Памир

Вижте пояснителната страница за други значения на Памир.

---

Памир
Местоположение на картата на Азия 39.001944, 71.99975
Общи данни
Местоположение	Таджикистан Киргизстан Китай Афганистан
Част от	Памиро-Алай
Най-висок връх	пик Исмаил Самани
Надм. височина	7495 m
Подробна карта
Памир в Общомедия

Планината от въздух

Памир през пролетта

Памир е мощна планинска система в Средна Азия, разположена на територията на Таджикистан (Горнобадахшанска автономна област), Киргизстан, Китай и Афганистан. Свързан е и с други мощни планински системи в Централна Азия – Хиндукуш на юг, Каракорум на югоизток, Кунлун на изток и Тян-Шан на север.

Граници

Въпросът за природните граници на Памир е дискусионен. Обикновено под името Памир се подразбира територията, ограничена на север от Заалайския, на изток от Сариколския хребет, на юг – езерото Зоркул, река Пяндж и десният ѝ приток Памир, на запад – меридионалната долина на река Пяндж и на северозапад към Памир се отнясят източните части на хребетите Петър Първи и Дарвазкия хребет. В тези си граници се простира на 275 km по паралела и на 250 km по меридиана. Някои изследователи намаляват границите на планината, като изключват западните му части (К.В.Станюкович, Е.М.Мурзаев), а много други, обратно разглеждат Памир в много по-широки граници, включвайки в територията му някои планини на китайска територия в т.ч. масива Конгур и части от Западен Кунлун (Н.А.Гвоздецки, Р.Д.Забиров).

Геоложки строеж, полезни изкопаеми

В пределите на планината от север на юг се обособяват няколко дъгообразно изпъкнали на север зони, разделени от разломи и различаващи се по геоложки строеж. Положението на Памир в геоложката структура на Централна Азия се разглежда по различни начини. Едни изследовател са склоннни на удължат геоложките зони на планината на югозапад и изток, а други считат, че Памир се отделя на изток от Кунлун или от дълбок разлом, или от епейрогенни движения с амплитуда 150 – 200 km.

• Външната зона (северния склон на Заалайския хребет) е изградено от конгломерати, пясъчници, глини, варовици и вулканогенни наслаги с горнопермска, мезозойска и кайнозойска възраст с дебелина 12 – 14 km. От средата на олигоцена в тази зона започват интензивни деформации, които създават сложни нагънати форми и навлаци. Съвременната струстура на зоната представлява нарушена и издигната основа, придвижена на север във вид на навлак вурху по стари структури.
• Зона на Северен Памир (на юг от гребена на Заалайския хребет). В тази зона са разпространени кристалинните шисти от горния докамбрий, мраморизирани варовици, пясъчници, глинести, карбонатни и вулканогенни наслаги с палеозойска възраст, пронизани през триаса или средната юра от интрузивни гранити. По същото време оформилата се нагъната структура, като цяло представлявасложно изграден мегантиклинорий, разбит и раздробен от по-късните движения на отделни блокове.
• Зона на Централен Памир. Тази зона има покривен страеж. Автохтона (основата) е изграден от кристалинни шисти и слабо метаморфозирани наслаги от горния докамбрий, мощни вулканогенни наслаги с предимно морски произход и частично бокситоносни със среднопалеозойска и горнокредна възраст. Алохтона е образуван от маломощни палеозойски наслаги и по-мощни мезозойски (миоценски) такива с хоризонтални вулканогенни породи. Скалите на автохтона са пронизани от палеоген-неогенови интрузии и едновременно с това саподложени на интензивна метаморфоза. Има и гранитоиди с палеоген-неогенова възраст.
• Рушанско-Пшартската зона е изградена от теригенно-карбонатно-силициеви наслаги от горния палеозой и мезозой, съдържащи пачки от диабази и спилити. Те са смлени и нагънати и придвижини на север. Тези скали също са пронизани от гранитоидни интрузии с юрска, кредна и еоценова възраст.
• Зоната на Югоизточен Памир е известна с мощните си теригенни морски наслаги от горния палеозой, триаски и юрски силициево-карбонатни и флишови породи и кредни (миоценски)пъстроцветни пясъчници, конгломерати и червеноцветни теригенно-туфогенни наслаги, всички те пронизани от гранитоиди с горнокредна и еоценска възраст. Югоизточен Памир представлява голям синклинорий, усложнет от епейрогенни движения.
• Зоната на Югозападен Памир е изградена от докамбрийски кристалинни шисти, гнайси и мрамори, пронизани от гранитоидни интрузии с кредна и олигоцен-неогенска възраст. от някои геолози се приема, че Югозападен Памир представлява средищшвия масив на цялата планина.

Полезните изкопаеми в планината са свързани основна с процесите на койнозойския магматизъм и метаморфизъм (находища на планински кристал, редки метали, живак, бор, флуорит, исландски шпат, лазурит, благородни метали, злато). С кората на изветряне на границата между триаса и перма з Зоната на Централен Памир са свързани залежите на боксити.

Географска характеристика

Релеф

Релефът на Памир се характеризира в съчетанието на планински хребети разположени в паралелно (основно на запад) и меридианално направление. Първите съвпадат с големите нагънати структури (антиклинали), а вторите са обусловени от наслагването върху тези основни простирания на напречни издигания. На север, разположеният по паралела Заалайски хребет достига в пик Абу Али ибн Сина 7134 m при средна височина на гребена около 6000 m. Южно от Заалайския хребет се простират меридионалните хребети (от запад на изток): Академия на Науките, Зулумарт и Сариколски, разделящи водосборните басейни на Тарим и Амударя. Хребета Академия на науките достига максимална височина при пик Исмаил Самани (7495 m), най-високата точка на Памир. Източният склон на хребета е скрит под снегове, ледове и фирнови полета, а западния се обръща като висока стена към редица хребети, разположени по паралела (от север на юг): Петър Първи с пик Москва (6785 m), Дарвазки с пик Арнавад (5992 m), Ванчки с пик Ванчек (5428 m) и Язгулемски с пик Революция (6974 m). На изток от Язгулемския хребет,в централната част на Памир, е разположеният по паралела хребет Музкол с пик Съветски офицери (6233 m). На юг него се простира хребет под названието Рушански (пик Патхор 6083 m) на запад и Североаличурски (пик Сарезки 5951 m) на изток. Южно се простират хребетите Шугнански (пик Скалисти 5707 m) и Южноаличурски (връх Богчигир 5716 m). Крайния югозапад на Памир се заема от разположения по паралела Шахдарински хребет (пик Карл Маркс 6723 m) и меридионалния Ишкашимски хребет (пик Маяковски 6095 m). В крайния югоизток, между двете съставящи на река Пяндж – Вахандаря (лява) и Памир (дясна) се простира Ваханския хребет (6421 m).

По своя характер релефа на Памир се дели на Източен и Западен. В Източен Памир господства древния среднопланински тип релеф, основата на който е силно издигната от нови тектонски движения. При абсолютни височини от 4000 – 6000 m, относителната височина не превишава 1000 – 1500 m. Планинските хребети и масиви имат предимно меки и закръглени очертания, а разделящите ги долини и безотточни котловини, разполжени на височина 3700 – 4200 m са широки, плоскодънни и изпълнени с дебели, рохкави и натрошени (пролувиални и моренни) наслаги. Отделни по-височи части (хребета Музкол и др.) в билните си части имат високопланински тип релеф. В Западен Памир преобладават формите със силно разчленен високопланински релеф: тесни, алпийски тип хребети, със снегове и ледници, редуващи се с дълбоки и тесни дефилета, по които протичат пълноводни и бурни реки. Превишенията на гребените на хребетите над дъната на долините достигат 2000 – 3500 m. В техния облик господстват голите скали и сипеи. Рохкавите наслаги във вид на наносни конуси, моренните валове, флувиоглациалните и алувиалните тераси имат ограничено разпространение. Наносните конуси и терасите служат предимно за удобни места за изграждане на селища и стопанска дейност на човека. Широко са разпространени ледниковите форми на релефа (трогови долини, „овчи хълмове“, планински прагове, кари, карлинги и др.).

Източнопамирския тип релеф постепенно преминава в западнопамирски. В Западен Памир чертите на източнопамирския тип релеф са почти напълно заличени, като само тук-таме са се съхранили малки, плоски или слабохълмисти райони на височина 4000 – 4600 m Над тях са разположени силно разчленени алпийски форми, а надолу – форми на дълбочинната речна ерозия, услужнени от дейността на древните долинни ледници и следледниковата ерозия. Условно границата между двете области се прокарва по линията от гребена на хребета Зулумарт, през проходите Карабулак и Пшарт, западните краища на езерата Сарезко и Яшилкул и средното течение на река Памир.

Оформлението на съвременната структура и образуването на релефа на Памир са свързани с интензивните епейрогенни движения през кайнозоя, които превръщат Памир във високопланинска област, като тези движения продължават и през съвременната епоха, за което свидетелстват честите земетресения. Началото на формирането на съвременния релеф се отнася към средата на миоцена, когато в района на планината повсеместно се установява континентален климат и започва да действа активна речна ерозия. Ерозионното разчленение обхваща преди всичко периферията на планинската област (предимно Западен Памир и планините, граничещи със Сариколския хребет на изток) и постепенно се разпространява към вътрешните части. Благодарение на това по пеферията на планината реките са врязани най-дълбоко, а към центърът и
долините им стават по-плитки. В Източен Памир регресивната ерозия все още не е разпространена, поради което мекият му релеф съхранява реликтови черти.

Климат

За Памир е характерна дълга и сурова зима и кратко лято. Върховете целогодишно са покрити със снежна покривка.

География

Най-високата точка на Памир е връх Исмаил Самани (7495 m). До 1932 г. върхът няма име, от 1932 до 1962 г. е наричан Сталин, по името на Йосиф Сталин, от 1962 до 1998 – Комунизъм. Първото изкачване (от източната страна) е извършено от Евгени Абалаков през 1933 г. Югозападната стена на върха е изкачена за пръв път през 1968 г. от Едуард Мисловски.

Следващият по височина връх е Абу Али ибн Сина (7134 m), наречен в чест на Авицена. За пръв път е открит и описан през 1871 г. от видния руски географ и пътешественик Алексей Павлович Федченко, който го нарича в чест на Константин Петрович Кауфман. През 1928 г. върхът е преименуван на Ленин, по името на Владимир Ленин. Първото изкачване на върха е извършено от немските алпинисти Карл Вин и Ервин Шнайдер през 1928 година. На 4 юли 2006 г., с решение на правителството на Таджикистан, върхът е преименуван на Абу Али Ибн Сина (Авицена). През 2015 г. на върха съществуват повече от 16 катерачни маршрути.

Трети поред е връх Евгения Корженевска (7014 m). Той е разположен в северната част на хребета „Академия на науките“, на 13 km северно от връх Исмаил Самани. Открит е на 23 август 1910 г. от географа Николай Леополдович Корженевски (1879 – 1958), един от най-големите изследователи на Централна Азия. Първи опит за изкачването му е направен през 1936 г. от съветските алпинисти Александра Джапаридзе и Николай Гусак. Първи на него стъпват А. Угаров, А. Гожев, В. Дмитриев, А. Ковирков, А. Красавин, Е. Риспаев, Р. Селиджанов, П. Скоробогатов. Това се случва на 22 август 1953 г. след атака по северния хребет, откъм ледника „Корженевска“.

В Памир има и връх, изкачен за първи път от българи (в рамките на съветско-българска експедиция през 1968 г.) и наречен в българска чест Шипка (6254 m).

В Памир има три големи ледника. Тук е и най-дългият ледник извън Полярния кръг – ледникът „Федченко“ – 72 km.

Икономика

Има няколко мини за каменни въглища в западния край, отглеждат се големи стада овце.

Топографска карта

• J-42-Б М 1:500000
• J-42-Г М 1:500000
• J-43-А М 1:500000
• J-43-В М 1:500000