Александър Кипров (революционер): Разлика между версии
Kerberizer (беседа | приноси) м безопасно въвеждане на „=“ в {{цитат}} |
Kerberizer (беседа | приноси) м Премахната редакция 8810626 на Kerberizer (б.) Етикет: Връщане |
||
Ред 19: | Ред 19: | ||
Става агитатор и организатор в [[Беломорска Тракия]]. В 1899 година основава първите революционни комитети в [[Смолян|Ахъчелебийско]] и [[Ксанти]]йско.<ref>Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 104 - 105.</ref> Заедно с [[Димитър Кощанов]] участва в копаенето на тунел под Отоман банк в [[Цариград]] през 1900 година, но планът е разкрит и Кипров бяга в България. През пролетта на 1901 година е назначен за войвода на чета от 8 души, подготвена от ВМОРО и ВМОК и с нея извършва агитационно-организаторска работа в Мустафапашанско.<ref>Петров, Тодор. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско (1899-1908), Военно издателство, София, 2002 г., стр. 51.</ref> По-късно същата година ръководи пункта на ВМОРО в [[Любимец|Хебибчево]], като според [[Христо Караманджуков]]: |
Става агитатор и организатор в [[Беломорска Тракия]]. В 1899 година основава първите революционни комитети в [[Смолян|Ахъчелебийско]] и [[Ксанти]]йско.<ref>Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 104 - 105.</ref> Заедно с [[Димитър Кощанов]] участва в копаенето на тунел под Отоман банк в [[Цариград]] през 1900 година, но планът е разкрит и Кипров бяга в България. През пролетта на 1901 година е назначен за войвода на чета от 8 души, подготвена от ВМОРО и ВМОК и с нея извършва агитационно-организаторска работа в Мустафапашанско.<ref>Петров, Тодор. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско (1899-1908), Военно издателство, София, 2002 г., стр. 51.</ref> По-късно същата година ръководи пункта на ВМОРО в [[Любимец|Хебибчево]], като според [[Христо Караманджуков]]: |
||
{{цитат| |
{{цитат|...Ал. Кипров... се стремеше да действа активно и самоволно. На своя глава той предприе тогава и някои терористични акции - динамитни атентани върху железопътната линия и върху свиленградския военен склад, но без особени резултати.<ref>Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 87.</ref>}} |
||
В началото на 1902 година Кипров е сменен като ръководител на пункта в Хебибчево от [[Янаки Гочев]].<ref>Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 88.</ref> В 1902 година Кипров взема участие в [[Пловдивски конгрес на ВМОРО|Пловдивския конгрес]] на [[Одрински революционен окръг|Одринския революционен окръг]] и в същата година води чета в Свиленградско, в която е четник с името Кара Ташо.<ref>Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 71.</ref> Извършва атентат по железопътната линия Свиленград – [[Одрин]] в навечерието на [[Илинденско-Преображенско въстание|Илинденско-Преображенското въстание]]. |
В началото на 1902 година Кипров е сменен като ръководител на пункта в Хебибчево от [[Янаки Гочев]].<ref>Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 88.</ref> В 1902 година Кипров взема участие в [[Пловдивски конгрес на ВМОРО|Пловдивския конгрес]] на [[Одрински революционен окръг|Одринския революционен окръг]] и в същата година води чета в Свиленградско, в която е четник с името Кара Ташо.<ref>Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 71.</ref> Извършва атентат по железопътната линия Свиленград – [[Одрин]] в навечерието на [[Илинденско-Преображенско въстание|Илинденско-Преображенското въстание]]. |
Версия от 15:54, 26 октомври 2018
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Александър Кипров.
Александър Кипров | |
български революционер | |
Роден | |
---|---|
Починал | 23 декември 1931 г.
|
Народен представител в: XV ОНС XVI ОНС |
Александър Димитров с псевдоними Кипров, Антим Чолаков, Делибаш, Мемиш ага, Новов[1], е български журналист, белетрист, драматург, обществен деец, революционер, одрински войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Биография
Революционер
Кипров е роден на 1 март 1880 година в Свиленград в Османската империя, днес в България.[2] Учи в родния си град, но поради материални затруднения не успява да завърши средно образование.[2]
Става агитатор и организатор в Беломорска Тракия. В 1899 година основава първите революционни комитети в Ахъчелебийско и Ксантийско.[3] Заедно с Димитър Кощанов участва в копаенето на тунел под Отоман банк в Цариград през 1900 година, но планът е разкрит и Кипров бяга в България. През пролетта на 1901 година е назначен за войвода на чета от 8 души, подготвена от ВМОРО и ВМОК и с нея извършва агитационно-организаторска работа в Мустафапашанско.[4] По-късно същата година ръководи пункта на ВМОРО в Хебибчево, като според Христо Караманджуков:
„ | ...Ал. Кипров... се стремеше да действа активно и самоволно. На своя глава той предприе тогава и някои терористични акции - динамитни атентани върху железопътната линия и върху свиленградския военен склад, но без особени резултати.[5] | “ |
В началото на 1902 година Кипров е сменен като ръководител на пункта в Хебибчево от Янаки Гочев.[6] В 1902 година Кипров взема участие в Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг и в същата година води чета в Свиленградско, в която е четник с името Кара Ташо.[7] Извършва атентат по железопътната линия Свиленград – Одрин в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание.
Публицист
В 1904 година Кипров заедно с Александър Божинов е един от основателите и редакторите на хумористичния вестник „Българан“ (1904 - 1909).[8][2] В 1905 година той е един от инициаторите за образуване на журналистическо дружество в София. Събранието се е състои в пивница „Сан Стефано”, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905 година е приет уставът и е избрано първото настоятелство. На това събрание присъстват Сава Илчов, Иван Коларов, Иван Павлов Костов, Христо Абрашев, Христо Силянов, Петър Завоев, Димитър Константинов, Иван Недев, Александър Кипров, Стоян Власаков и Лазар Пулиев Дядката, който е избран за председател.[9] Участва в редактирането на вестник „Реч“ (1908 - 1913) и пише в „Дневник“, „Нов Дневник“, „Ден“.[2] Пише стихотворения и фейлетони, в които се обсъждат съвременни обществени проблеми, но творчеството му е посветено предимно на революционните борби и е обагрено от класически Вазов национализъм.[8]
В 1906 година издава драматичната поема „Из мрака“, а в 1909 година сборниците с разкази „Разкази“ (разширено и преработено издание в 1927 г.) и „Разкази и приказки“. Драмата му „Кърджалии“ е поставена в Народния театър в 1912 година.[8] В 1907 година, след протестна акция срещу княз Фердинанд, е съден за „обида на особата“.[2] Присъединява се към Прогресивно-либералната партия и работи в органа ѝ вестник „България“.[10] През 1911-1913 г. е народен представител.[8]
През август 1913 година заедно с Димитър Мирчев, където участва в успешни преговори с младотурците за създаване на Българо-турски революционен комитет.[11] През Първата световна война е в Швейцария, където пише и издава на френски език брошурата „Истината за България“ (1917) и в други публицистични трудове разяснява българската национална кауза.[2]
След войните поддържа Александър Стамболийски и при управлението на неговото правителство е началник на Фонда на сираците от войните (1920 - 1923). След Деветоюнския преврат в 1923 година е уволнен.[2] От 1930 до 1931 година е инспектор в дирекция „Хранизнос“.[8][2]
Умира на 23 декември 1931 година в Свиленград.[12]
Творчество
- Из мрака. Пиеса в стихове. 1906;
- Разкази. 1909 (разширено и преработено издание 1927);
- Разкази и приказки. 1909;
- La vérité sur la Bulgarie. Berne, 1917.
Бележки
- ↑ Николов, Борис. ВМОРО - псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр. 7, 9, 33, 64, 72
- ↑ а б в г д е ж з Речник на българската литература, том 2 Е-О. София, Издателство на Българската академия на науките, 1977. с. 204.
- ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 104 - 105.
- ↑ Петров, Тодор. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско (1899-1908), Военно издателство, София, 2002 г., стр. 51.
- ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 87.
- ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 88.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 71.
- ↑ а б в г д Енциклопедия България, т. 3 И-Л, София, 1982, стр. 410.
- ↑ Съюз на българските журналисти. Как се създаде Дружеството на столичните журналисти в 1905 г.
- ↑ Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското движение в България, в: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи (1878 - 1944). Том 3, Освободителното движение след Илинденско-Преображенското въстание 1903 - 1919, МНИ, София, 1997, стр. 240.
- ↑ Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 - 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 133.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 76.