Никифор Никифоров (генерал-майор): Разлика между версии

Никифор Никифоров
	Никифор Никифоров
български генерал
Звание	Генерал-майор
Години на служба	1909 – 1943
Битки/войни	Балканска война; Междусъюзническа война; Първа световна война; Втора световна война
Образование	Национален военен университет
Дата и място на раждане	21 февруари 1890 г. Елена, Княжество България
Дата и място на смърт	15 февруари 1971 г. (80 г.) София, Народна република България

Интерактивен преглед на историята

← По-стара редакция По-нова редакция →

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание

ВизуаленУикитекст

Линейно

Версия от 18:15, 10 февруари 2019

Тази статия е за генерал-майора. За генерал-лейтенанта и политик вижте Никифор Никифоров.

Никифор Йорданов Никифоров (среща се и като Юрданов) е български офицер, генерал-майор и юрист, офицер от Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), командир на рота и адютант на 16^-и пехотен ловчански полк през Първата световна война (1915 – 1918) и началник на Военносъдебната служба (1934).

Биография

Никифор Никифоров е роден на 21 февруари 1890 г. в Елена. Постъпва във Военното на Негово Величество училище и завършва през 1909 г. с 29^-и випуск, като на 22 септември е произведен в чин подпоручик. Взема участие в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913) и през 1915 г. е произведен в чин поручик. Служи в 12^-и пехотен балкански полк.

По време на Първата световна война (1915 – 1918) поручик Никифор Никифоров е полкови адютант на 16^-и пехотен ловчански полк, за която служба съгласно заповед № 679 от 1917 г. по Действащата армия е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 2 клас^[1], като наградата е променена със заповед № 905 от 1917 г. по Действащата армия на Военен орден „За храброст“, IV степен, 1 клас.^[2] По-късно служи като командир на рота от същия полк, за която служба през 1918 г. е награден с Орден „Св. Александър“, V степен, с мечове в средата^[3], която награда е потвърдена със заповед № 355 от 1921 г. по Министерството на войната^[4]. На 20 юли 1917 г. е произведен в чин капитан.

През 1921 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет. След войната служи във Военното училище, с Министерска заповед (МЗ) № 27 от 1922 г. е приведен в съдебното ведомство. На 30 януари 1923 г. е произведен в чин майор, между 1926 и 1933 г. е председател на Военни съд в Русе, като на 30 януари 1927 г. е произведен в чин подполковник. Със МЗ № 87 от 1930 г. е назначен за постоянен член на военнокасационен съд. На 1 юли 1931 г. е произведен в чин полковник, с МЗ № 90 от 1933 г. е назначен за председател на военнокасационния съд, след което с МЗ № 105 от 1934 г. и с МЗ № 114 от 1936 г. е назначен за началник на военносъдебната служба. В периода 1934 – 1940 г. е председател на българската асоциация Рьорих. От 1939 г. до 1943 г. е съветски агент под псевдонима „Журин“ в разузнавателна група на д-р Александър Пеев. Разкрит е и през 1943 г. е уволнен от служба.

Кавалер е на съветския орден „Червено знаме“ и на орден „Народна република България“, I степен.^[5]

Генерал-майор Никифор Никифоров умира на 15 февруари 1971 година.

Семейство

Никифор Никифоров е женен с 2 деца.

Военни звания

Подпоручик (22 септември 1909)
Поручик (1915)
Капитан (20 юли 1917)
Майор (30 януари 1923)
Подполковник (30 януари 1927)
Полковник (1 юли 1931)
Генерал-майор (6 май 1937)

Образование

Военно на Негово Княжеско Височество училище (до 1909)
Софийски университет (до 1921)

Награди

Военен орден „За храброст“, IV степен, 1 клас (1917)
Орден „Св. Александър“, V степен, с мечове в средата (1918/1921)
Орден „Червено знаме“, СССР
Орден „Народна република България“, I степен

Бележки

Източници

Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 327.
Недев, Недю. Тайната война или летопис за д-р Александър Пеев и генерал Никифор Никифоров. София, Народна младеж, 1984.

[1] ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 16

[2] ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 348

[3] ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 452, л. 246

[4] ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 254 – 255

[5] Недев, с. 299

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

@@ Ред 32: / Ред 32: @@
 През 1921 г. завършва [[Юридически факултет (Софийски университет)|Юридическия факултет]] на [[Софийския университет]]. След войната служи във Военното училище, с Министерска заповед (МЗ) № 27 от 1922 г. е приведен в съдебното ведомство. На 30 януари 1923 г. е произведен в чин [[майор]], между 1926 и 1933 г. е председател на Военни съд в Русе, като на 30 януари 1927 г. е произведен в чин [[подполковник]]. Със МЗ № 87 от 1930 г. е назначен за постоянен член на военнокасационен съд. На 1 юли 1931 г. е произведен в чин [[полковник]], с МЗ № 90 от 1933 г. е назначен за председател на военнокасационния съд, след което с МЗ № 105 от 1934 г. и с МЗ № 114 от 1936 г. е назначен за началник на военносъдебната служба. В периода 1934 – 1940 г. е председател на българската асоциация Рьорих. От 1939 г. до 1943 г. е съветски агент под псевдонима „Журин“ в разузнавателна група на д-р [[Александър Пеев (политик)|Александър Пеев]]. Разкрит е и през 1943 г. е уволнен от служба.
-След 9 септември 1944 г. се занимава с адвокатска дейност. Арестуван е през 1949 г. Следствен е от 24 април 1949 до 3 септември 1951 г. след което е въдворен за неопределено време в лагера „Белене”. През 1952 г. е превъдворен за срок от 1 година. В строго секретната справка на ДС за него от 8 октомври 1953 г. се докладва, че не може да изпълнява производствените норми в лагера, защото е „физически изнемощял и грохнал старец. Не е наказван от администрацията.”.[http://pametbg.com/index.php/bg/jertvi/vudvoreni-v-lager/1029-2017-01-24-12-01-38]
-През 60-те години на ХХ век е награден от съветското разузнаване с орден „Ленин”.
 Кавалер е на съветския орден „Червено знаме“ и на орден „Народна република България“, I степен.<ref>Недев, с. 299</ref>