Протоиндоевропейски език

Индоевропейският праезик или праиндоевропейският език-основа, т.е. общият предшественик на езиците от индоевропейското езиково семейство, не е засвидетелстван писмено, но е реконструиран частично с помощта на сравнително-историческия метод.

Съществуват редица различни хипотези относно датирането и локализацията на индоевропейския праезик. Най-старите индоевропейски езици – вече значително диференцирани – писмено са засвидетелствани през първата половина на 2-то хилядолетие пр.н.е., а данните от тях косвено показват, че разпадането на индоевропейската общност трябва да е настъпило най-късно около 3000 г. пр.н.е. След анализ на наследената лексика възниква предположението, че индоевропейската общност е съществувала в периода на неолита (преди разпространение на топенето и обработката на металите) и населението ѝ е било съставено от земеделци и скотовъди.

Най-често възприеманата хипотеза локализира индоевропейците в степните области на Украйна и Южна Русия, отъждествявайки ги с носителите на курганната култура. Експанзията на индоевропейците на територията на Европа би могла да се свърже, съгласно тази концепция, с набезите на скотовъдни народи от района на черноморските степи, творци на къснонеолитни култури, като напр. културата на шнуровата керамика. Най-новите археологически изследвания обаче оспорват източния произход на европейските култури от късния неолит. Съгласно една алтернативна концепция, индоевропейските народи произлизат от поречието на Среден Дунав, където в средата на 4-то хилядолетие пр.н.е. се формира културата на лентовата керамика, която през следващите столетия колонизирала Централна и Северна Европа. Съществуват и други хипотези за „прародината“ на индоевропейците (Мала Азия, Северна Европа, Индия), които обаче не тълкуват добре историческото разпространение на индоевропейските народи, нито връзките им с конкретни археологически култури.

Трябва да се подчертае, че терминът „индоевропейци“ означава езикова общност. Не трябва да го свързваме еднозначно с определена култура, а още повече с определени генетични признаци („раса“). Индоевропейските народи често са асимилирали различни неиндоевропейски етноси, като са приемали и елементи от техните култури. До около 1000 пр.н.е. различни индоевропейски народи колонизирали почти цяла Европа и значителни територии от Азия (Мала Азия, Средна Азия и част от Индия).

Характеристика

Фонетика и фонология

• Съгласни звукове

		Устнени	Предноезични	Средноезични			Гръклянови
				онебнѐна	обикновена	оустнѐна
Носови		*m	*n
Преградни	беззвучни	*p	*t	*ḱ	*k	*kʷ
	звучни	*b	*d	*ǵ	*g	*gʷ
	придихателни	*bʰ	*dʰ	*ǵʰ	*gʰ	*gʷʰ
Проходни			*s				*h₁, *h₂, *h₃
Плавни			*r, *l
Полугласни				*y		*w

• Гласни звукове

гласни a, e, o, i, u

дълги гласни – a:, e:, o:

двугласни – ei, eu, e:i, e:u, oi, ou,...

Промяна на думите (флексия)

Индоевропейският праезик е флексивен или синтетичен език, подобно на повечето славянски езици (с изключение на българския). Склонението се съобразява с осем падежа (седем, както в повечето славянски езици, плюс аблатив, отговарящ на въпросите „откъде?, от кого/какво?“), както и с три числа (единствено, двойствено и множествено). Трите граматични рода (мъжки, женски и среден) се развиват вероятно само в част от индоевропейското езиково семейство (с изключение на анатолийските езици); според тази теория (оспорвана от някои индоевропеисти) древната система включва два граматични класа („родове“) съществителни (одушевени и неодушевени).

Спрежението на индоевропейския праезик е доста усложнено с развита система от аспекти (видове) (които частично изпълняват функцията на времена) и наклонения; съществуват и два залога (действителен и възвратно-страдателен, изразяван с помощта на специални окончания). Спрежението се съобразява с три лица и три числа (единствено, двойствено и множествено), а глаголите образуват и няколко вида производни форми с характера на причастия (не съществува инфинитив).

Външни препратки

• Курганна култура ((en))
• Ергативна фаза на ранния индоевропейски праезик ((en))