Тихи океан: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
Редакция без резюме
Ред 119: Ред 119:
В пределите на тихоокеанската земна кора се намират обширни подводни котловини разделени от големи възвишения: Североизточна (6741 m), Северозападна (6987 m), Източномарианска (6771 m), Западнокаролинска, Източнокаролинска, Меланезийска (5395 m), Централна, Южна, Белинсхаузен (6063 m), Чилийска (5335 m), Перуанска и др. Като цяло дълбочините на котловините варират от 4000 до 7000 m, имат хълмисто дъно, осеяно с групи или вериги от подводни планини. Абисални равнини са развити в североизточната част на океана и край бреговете на [[Антарктида]]. Много от подводните планини са обкръжени с акумулативни шлейфове. Най-голямата тихоокеанска структура е Източнотихоокеанското възвишение, влизащо в световната система на средщно океанските хребети, но за разлика от другите хребети на тази система то разделя Тихия океан на две асиметрични части и е лишено от ясно изразени рифтови долини. Това подводно възвишение има странични разклонения хребетите: Галапагоски, Кокосов, Макуори, а неговото продължение на север е дългият и тесен полуостров [[Калифорния (полуостров)|Калифорния]]. Другите големи ясно изразени подводни възвишения по дъното на Тихия океан представляват вулканични валове и хребети: Лайн, Хавайски, Императорски, Маркус-Некер, Каролински, Маршалски, Туамоту и др. и платовидни възвишения: Шатски, Манихики и др. Множество от върховете на тези позитивни подводни релефни форми са увенчани с вулканични планини и острови, като най-големите от тях са [[Хавайски острови|Хавайските острови]] с действащи вулкани. Източната част на Тихия океан и Източнотихоокеанското възвишение се пресичат от многочислени зони на разломи с голямо протежение с посока изток-запад и северозапад-югоизток, съпътствани със значително хоризонтално преместване: Мендосино, Мъри, Молокаи, Кларион, Клипертън, Галапагос, Пасха, Челинджър, Агасис, Менард, Елтанин, Удинцев, Индевър, Скот и др., които са ясно изразени в подводния релеф чрез отстъпи и верижни планини.
В пределите на тихоокеанската земна кора се намират обширни подводни котловини разделени от големи възвишения: Североизточна (6741 m), Северозападна (6987 m), Източномарианска (6771 m), Западнокаролинска, Източнокаролинска, Меланезийска (5395 m), Централна, Южна, Белинсхаузен (6063 m), Чилийска (5335 m), Перуанска и др. Като цяло дълбочините на котловините варират от 4000 до 7000 m, имат хълмисто дъно, осеяно с групи или вериги от подводни планини. Абисални равнини са развити в североизточната част на океана и край бреговете на [[Антарктида]]. Много от подводните планини са обкръжени с акумулативни шлейфове. Най-голямата тихоокеанска структура е Източнотихоокеанското възвишение, влизащо в световната система на средщно океанските хребети, но за разлика от другите хребети на тази система то разделя Тихия океан на две асиметрични части и е лишено от ясно изразени рифтови долини. Това подводно възвишение има странични разклонения хребетите: Галапагоски, Кокосов, Макуори, а неговото продължение на север е дългият и тесен полуостров [[Калифорния (полуостров)|Калифорния]]. Другите големи ясно изразени подводни възвишения по дъното на Тихия океан представляват вулканични валове и хребети: Лайн, Хавайски, Императорски, Маркус-Некер, Каролински, Маршалски, Туамоту и др. и платовидни възвишения: Шатски, Манихики и др. Множество от върховете на тези позитивни подводни релефни форми са увенчани с вулканични планини и острови, като най-големите от тях са [[Хавайски острови|Хавайските острови]] с действащи вулкани. Източната част на Тихия океан и Източнотихоокеанското възвишение се пресичат от многочислени зони на разломи с голямо протежение с посока изток-запад и северозапад-югоизток, съпътствани със значително хоризонтално преместване: Мендосино, Мъри, Молокаи, Кларион, Клипертън, Галапагос, Пасха, Челинджър, Агасис, Менард, Елтанин, Удинцев, Индевър, Скот и др., които са ясно изразени в подводния релеф чрез отстъпи и верижни планини.


=== Геоложки строеж ===
== Геоложки строеж ==
Разпространението на дънните наслаги е тясно свързано с тектониката и релефа на дъното и е подчинено на циркумконтиненталната, вертикалната и климатичната зоналност. Теригенните матириали (пясъци, алевролити) и глинестите наслаги са развити върху подводните краища на континентите, в морските котловини, дълбоководните падини и смесените части по дъното на осеана.


Дъното на Източния Тихи океан е разпукано от на повърхностните води 26 – 28 °C – на Екватора, до -0,5 – 1 °C – северно от 58° с.ш. и южно от 68° ю.ш.; през август – съответно 25 – 29 °C на Екватора, 5 – 8 °C в Беринговия проток, -0,5 до 1 °C – южно от 60°-62° ю.ш. Соленост от 30,0‰ в източната част на умерените ширини до 36,5 ‰ в южните субтропици. Приливи от 0,4 м в Океания до 12,9 м в Пенжинская губа, Охотско море. Чести цунами. От Антарктида се откъсват и плуват айсберги, достигащи понякога до 46° ю.ш.
Дъното на Източния Тихи океан е разпукано от на повърхностните води 26 – 28 °C – на Екватора, до -0,5 – 1 °C – северно от 58° с.ш. и южно от 68° ю.ш.; през август – съответно 25 – 29 °C на Екватора, 5 – 8 °C в Беринговия проток, -0,5 до 1 °C – южно от 60°-62° ю.ш. Соленост от 30,0‰ в източната част на умерените ширини до 36,5 ‰ в южните субтропици. Приливи от 0,4 м в Океания до 12,9 м в Пенжинская губа, Охотско море. Чести цунами. От Антарктида се откъсват и плуват айсберги, достигащи понякога до 46° ю.ш.

Версия от 11:31, 24 октомври 2018

Тихият океан е най-големият по площ и дълбочина океан на Земята. Разположен е между континентите Австралия на югозапад, Азия на запад и северозапад, Северна Америка на североизток, Южна Америка на изток и Антарктида на юг.

География

Граници

През 1953 година Международната хидрографска организация (МХО) определя границите на двете части на Тихия океан по следния начин:[1]

Северен Тихи океан
Южен Тихи океан
  • На югозапад. От Югоизточния нос, най-южната точка на Тасмания по меридиана на 146°55' и.д. до Антарктида.
  • На запад и северозапад. Южната, източната и североизточната граница на Тасманово море, югоизточната и североизточна граница на Коралово море, южните, източни и северни граници на Соломоново море и Бисмарково море и североизточните брегове на Нова Гвинея до екватора.
  • На север. Екваторът, но включвайки на частите от Гилбъртовите и Галапагоските острови, лежащи на север от него.
  • На изток. Меридианът на нос Хорн (67°16' з.д.) от Огнена земя до Антарктида; линията от нос Вирхенес до нос Еспириту Санто в източния край на Магелановия проток.
  • На юг. Антарктида.

В това определение на границите на Тихия океан не са включени периферните водни басейни, които обикновено се приемат за части от него, но се разглеждат от МХО като самостоятелни обекти. През 2000 година МХО променя дефиницията си за границите на океаните, като водите на юг от 60° ю.ш. са обособени в самостоятелен Южен океан. Макар че се използва от МХО и други организации, новата дефиниция не е официално одобрена, поради възраженията на някои страни, като Австралия.[2]

Морските граници на Тихия океан заедно с периферните му морета са следните:

Географски показатели

Тихият океан се простира от север на юг на 15,8 хил.km, а от изток на запад – на 19,5 хил.km. Площ без периферните морета 165 246,2 хил.km2, средна дълбочина 4282 m, обем на водата 707 555 хил.km3. Площт заедно с периферните морета 179 679 хил.km2, средна дълбочина 3984 m, обем на водата 723 699 хил.km3. С тази си площ[3] Тихият океан е най-голямият воден басейн на Световния океан и на цялата хидросфера, като заема 46% от водната повърхност и 35,22% от общата повърхност на Земята.[4]. Най-голямата дълбочина на Тихия океан (и на целия Световен океан) е 11 022 m в Марианската падина.[5]

Морета и заливи на Тихия океан

Тихият океан е океанът с най-много морета – 33 броя. Те са предимно периферни и междуостровни и са разположени предимно в северозападните, западните и югозападните му части. Покрай източните му брегове няма обособени водни басейни като морета:

Множество от моретата на Тихия океан (Берингово, Охотско, Японско, Жълто, Южнокитайско, Новогвинейско и др.) на практика представляват огромни заливи, а самите те притежават собствени големи заливи. Най-големите заливи на Тихия океан са:

Острови

Островите в Тихия океан са около 20 хиляди и той освен по площ се нарежда също на първо място и по този показател.[6] Най-голямата суша, която се намира изцяло в рамките на Тихия океан е на остров Нова Гвинея. Това е и вторият по големина остров в света. Почти всички от по-малките острови в Тихия океан лежат между 30°N и 30°S. Те се простират в ивица разположена от Югоизточна Азия до Великденския остров. Останалата част на Тихия океан е по-бедна на острови и архипелази. По време на последния ледников период Нова Гвинея е била част от Австралия като образуват общ суперконтинент наречен Сахул.

Големият триъгълник на Полинезия свързва Хаваите, Великденския остров и Нова Зеландия. Представлява островни групи и архипелази от островите Кук, Маркизките острови, Самоа, Дружествени острови, Токелау, Тонга, Туамоту, Тувалу и Уолис и Футуна.

На север от Екватора и на запад от Международната линия за смяна на датата включва многобройни малки острови наречени Микронезия. В нея влизат Каролинските, Маршаловите и Марианските острови.

В югозападната част на Тихия океан лежи островната група Меланезия, която включва островите Нова Гвинея, Бисмарк, Фиджи, Нова Каледония, Соломоновите острови и Вануату.

В западната част на океана са разположени архипелазите Малайски (Калимантан, Суматра, Ява, Сулавеси, Тимор и др.), Филипински (Лусон, Минданао, Палаван и др.) и Японски (Хоншу, Хокайдо, Кюшу и др.). По-големите единични острови на запад са Хайнан, Тайван и Сахалин. Курилските острови отделят Охотско море от океана, а по на север Алеутските острови оформят дъга между Азия и Северна Америка като отделят Берингово море на север. По крайбрежието на Америка островните групи са по-малко като се отличават архипелази в непосредствена близост до континента, оформени в резултат на ледниковата активност (Кралица Шарлота, Ванкувър, Чилое и др.). По крайбрежието на Калифорния се намират островите Ченъл, а на Екватора близо до Южна Америка – островите Галапагос. Хавайският архипелаг е разположен почти в центъра на Тихи океан.

Острови в Тихия океан са от четири основни типа: континентални, високи острови, коралови рифове, коралови и повдигнати платформи. Континенталните острови включват Нова Гвинея, Нова Зеландия и Филипините. Някои от тези острови са структурно свързани с близките континенти. Високите острови са с вулканичен произход. Много от тях имат и активни вулкани. Сред тях са Бугенвил, Хавай и Соломоновите острови. Третият и четвъртият вид острови са резултат от коралови наслагвания в резултат на жизнената дейност на миниатюрните органицми. Кораловите рифове са ниско разположени структури, които са изградени от базалтова основа от засъхнали потоци лава под повърхността на океана. Едни от най-характерните примери за това е Големия бариерен риф. Вторият тип е изграден отново от коралови наслагвания, разположени на широка платформа. Примери за това са осровите от Френска Полинезия.

Брегове

Преобладаващите брегове на Тихия океан са от фиордов и абразионен тип. Източните му брегове, от залива Пюджет Саунд в Аляска до остров Чилое в Чили са от абразионен тип, слабо разчленени и придемно планински, а на юг (до нос Хорн) и на север (до Алеутските острови) – от фиордов тип. Крайбрежията на периферните морета са от фиордов тип на север (бреговете на Берингово море и Камчатка), на юг – от абразионен тип (покрай планинските крайбрежни вериги) и акумулативен тип (покрай крайбрежните низини). В тропическия пояс на запад бреговете са основно коралови, на места с бариерни рифове. Бреговете на Антарктида са образувани основно от шелфови ледници.

Дълбочинен релеф на Тихия Океан
В океана се зараждат високи вълни
Водите на океана са прозрачни и сини
Водите на Берингово море са замръзнали в голяма част от годината
Марианската падина се намира под източната перифурия на Филипинско море
Топлите океански води са причина за чести зараждания на тайфуни
Великденски остров
Много от островите са важни туристически дестинации
Камчатския краб е ценен улов добиван от Берингово море
Макар че Галапагоските острови се намират на екватора студеното Хумболтово течение създава благоприятни условия за пингвините

Релеф на дъното

Подводните периферии на континентите, обкръжаващи Тихия океан, се отличават със сложността на релефа и геоложкия си строеж. Ширината на шелфа се колебае от няколко десетки километра (край американските брегове) до 700 – 800 km (в Берингово, Източнокитайско и Южнокитайско море), а дълбочината на външния му край – от 150 до 500 m. Континенталните склонове са стръмни, често стъпаловидни, разчленени от каньони в които се откриват древни скали с различна възраст. По северната и западната периферия на океана, от полуостров Аляска до Нова Зеландия се простира система от котловини, обособени в периферни морета, островни дъги и дълбоковосни падини, обхващащи и областта на Австрало-Азиатските морета и образуващи в съвкупност съвременния геосинклинален пояс. За тази обширна площ са характерни контрастния релеф, активния вулканизъм, интензивната сеизмична дейност и сложното редуване на участъци от земната кора от океански, континентален и преходен тип. Най-големите дълбочини в котловините на тези периферни морета (Берингово, Охотско, Японско, Южнокитайско, Сулу, Сулавеси, Филипинско, Коралово и др.) се колебаят в пределите на 3500 – 7500 m, като много от тези котловини са усложнени от подводни възвишения. Шелфът в Тихия океан заема 1,7% от площта на океанското дъно, континенталният склон – 7%, дълбоководните падини – 1,3%, абисалното дъно – 9%.

Островните дъги в Тихия океан са представени от една или две вериги острови, като зъдължително във външната верига съвременният вулканизъм отсъства (Алеутски и Курилски острови). На юг от Япония те се разделят на два клона, обхващайки от запад и изток Филипинската котловина. С островните дъги са свързани и дълбоководните падини (ровове), кътето се намират най-големите дълбочини на океана (в m): Алеутска (7822), Курило-Камчатска (9717), Японска (8412), Идзу-Бонинска (9810), Волкано (9156), Марианска (11 022), Филипинска (10 265), Новобританска (8320), Бугенвилска (9103), Тонга (10 882), Кермадек (10 047) и др. Покрай Южна и Централна Америка се простират падините: Чилийска (8069), Перуанска (6601), Централноамериканска (6489) и Цедрос (6225)., а на север, покрай западното крайбрежие на Северна Америка те отсъстват. Дълбоководните падини съответстват на изходите на повърхността на грандиозните разломи, които са силно наклонени към континентите и дълбоко навлизащи в горната мантия (зоната на Беньоф) на Земята. Покрай подводните падини и успоредно на тях се простира т.н. андезитова линия – границата на развитие на андезитовите вулкани.

В пределите на тихоокеанската земна кора се намират обширни подводни котловини разделени от големи възвишения: Североизточна (6741 m), Северозападна (6987 m), Източномарианска (6771 m), Западнокаролинска, Източнокаролинска, Меланезийска (5395 m), Централна, Южна, Белинсхаузен (6063 m), Чилийска (5335 m), Перуанска и др. Като цяло дълбочините на котловините варират от 4000 до 7000 m, имат хълмисто дъно, осеяно с групи или вериги от подводни планини. Абисални равнини са развити в североизточната част на океана и край бреговете на Антарктида. Много от подводните планини са обкръжени с акумулативни шлейфове. Най-голямата тихоокеанска структура е Източнотихоокеанското възвишение, влизащо в световната система на средщно океанските хребети, но за разлика от другите хребети на тази система то разделя Тихия океан на две асиметрични части и е лишено от ясно изразени рифтови долини. Това подводно възвишение има странични разклонения хребетите: Галапагоски, Кокосов, Макуори, а неговото продължение на север е дългият и тесен полуостров Калифорния. Другите големи ясно изразени подводни възвишения по дъното на Тихия океан представляват вулканични валове и хребети: Лайн, Хавайски, Императорски, Маркус-Некер, Каролински, Маршалски, Туамоту и др. и платовидни възвишения: Шатски, Манихики и др. Множество от върховете на тези позитивни подводни релефни форми са увенчани с вулканични планини и острови, като най-големите от тях са Хавайските острови с действащи вулкани. Източната част на Тихия океан и Източнотихоокеанското възвишение се пресичат от многочислени зони на разломи с голямо протежение с посока изток-запад и северозапад-югоизток, съпътствани със значително хоризонтално преместване: Мендосино, Мъри, Молокаи, Кларион, Клипертън, Галапагос, Пасха, Челинджър, Агасис, Менард, Елтанин, Удинцев, Индевър, Скот и др., които са ясно изразени в подводния релеф чрез отстъпи и верижни планини.

Геоложки строеж

Разпространението на дънните наслаги е тясно свързано с тектониката и релефа на дъното и е подчинено на циркумконтиненталната, вертикалната и климатичната зоналност. Теригенните матириали (пясъци, алевролити) и глинестите наслаги са развити върху подводните краища на континентите, в морските котловини, дълбоководните падини и смесените части по дъното на осеана.

Дъното на Източния Тихи океан е разпукано от на повърхностните води 26 – 28 °C – на Екватора, до -0,5 – 1 °C – северно от 58° с.ш. и южно от 68° ю.ш.; през август – съответно 25 – 29 °C на Екватора, 5 – 8 °C в Беринговия проток, -0,5 до 1 °C – южно от 60°-62° ю.ш. Соленост от 30,0‰ в източната част на умерените ширини до 36,5 ‰ в южните субтропици. Приливи от 0,4 м в Океания до 12,9 м в Пенжинская губа, Охотско море. Чести цунами. От Антарктида се откъсват и плуват айсберги, достигащи понякога до 46° ю.ш.

Водна повърхност

Хилядите отдалечени острови в океана се отличават със самобитна култура

Обемът на Тихия океан, е приблизително 622 милиона km³. Температурата на водата в него варира в широки граници – от замръзване в полярните му краища до около 30 °C в близост до Екватора. Количеството на валежите в Тихия океан надвишава това на изпаряващата се вода. От реките в океана ежегодно постъпват над 30 хил.km³ прясна вода. Ето защо солеността на повърхностната вода на океана е по-ниска от тази на други големи водни басейни. Водата в близост до Екватора е по-малко солена от тази в средните географски ширини. Причината за това е, че на Екватора валежите са изобилни през цялата година. В умерените и полярните ширини солеността е ниска поради ниското ниво на изпарение на морската вода.

Теригенни, пелагични и хемогенни (конкрекции с желязо, манган, мед, никел, кобалт и др.) морски утайки. Атмосферната циркулация над Тихия океан се определя от 4 основни области на атмосферен пренос: Алеутски минимум, Севернотихоокеански, Южнотихоокеански и Антарктически максимум. В тропичните и субтропичните ширини главно устойчиви североизточни (на север) и югоизточни (на юг) ветрове – пасати, и силни западни ветрове – в умерените ширини. Средна февруарска температура

Движението на водата в Тихоокеанския басейн обикновено е в посока на часовниковата стрелка в Северното полукълбо и обратно на часовниковата стрелка в Южното полукълбо. Севернопасатното течение екваториално течение достигайки на запад до Филипините завива на север към Япония известно като топлото течение Курошио. В областта на 45° северна ширина течинието завива на изток и се разделя на север към Алеутските острови и клон на юг, кайто отново се включва в северното екваториално течение. Алеутското течение оформя циркулацията на водата в Берингово море, а друга част вече охладена завива на юг към Калифорния като Калифорнийско течение, което се включва отново към Севернопасатното течение.

Южноекваториалното течение достигайки на запад до Нова Гвинея завива на юг като Източноавстралийско течение което в антарктическите райони се слива със Западноветровото течение. Преминава на изток и в района на нос Хорн се разделя. Северното му рамо завива на север покрай бреговете на Чили към Перу и Галапагоските острови. Този клон се нарича Хумболтово течение.

Плътността на водата е в пряка зависимост от солеността и температерата на водата. Цветът на водата в субтропичните и тропичните ширини е синя, а прозрачността на определени места надвишава 50 m. В северните умерени ширини преобладават тъмно сини води, в района на бреговете зеленикави с прозрачност 15 – 25 m. В антарктическите ширини цветът е зеленикав с прозрачност до 25 m.

Приливите в северните части на океана са неравномерни и големи – от 5,4 m в залива Аляска до 12,9 m в Охотско море. В района на Соломоновите острови и Нова Гвинея приливите са сравнително слаби – до 2,5 m. Вълнението е най-силно в района между 40 и 60° южна ширина, в район където господстват силни западни ветрове („Ревящите четиридесет“), а в Северното полукълбо северно от 40° северна ширина. Максималната височина на вълни предизвикани от силни ветрове достига над 15 m, а дължината им надвишава 300 m. Тук са характерни вълните цунами, които най-често се появяват в северните, югозападните и югоизточните крайбрежия на океана.

В северните части на океана водата замръзва в резултат на суровите климатични условия. Ледът е характерен за водите на Берингово, Охотско, Японско, Жълто море, покрай остров Хокайдо и полуостровите Камчатка и Аляска. В южните части на Тихи океан се срещат айсберги, които се откъсват от ледената шапка на Антарктида и носени от теченията и ветровете се плават на север. Северната граница до която се срещат айсберги е 61 – 64° южна ширина през зимата и до 70° южна ширина през лятото.

История

Основните човешки миграции в Тихия океан настъпват в праисторически времена. Те са извършени основно от полинезийците от азиатските брегове към островите на Полинезия до Таити, а на по-късни етапи и към Хавай, Нова Зеландия, Великденския остров.

Няколко ктолетия основната доминираща сила в района на океана бил Китай. Още от 3 век пр.н.е. страната предприема експанзионистична политика на юг към Виетнам, а по-късно към Корея и Япония.

Океанът е открит от европейците в началото на 16 век. Първият му изследовател е испанецът Васко Нунес де Балбоа, който през 1513 г. преминава Панамския провлак и достига до тихоокеанското крайбрежие на Централна Америка. Де Балбоа го нарича както Mar del Sur (Южно море). Съвременното си име океанът получава от португалецът Фернандо Магелан, който при своята околосветска обиколка след преминаването покрай южния край на Южна Америка попада в сравнително тихия и спокоен воден басейн. Поради тази причина го нарича Pacífico.

През 1564 г., испански изследователи водени от Мигел Лопес Легаспи прекосяват океана от Мексико до Филипините и Марианските острови. През останалата част на 16 век океанът се намира основно под испанско влияние с кораби, плаващи от Мексико и Перу към Филипините през Гуам. Създадена е и испанската източноиндийска компания. Манилските галеони са експлоатирани в продължение на два и половина века като са свързвали Манила и Акапулко, а търговският път представлявал един от най-дългите в историята. Испански експедиции откриват и Тувалу, Маркизките, Соломоновите острови и Нова Гвинея в южната част на Тихия океан.

В търсене на Тера Антарктида през 17 век испански изследователи откриват Питкерн и Вануату. Холандски ветроходни изследователи преминавали около Южна Африка и се насочвали в посока Тихи океан в търсене на търговски пътища. През 1642 г. Абел Тасман открива Тасмания и Нова Зеландия. През 18 век в северната част на океана руски изследователи започват активно да проучват бреговете на Аляска и Алеутските острови. Испанците достигат на северозапад до остров Ванкувър. Французите откриват голяма част от Полинезия, а английският изследовател Джеймс Кук прави три пътувания в южната част на Тихия океан до Австралия, Хавайските острови и Северна Америка

С развитието на империализма през 19 век големите европейски колониални страни окупират голяма част от Океания, а през следващите десетилетия сили започват да мерят и САЩ и Япония. Значителен принос в океанографските проучвания са направени от пътуванията на кораба „Бийгъл“ през 1830 г., с Чарлз Дарвин на борда; „HMS Challenger“ през 1870 г., „USS Tuscarora“ през 1873 – 1876 г. и на немския „Gazelle“ през 1874 – 1876 г.

Въпреки че през 1898 г. Съединените щати придобиват контрол над Гуам и Филипините от Испания, след 1914 г. Япония контролира голяма част от западната част на Тихия океан. По време на Втората световна война тя става и основен агресор в западната част на океана като окупира голяма част от колониите на своите противници във войната. След края на Втората световна война много бивши колонии в Тихия океан се превръщат в независими държави. Най-интензивен е процесът на антиколониализъм в периода между 1950-те до 1970-те години, когато голяма част от колониалните владения се превръщат в независими държави.

Природни богатства

Експлоатацията на минералните богатства на Тихия океан е затруднена от големите му дълбочини. В плитките води на континенталния шелф край бреговете на Австралия и Нова Зеландия се добива нефт и природен газ, перлите се добиват по бреговете на Австралия, Япония, Папуа-Нова Гвинея, Никарагуа, Панама и Филипините.

ЖМК (Желязо-манганови конкреции)*
Конкреционното поле Кларион – Клипертон днес е най-изученият участък на дъното на Световния океан. Резултатите от неговото изучаване и проучване дават основание да бъдат обособени огромни площи на дъното на района, разпределени между няколко държави: Франция, Япония, Русия, Индия, Китай, Южна Корея и съвместната организация „Интерокеанметал“. През 2001 г. консорциумът „Интерокеанметал“ в състав България, Русия, Куба, Полша, Словакия и Чехия подписват контракт с Международния орган по дъното – МОД. Регулирането на дейностите в МОД на Световния океан се осъществява от ООН, щаб-квартирата на която се намира в Кингстън – Ямайка. МОД при ООН издава на „Интерокеанметал“ международен сертификат за изучаване и усвояване на нетрадиционен тип, комплексна минерална суровина – ЖМК, на площ от 75 000 km2 в Тихия океан, заключен между разломите Кларион – Клипертон. Конкреционните руди от района Кларион – Клипертон, под юрисдикцията на „Интерокеанметал“ се отличават с висока рентабилност. В тях се съдържат Mn (27 – 30 %); Ni (1,17 – 1, 39 %); Cu (1,0 – 1,29 %); Co (0,18 – 0,30%). Характерно за конкрециите е високото и устойчиво съдържание на Ni-Cu-Co ≥ 2,5 % и високата им плътност на разпространение – 10 – 20 kg/m2.

Флора и фауна

Растителният свят в Тихия океан е съсредоточен в горните 200 метра под неговата повърхност. Животните и бактериите обитават както този слой, така и цялата океанска шир и дъното. Най-голямо разнообразие има в района на шелфа и най-вече в плитките крайбрежни райони, където видовото многообразие е огромно. В тропическите води е характерно повсеместното развитие на корали, образуващи коралови рифове, а в самото крайбрежие се развиват мангрови гори.

Съществува пряка корелация на видовото многообразие в хладни и топли тропически води. Броят на видовете в тропическите води рязко се увеличава, но се намалява плътността на представителите му. Например в Беринговия проливе са известни около 50 вида крайбрежни водорасли, по японското крайбрежие броят им нараства до около 200, а в района на Малайския архипелаг надвишават 800. Във водите на Приморския край са описани около 4000 вида животни, а във водите около Малайския архипелаг достигат до 50 хил. Ето защо в студените води макар и видовото разнообразие да е малко, то общата маса на представителите на един вид е сравнително висока. В тропическите води макар и многобройни представителите на един вид са с по-малка гъстота. Подобна е и връзката между видовете населяващи плитките води и тези в дълбочина. С увеличение на морската дълбочина видовете стават все по-малко. Като цяло фауната на Тихи океан наброява около 100 хиляди вида, но едва 4 – 5% от тях се слещат на дълбочина под 2000 m.

Фауната на Тихия океан включва около 100 000 вида, 2800 от които са риби (селда, скумрия, сардина, сайра, минтай, тон, калканови, треска, акули).В Тихия океан се осъществява повече от половината улов на риба в света. В зоната на шелфа има – разнообразни водорасли, молюски, червеи, ракообразни и др. организми. В тропичните ширини – силно развитие на кораловите рифове. В умерените ширини – много бозайници (кит, косатка, морж, тюлени). Във фауната – много ендемити.

Държави и територии

Излаз на Тихия океан и неговите периферни морета имат 54 суверенни държави и зависими територии (в курсив):

Основни пристанищни градове

Източници и бележки

Външни препратки