Райко Жинзифов: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
мРедакция без резюме
м Премахнати редакции на Sashko1999 (б.), към версия на Пища Хуфнагел
Етикет: Отмяна
Ред 9: Ред 9:
| място на смърт = [[Москва]], [[Русия]]
| място на смърт = [[Москва]], [[Русия]]
| работил =
| работил =
| националност = [[власи|влах]]
| националност = [[българи]]н
| период =
| период =
| жанрове = [[поезия]]
| жанрове = [[поезия]]
Ред 24: Ред 24:
}}
}}


'''Райко Иванов (Йоанов) Жинзифов''' е виден [[власи|влашки]] [[поет]] от [[Българско възраждане|Българското възраждане]].
'''Райко Иванов (Йоанов) Жинзифов''' е виден [[българи|български]] [[поет]] от Българското възраждане.


== Биография ==
== Биография ==
Жинзифов е роден през [[1839]] г. във [[Велес]] (тогава в [[Османска империя|Османската империя]], днес в [[Република Македония]]) с името '''Ксенофонт Дзиндзифи''', което по-късно българизира по настояване на [[Димитър Миладинов]] и [[Георги Раковски]]. Родителите му са от [[власи|влашки]] произход.<ref>[http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/ksh_bm_2a.htm Шапкарев, Кузман. Материали за възраждането на българщината в Македония, Български писател, София, 1984, стр. 399.] Самият Жинзифов отрича влашка принадлежност.</ref> Отначало учи гръцки език в [[Прилеп (град)|Прилеп]], в училището на баща си [[Иван Жинзифов]], родом от [[Битоля]]. Eдновременно с това успява да изучи и български език при учителя [[Никола Тонджоров]].<ref>[http://www.promacedonia.org/bugarash/prerodbenici/Rajko/rajko.html Райко Жинзифов (1839 – 1877)]</ref> През [[1856]] г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След това учителства в [[Кукуш]].
Жинзифов е роден през [[1839]] г. във [[Велес]] (тогава в [[Османска империя|Османската империя]], днес в [[Република Македония]]) с името '''Ксенофонт Дзиндзифи''', което по-късно българизира по настояване на [[Димитър Миладинов]] и [[Георги Раковски]]. Баща му е от [[власи|влашки]] произход.<ref>[http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/ksh_bm_2a.htm Шапкарев, Кузман. Материали за възраждането на българщината в Македония, Български писател, София, 1984, стр. 399.] Самият Жинзифов отрича влашка принадлежност.</ref> Отначало учи гръцки език в [[Прилеп (град)|Прилеп]], в училището на баща си [[Иван Жинзифов]], родом от [[Битоля]]. Eдновременно с това успява да изучи и български език при учителя [[Никола Тонджоров]].<ref>[http://www.promacedonia.org/bugarash/prerodbenici/Rajko/rajko.html Райко Жинзифов (1839 – 1877)]</ref> През [[1856]] г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След това учителства в [[Кукуш]].


[[Файл:Rayko Zhinzifov2.JPG|мини|200п|вляво|Райко Жинзифов.]]
[[Файл:Rayko Zhinzifov2.JPG|мини|200п|вляво|Райко Жинзифов.]]

Версия от 13:02, 10 декември 2017

Райко Жинзифов
Роден15 февруари 1839 г.(1839-02-15)
Починал15 февруари 1877 г. (на 38 г.)
Националностбългарин
Жанрпоезия
Райко Жинзифов в Общомедия

Райко Иванов (Йоанов) Жинзифов е виден български поет от Българското възраждане.

Биография

Жинзифов е роден през 1839 г. във Велес (тогава в Османската империя, днес в Република Македония) с името Ксенофонт Дзиндзифи, което по-късно българизира по настояване на Димитър Миладинов и Георги Раковски. Баща му е от влашки произход.[1] Отначало учи гръцки език в Прилеп, в училището на баща си Иван Жинзифов, родом от Битоля. Eдновременно с това успява да изучи и български език при учителя Никола Тонджоров.[2] През 1856 г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След това учителства в Кукуш.

Райко Жинзифов.

През 1858 г. отива в Русия с помощта на Димитър Миладинов, записва се в Херсонската гимназия в Одеса (1857), заминава в края на 1858 г. за Москва и в 1864 г. завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет със степен кандидат. През 1863 г. издава книгата си „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения. Живее в средата на младата българска емиграция в Москва и заедно с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Константин Миладинов, Константин Станишев, Васил Попович и др. започва да издава списание Братски труд. През 1866 г. се връща в България. Учителства две години в Битоля.[3] Отново заминава за Русия и приема руско поданство.[4]

Близък до кръга на славянофилите, Жинзифов развива огромна публицистична дейност в руския периодичен печат за запознаването на руската общественост с тежкото положение на българския народ. Сътрудничи и на българските вестници Дунавска зора, Македония, Свобода, Българска пчела, Век, Време, в списанията Читалище, Периодическо списание, Български книжици и др., в които публикува статии, стихотворения, народни песни, един разказ. Много от чертите на поетическото му творчество го определят като поет-романтик. Умира на рождения си ден през 1877 г.

Творчество

Български студенти на гроба на Райко Жинзифов в Москва: Владимир Руменов, д-р Ник. Иванов, съдия Дим. Йосифчев, д-р Я. Митров, д-р В. Димов, Димитър Стефанов и други.

Автор е на стихотворенията:

  • „Гусляр в собор“, „Охрид“ и „Жалба“, отпечатани в списание „Братски труд“, кн. 4, 1862 г.,
  • „Новобългарска сбирка“ / Слово за полкът Игорев, превод от староруский язик. Краледворска ръкопис. Превод от чешский язик. Гусляр Тараса Шевченка, превод малоруско наречие. Новобългарска гусла./ Москва, в книгопечатницата на Бахметева, 1863,
  • „До българската майка“ – в „Дунавска зора“, г. 1868, бр. 21–2;
  • поемата „Кървава кошуля“ е отпечатана в Браила, 1870 г.[5]

Бележки

  1. Шапкарев, Кузман. Материали за възраждането на българщината в Македония, Български писател, София, 1984, стр. 399. Самият Жинзифов отрича влашка принадлежност.
  2. Райко Жинзифов (1839 – 1877)
  3. Шопов, А. Из живота и положението на българите във вилаетите, Пловдив, Търговска печатница, 1893, стр. 280.
  4. Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 263.
  5. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр. 244.

Външни препратки

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
„Новобългарска сбирка“, 1863
„Кървава кошуля“, 1870