Пуританство: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
Ред 45: Ред 45:
<references />
<references />


[[Категория:Калвинизъм]]
[[Категория:История на християнството в Англия]]
[[Категория:История на християнството в Англия]]
[[Категория:История на християнството в Съединените щати]]
[[Категория:История на християнството в Съединените щати]]
[[Категория:Калвинизъм]]
[[Категория:Протестантство във Великобритания]]
[[Категория:Протестантство в САЩ]]

Версия от 09:38, 30 ноември 2017

Пуританството (Шаблон:Lang-en) е християнска и обществена доктрина от 16 и 17 век, възникнала и прилагана в Англия, по-късно и в Северна Америка.

Целта на движението е да „изчисти“ англиканството от остатъците на католицизма, както по отношение на теологичната страна, така и в религиозната практика.

Пуританството е опит за задълбочаване на Реформацията под силното влияние на калвинизма в Западна Европа, но и в специфична за Англия посока. То възниква още по време на управлението на Елизабет I (през 1559 г.) и по отношение на кралската власт е насочено към премахването на абсолютизма в управлението на църквата, по подобие на Ватикана.

Пуританството става идеологическа основа на Английската революция и води до разцепление между Парламента и краля и гражданска война.

История

Реформацията в Англия е дело на краля и поради това Църквата на Англия съхранява аристократичния си характер и близостта си с държавата. Скъсването с Рим обаче дава импулс на „революция на умовете“ – противопоставяне на едни религиозни идеи на други, на една форма на църковно богослужение на друга[1].

Протестантството като отделна деноминация на християнската религия се свързва основно с името на германския теолог Мартин Лутер. Така се разделят три основни периода във възникването му. Влиятелни религиозни движения, изразяващи остро несъгласие с Римокатолическата църква и възникнали преди делото на Лутер, са определяни като предпротестантски. Те официално са възприети от протестантските религиозни движения за техни предшественици, но по мащаб на дейността си далеч отстъпват пред масовостта на лутеровото протестантство. Развитието и разпространението на лутеровата доктрина, наричана лутеранство, е първата мащабна вълна на Реформацията. В много отношения Мартин Лутер е радикален в своите виждания спрямо западното християнство, но теолози и последователи на Протестантството след него го подлагат на критика, че не е стигнал достатъчно далеч в своята теологическа реформа. Тези теолози и последователи, чийто основен идеолог, вдъхновител и изразител на идеите им е Жан Калвин, формират втората масова вълна на протестантството, наречена по името на швейцарския религиозен реформатор Калвинизъм.

Движението на пуританите обединява недоволните от незавършената Реформация в Англия. Възникването на Англиканската църква се дължи преди всичко на политически, а не на религиозни причини. Озовавайки се начело на Църквата на Англия („The Church of England“), английските монарси получават мощен инструмент за контрол и въздействие върху поданиците си без вмешателството на Рим. Религиозните церемонии и имотите на Църквата имат голямо значение за нейната мощ и английските крале не са готови да я реформират и свият до минималистичните размери, проповядвани от калвинистите. Калвинистите считат реформите на Лутер за недостатъчни, а Англиканската църква не следва дори тях изцяло, заемайки междинна позиция между римокатолицизма и лутеранството. Това в очите на последователите на калвинизма представлява скрита и подмолна рекатолизация. Католическата съпруга на Чарлз I допълнително подсилва тези техни подозрения, а разпускането на Парламента и облагането на поданиците с нови данъци еднолично от краля окончателно убеждава пуританите, че кралската власт обединява в себе си политическото и религиозното потисничество (в ролята на монарха на глава на Англиканската църква), тласкайки ги в антимонархическия лагер в Английската революция.

Терминът е производен от латинското „purus“ и по-точно от английските думи „pure“ (чист) и „to purify“ (пречиствам) които изразяват основната цел на движението: „чиста“ църква, освободена от помпозните атрибути. Пуританите настояват за премахване на идолите, цветните стъкла и хоровото пеене в църквите, препоръчват свободната устна проповед и ратуват за независимост на отделните църковни общини. Те осъждат веселбите, песните и танците, изобщо всичко, което е проява на лукс и жизнерадост. Водят целомъдрен живот, обличат се скромно в дрехи от тъмно сукно и се отнасят негативно към разкоша и разпуснатите нрави в кралския двор, аристокрацията и висшето духовенство.

В началото пуританите се надяват на кралската институция и затова подкрепят Елизабет I в нейните църковни реформи. Разочаровани обаче от нейната непоследователност, започват все по-остро да критикуват англиканската църква и висшето духовенство. Тази критика рефлектира в монарха, като глава на църквата в Англия. Кралица Елизабет не одобрява пуританите, нарича ги „потенциални бунтовници“ и дори предприема репресии спрямо тях. Въпреки това само след две-три десетилетия пуританството се обособява като самостоятелно религиозно движение, става все по-популярно и обхваща различни слоеве на обществото. Към края на 16 век пуританството започва да играе все по-важна роля и се превръща в изразител на недоволството от политиката на кралицата. Съзнавайки, че не ще успеят да очистят англиканската църква отвътре, сепаратистите създават тайни „църкви на завета“, в които се кълнат във вярност към групата, а не към краля. Смятани за изменници на короната и прокълнати еретици, те често стават жертва на преследвания. Появяват се две течения – презвитериани и индепенденти. Презвитерианите са по-умерени пуритани, които се обявяват за по-непосредствена връзка на вярващите с бога и срещу духовенството. Те настояват във всяка община да има духовен водач (презвитер) и проповедник, които да бъдат избирани от самите вярващи и те да отговарят за църковните дела в кралството. През 70-те години на 16 век пуританите насочват дейността си към реформация в духа на презвитерианството, възприето в Шотландия, като отхвърлят формата на провеждане на литургията и организацията на презвитерианската църква.

Индепендентите са по-крайното течение в пуританството. Те отдават по-голямо значение на проповедта, а не на тайнствата като причастие и кръщение. Те също са против съществуването на църковна организация и за пълна независимост на отделните църковни общини, като презвитерите трябва да се избират само за година. Всеки вярващ според тях има право на проповед, ако има вдъхновение и подходящ повод[1].

Гонения

След смъртта на Елизабет през 1603 г., крал на Англия става шотландският крал Джеймс I, поставил началото на династията Стюарти. Той прави опит да наложи в англиканската църква презвитерианския модел с така наречената Библия на крал Джеймс. По това време пуританите обаче почитат най-вече Женевската библия, която е антимонархическа. При Джеймс към пуританите се проявява известна толерантност, но последвалият го на престола Чарлс I започва преследвания срещу тях. В крайна сметка пуританството става идеологическа основа на Английската революция и играе основна роля за разцеплението между Парламента и краля. Следват години на гражданска война, през които пуританите са на страната на военния режим, оглавяван от Оливър Кромуел, самият той индепендент. След реставрацията на монархията през 1660 г. повечето от свещениците-пуритани са изгонени от Църквата на Англия и за няколко десетилетия пуританството се разцепва на различни течения, които вече се наричат дисиденти (Шаблон:Lang-en) или неконформисти (Non-conformists).

Колонизация на Америка

Вследствие на гоненията в Англия много пуритани са принудени да емигрират и да се преселят в континентална Европа, а също и в Северна Америка. Първите пуритани, които се заселват в Нова Англия, са пилигримите – малка група вярващи християни, подгонени от преследванията в Англия, които през 1608 г. се преселват в Холандия, известна още тогава с религиозна търпимост. Пуританите са в основата на създаването на САЩ, тъй като именно със заселването на около 20 000 английски пуритани през 16291630 г. фактически започва английската колонизация на Северна Америка[2]. До 1640 г. в Америка се установяват още 16 000 пуритани, бежанци и преселници от Англия.

Пуританска доктрина

Английското пуританство е разновидност на калвинизма, който завладява Западна Европа през късното Средновековие. Пуританите възприемат калвинистките идеи и най-вече предопределението на всеки човек за спасение или гибел. Според пуританската доктрина съдбата на всеки е предопределена, но тъй като никой не знае за какво точно, всеки който се надява на спасение би трябвало с целия си живот и всичките си действия да докаже, че е „избран“ от Бога за спасение. Успехът на избраното жизнено поприще според тях е свидетелство за Божията милост и предопределено спасение. Така пуританската доктрина насърчава трудолюбието, спестовността и строгия морал.[1]

Главни постулати:

  • Абсолютно върховенство на божите дела над светските. В това отношение пуританството изисква пълна морална чистота в поведението, в съответствие със Светото писание. Пуританството препоръчва суров начин на живот, без развлечения (в т.ч. алкохол, посещение на театър и др.) и охолство.
  • Индивидуален прочит и изучаване на Светото писание.
  • Образоване на масите (за да са в състояние да четат и разбират Светото писание).
  • Всеки вярващ да може да стане и свещеник.
  • Простота на литургията.
  • Връщане на светия ден от неделя на събота (така, както е в Светото писание).
  • Отричане на разгърнатата и тежка йерархия в църквата и на едноличната власт в нея.

Учените свързват пуританството с капитализма, защото по подобен начин насърчава човешката амбициозност, усърдния труд и силното желание за успех. Пуританите се стремят към богатство и обществено положение, защото наред с другото това е залогът за духовно здраве и вечен живот. Те приемат всички неща и събития за символи с дълбоко духовно значение и вярват, че като увеличават собствената си печалба и общото благополучие, спомагат за изпълнението на Божия промисъл[3].

Строго богословски погледнато, отделният пуритан не знае дали е „спасен“ и дали се нарежда сред определените за Рая избраници, но някак чувства, че мирският му успех е знак за „избраничество“. Той не вижда граница между битие и религия: за него целият живот е израз на Божията воля – верую, което по-късно се възражда в трансцендентализма.

Източници

  1. а б в Пантев, А., Глушков Х., Мишев, Р. История на модерния свят. Абагар, 2010. ISBN 978-954-427-901-1. с. 210.
  2. John Calvin & The Puritan Founders of New England // (на английски)
  3. Ванспанкърън, Катрин. Американската литература // Държавен департамент на САЩ, 1994. Посетен на 2 декември 2016.