници с хитроумни доводи – Сократ се стремял да чуе другата страна и да разбере своите събеседници.
-Мъдростта е и въпрос, а не само отговор. А умен е онзи въпрос, който помага на събеседника сам да разкрие душата си и да ни каже истини за себе си, които дори той едва сега открива за самия себе си. Тази помощ да се разкрие чуждата душа напомняла на Сократ за изкуството на акуширането при раждане на дете и затова той го нарекъл “майевтика” (от старогръцки – “акуширане”).
-Диалогът може да използва ирония, ако някой от събеседниците е твърде горделив и надменен. Иронията е привидна похвала на несъществуващи достойнства. Сократ отначало приспива вниманието на събеседника като му казва нещо, което той иска да чуе – някаква похвала. Но след това от тази похвала по логичен път самият горделивец стига до неприятни за себе си истини, които го карат да изтрезнее и да се освободи от надменността си.
-Диалогът е толерантен разговор. Към равенството на събеседниците спрямо истината се добавя свободата на аргументи и защита на собствени позиции. При диалога събеседникът не може да бъде дискредитиран със софистични уловки. Никой няма монопол върху истината – нито в началото на разговора, нито след това. Достигането до истини е съвместно и те само увеличават общото между участниците в разговора.
-Диалогът е безкраен разговор. За разлика от добре премерената реч (с увод, изложение и заключение), диалогът е открит за всякакви отклонения – може да се акцентира върху един или друг детайл на темата, може да се свързва с други теми. Затова диалогът е безкраен, както е безкрайно многообразието на гледни точки и аргументи, с които ние можем да участваме в един умен разговор. Диалогът не може да бъде разделен на части, защото е безкраен, а безкрайното няма среда.
-Тези особености на диалога дават повод на Карл Ясперс да каже, че великите философи водят диалог в голямото време на историята. Затова и ние можем да оприличим историята на човешката култура на един разговор с вариации върху вечни въпроси.
-|}
 [[Категория:Литературни термини]]