Иван Дуйчев: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Редакция без резюме
Ред 19: Ред 19:
}}
}}


'''Иван Симеонов Дуйчев''' е виден [[България|български]] [[историк]] и палеограф с интереси към българската и [[Византия|византийската]] [[Средновековие|средновековна]] история.
<ref>https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/centrove/cent_r_za_slavyano_vizantijski_prouchvaniya_prof_ivan_dujchev/izdaniya/reprints/ivan_dujchev_lekcii_po_arhivistika</ref>'''Иван Симеонов Дуйчев''' е виден [[България|български]] [[историк]] и палеограф с интереси към българската и [[Византия|византийската]] [[Средновековие|средновековна]] история.


== Биография ==
== Биография ==
Ред 46: Ред 46:
* {{cite book | year = 1972 | title = Българско Средновековие | publisher = Издателство Наука и Изкуство}}
* {{cite book | year = 1972 | title = Българско Средновековие | publisher = Издателство Наука и Изкуство}}
* {{cite book | year = 1985 | title = Пътеки от утрото. Очерци за средновековната българска култура | publisher = Издателство Отечество}}
* {{cite book | year = 1985 | title = Пътеки от утрото. Очерци за средновековната българска култура | publisher = Издателство Отечество}}
*Лекции по архивистика. Университетско издателство 1993 (посмъртно)


== Други ==
== Други ==

Версия от 11:53, 12 декември 2019

Иван Дуйчев
български историк
Роден
Починал
24 април 1986 г. (78 г.)
Учил вСофийски университет
Научна дейност
ОбластИстория, византология
Работил вСофийски университет
Институт за българска история при БАН

[1]Иван Симеонов Дуйчев е виден български историк и палеограф с интереси към българската и византийската средновековна история.

Биография

Дуйчев е роден в София през 1907 година. През 1932 г. завършва история в Софийския университет „Климент Охридски“ като ученик на проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Ников и проф. Петър Бицилли.

Специализира в Италия (1932-1936), където под ръководството на проф. Силвио Джузепе Меркати разработва и защитава докторат в Римския университет на тема „Българските Асеневци във Византия“ (1934). Завършва и курс във Ватиканската школа по палеография и архивистика в Рим. По това време негов покровител и наставник е префектът на Архива на Ватикана кардинал Анджело Меркати.

По-късно Иван Дуйчев последователно става асистент и доцент по средновековна българска история в Софийския университет (1936-януари 1945). По убеждения ученият е близък до толстоизма и сп. „Възраждане“. След завземането на Македония от българската армия през април 1941 г. посещава областта многократно и се запознава с културата на местното българско население. От 7 юли до 17 август 1941 година Иван Дуйчев е командирован като преводач към италианската комендатура в Костур, намиращ се под италианска окупация. Защитата на местните българи от преследванията на гръцките власт предизвиква недоволството им и по искане на италианската страна Дуйчев е отзован.[2] Неговата малка книжка „Македония в българската история“ (1941) е включена от отечественофронтовската власт в списъка с „фашистки книги“, а самият Дуйчев е уволнен от университета и за няколко години е принуден да се препитава като превежда романи и научна литература от френски език. През 1945 г. заради насочената в подкрепа на македонските българи просветителска и обществена дейност през войната новите гръцките власти несправедливо включват Иван Дуйчев в списък на български, италиански и германски военни и други лица, които трябва да бъдат съдени на процес в Атина като военнопрестъпници. Дуйчев по-специално е обвинен в „Кражба и изнасяне на гръцки културни ценности от Гърция в България“, каквато е трактовката на гръцките власти за българското културно наследство в Егейска Македония, което Дуйчев е спасил от разграбване от страна на антибългарски настроени гръцки партизани. Благодарение обаче на усилията на адвоката Стоян Бояджиев, който е бил ангажиран по линия на Р.О на Българската армия да защитава всички български военни и цивилни лица, обвинени на процеса, българският учен е спасен чрез дезинформация за мнима смърт[3], като впрочем успява да се укрие за няколко месеца в едно село във околностите на Велико Търново.

От 1950 година Иван Дуйчев е старши научен сътрудник в новооснования Институт за българска история (днес Института по история) при Българска академия на науките.

През 1981 г. е избран за член на Българската академия на науките. Участник е в международни конгреси и конференции, член на Академията на науките, литературата и изкуствата в Палермо, член-кореспондент на Британската академия (Лондон), член на Понтификалната академия по археология (Рим), носител на Хердерова награда (1974). Научната му продукция включва над 500 публикации.

След смъртта му личната му библиотека е предоставена на Софийския университет, а къщата, в която живял, е превърната в изследователски център.

Отличия

  • 1977 г. – удостоен е със званието „Народен деятел на науката“[4]

Библиография

  • Из старата българска книжнина. Кн. I. 1940.
  • Преписката на папа Инокентия III с българите. София, 1942.
  • Из старата българска книжнина. Кн. II. 1944.
  • Рилският светец и неговата обител. Библиотека „Златни зърна“, редактор-стопанин: Славчо Атанасов, 1947.
  • Миниатюрите на Манасиевана летопис. „Български художник“, 1962.
  • Летописа на Константин Манаси. Издателство на БАН, 1963.
  • Болонски псалтир. Издателство на БАН, 1968.
  • Българско Средновековие. Издателство Наука и Изкуство, 1972.
  • Пътеки от утрото. Очерци за средновековната българска култура. Издателство Отечество, 1985.
  • Лекции по архивистика. Университетско издателство 1993 (посмъртно)

Други

  • В българските академичните среди се твърди, че Иван Дуйчев е реалният автор на книгата за Четвероевангелието на цар Иван Александър (1980), издадена под името на Людмила Живкова[5]
  • Изглежда, че именно Иван Дуйчев е послужил като прототип за образа на българския професор-медиевист, описан в романа на Елизабет Костова „Историкът“ (2005).
  • Иван Дуйчев често е считан за "баща" на българската архивистика. Неговите "лекции по архивистика", издадени след смъртта му на книга, служат за настолна книга на поколения бъдещи архивисти.

Източници

  • Божилов, И. Предговор, в: Дуйчев, И. Избрани произведения. Т. I. Византия и славянският свят. София, 1998, 7 – 25.
  • Ivan Dujčev, Biobibliographie. Verfasst von A. Kirmagova, A. Paunova. Sofia, 1996.
  • Кирило-Методиевска енциклопедия, т. I. София, 1985, с. 617 – 620.
  • Гюзелев, В. Проф. Иван Дуйчев и проучването на българското средновековие, в: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. София, 1980, 15 – 19.

Бележки

  1. ↑ https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/centrove/cent_r_za_slavyano_vizantijski_prouchvaniya_prof_ivan_dujchev/izdaniya/reprints/ivan_dujchev_lekcii_po_arhivistika
  2. ↑ Даскалов, Георги. Клио срещу Темида. Антон Калчев – хуманист или военнопрестъпник“, Военно издателство, София, 2013, с. 81.
  3. ↑ „Двете смърти на академик Иван Дуйчев“, в-к Македония, бр. 10, 10 март 1999 г.; той е почти единствен, заедно с генерал-лейтенант Иван Маринов, от лицата в списъка на Гърция, който оцелява, тъй като останалите са арестувани или предадени на Гърция и осъдени на смърт.
  4. ↑ Указ № 800 от 23 май 1977 г. Обн. ДВ. бр. 43 от 3 юни 1977 г.
  5. ↑ Вж. Николай Василев, „Проф. Николай Василев: Дисертациите на Людмила Живкова не са нейни, на Фол и Дуйчев са“, интервю, в. „24 часа“, 21.10.2012 г.; Вагалинска И., „Мемоари с часовников механизъм: Спомените на Николай Генчев удариха по научния елит на България“, сп. „Тема“, бр. 14 (182), 11 април 2005 г.

Външни препратки

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Иван_Дуйчев&oldid=9697493“.