Георги Тодоров: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 96: Ред 96:
[[Категория:Носители на орден „За храброст“ III степен]]
[[Категория:Носители на орден „За храброст“ III степен]]
[[Категория:Носители на орден „За храброст“ IV степен]]
[[Категория:Носители на орден „За храброст“ IV степен]]
[[Категория:Възпитаници на Болградската гимназия]]

Версия от 15:59, 15 август 2018

Вижте пояснителната страница за други личности с името Георги Тодоров.

Георги Тодоров
български военен деец

ЗваниеГенерал от пехотата
Години на служба1879 – 1919
Род войски
Битки/войниБой при Булаир
Битка при Калиманци
Първа световна война
Сръбско-българска война
Балканска война
Междусъюзническа война
НаградиPour le Mérite
Военен орден „За храброст“
За военна заслуга
„Свети Александър“
Орден „Стара планина“
„За заслуга“
ОбразованиеАкадемия на Генералния щаб
Национален военен университет
Болградска гимназия

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
16 ноември 1934 г. (76 г.)
Георги Тодоров в Общомедия

Георги Стоянов Тодоров е опълченец, български офицер, генерал от пехотата, брат на академик Александър Теодоров-Балан и на софийския кмет Мартин Тодоров.

Биография

Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия. Произхожда от семейство на българи-преселници. Завършва Болградската гимназия.

Руско-турска война (1877 – 1878)

По време на Руско-турската война (1877-1878) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в I-ва рота на VII опълченска дружина. Участва в охранителните операции и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е повишен във военно унтерофицерско звание.

След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879). На 10 май е произведен в първото офицерско звание подпоручик. На 30 август 1882 г. е повишен в поручик. През същата година постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Не завършва последния курс, защото се завръща в България поради Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). На 30 август 1885 г. е повишен в звание капитан.

Сръбско-българска война (1885)

Взима участие в Сръбско-българската война (1885) като началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден „За храброст“ IV ст.

След войната служи в IV пехотен плевенски полк, а от март 1886 г. – в I пехотен софийски полк. Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886 г. По-късно същата година е възстановен. На 13 август 1887 г. е повишен в звание майор, 1892 г. – в подполковник, а през 1896 г. – в полковник.

През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи последователно във Военното училище като инспектор на класовете, началник на гарнизона в Севлиево, а през 1905 г. е назначен за командир на XX-ти пехотен добруджански полк. Командир на II-ра бригада от VI пехотна бдинска дивизия. По-късно е командир на XIX-ти пехотен шуменски полк и 1/6 бригада. През 1910 г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за началник на VII пехотна рилска дивизия.

Балкански войни (1912 – 1913)

Генерал Спас Георгиев пред Солун, есента на 1912 г.
Генерал Спас Георгиев пред Солун, есента на 1912 г.

По време на Балканската война (1912 – 1913) е командир на Седма пехотна рилска дивизия при нейното настъпление към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913 г. дивизията му отблъсква турците при Булаир. Участва и в отблъсването на турския десант при Шаркьой.

По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4 – 18 юли). След войната става инспектор на II военно-инспекционна област.

Първа световна война (1915 – 1918)

На 2 август 1915 година е повишен в звание генерал-лейтенант. През Първата световна война е командир на II българска армия (октомври 1915 – декември 1916), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Солун войски на Съглашението със сръбската армия.

В 1916 година генерал Тодоров създава градския парк в Свети Врач. Под негово ръководство войници от Втора армия засаждат фиданки от бял и черен бор.[1]

През февруари 1917 година генерал Тодоров поема командването на III българска армия (до декември 1917) на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата.

От края на юни 1918 година генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември, поради заболяване на генерал-лейтенант Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия. Като такъв е сред военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватната реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918 година. За него Димитър Азманов пише:

Прекрасен баща командир на своите войници, дисциплиниран войник, извънредно тактичен човек и началник, спокоен, твърд и смел пред лицето на опасностите, не му достигнаха качества, които да го издигнат до върховете на голямото командване, до истинското пълководческо изкуство и воля[2]

През 1919 година е уволнен от армията. Съпругата му загива при атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 година. През 1926 – 1927 година е назначен за окръжен управител на Петрички окръг. Скоро обаче е оттеглен от заеманата длъжност под натиска на младото поколение дейци на ВМРО начело с Иван Михайлов.[3]

Генералът от пехотата Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 в София.

На негово име е наречена гара Генерал Тодоров и село Генерал Тодоров (край Петрич).

Награди

Паметник на ген. Тодоров в парк „Св. Врач“, Сандански
  • Орден „За храброст“ II, III и IV ст., 2-ри клас
  • Орден „Св. Александър“ I ст. с мечове по средата, IV ст. и V ст. без мечове
  • Народен орден „За военна заслуга“ III ст. на военна лента
  • Народен орден „За военна заслуга“ I ст. с военно отличие и брилянти (1919)
  • Орден „За заслуга“ на обикновена лента
  • Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно[4]
  • Орден „Лиякат“ със звезда за военни заслуги, Турция, (18 декември 1915)[5]

Библиография

  • Тодоров, Г., Действията на летучия отряд във войната, София, 1910

Източници

  • Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, стр. 107 – 108
  • Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985., стр. 214 – 215

Бележки

  1. Узунова, Мария. Градски паркове и градини лед Освобждението, Минало, бр. 1, 2013, с. 29 – 31.
  2. Азманов, Димитър. Български висши военачалници през Балканската и Първата световна война, София 2000, с. 237
  3. Георгиев, Георги. „Вътрешната македонска революционна организация и дейността на генерал Георги Тодоров като Петрички окръжен управител 1926 – 1927 г.“. Списание „Македонски преглед“, кн. 4, София, 2015, стр. 67 – 78.
  4. Указ № 436 от 20 декември 2012 г. Обн. ДВ. бр.2 от 8 януари 2013 г.
  5. Коев, Илиян и др. Българо-турски военни отношения през Първата световна война. Сборник от документи (1914 – 1918), София 2004, с. 517

Външни препратки