Перпера: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Bot: Automated text replacement (- г + грама )
м без 'досега', неакт.
Ред 5: Ред 5:
Въведена е от [[Алексий I Комнин]] ([[1081]] – [[1118]] г.) през [[1092]] г. тогава византийският император провежда важна парична реформа, чиято цел е да укрепи златната единица на държавата. Отнякъде е намерено огромно за времето количество [[злато]] и започва да се отсича [[монета]] със [[скифатена форма]], тегло 4,4 – 4,5 грама и чистота 20,5 [[Карат (благородни метали)|карата]]. Тя получава и ново име – „иперпирон“ или по-популярното в нашите земи българизирано название – перпера. Множественото число на думата в среден род „иперпира“ е възприето на български като единствено число на женски род – „и перпира“, трансформирано в „(една) перпера“. Перпери се секат до средата на [[14 век|XIV]] век, като през [[13 век|XIII]]-[[14 век|XIV]] век намалява твърде много златното им съдържание 16 – 11 карата.
Въведена е от [[Алексий I Комнин]] ([[1081]] – [[1118]] г.) през [[1092]] г. тогава византийският император провежда важна парична реформа, чиято цел е да укрепи златната единица на държавата. Отнякъде е намерено огромно за времето количество [[злато]] и започва да се отсича [[монета]] със [[скифатена форма]], тегло 4,4 – 4,5 грама и чистота 20,5 [[Карат (благородни метали)|карата]]. Тя получава и ново име – „иперпирон“ или по-популярното в нашите земи българизирано название – перпера. Множественото число на думата в среден род „иперпира“ е възприето на български като единствено число на женски род – „и перпира“, трансформирано в „(една) перпера“. Перпери се секат до средата на [[14 век|XIV]] век, като през [[13 век|XIII]]-[[14 век|XIV]] век намалява твърде много златното им съдържание 16 – 11 карата.


Първа българска златна монета, сечена по времето на [[Иван Асен II]] ([[1218]] – [[1241]]), е златна перпера, сечена е вероятно в чест на победата над [[Теодор Комнин]] в [[Битка при Клокотница|битката при Клокотница]] [[1230]] г. Досега е намерен само един екземпляр от нея.
Първа българска златна монета, сечена по времето на [[Иван Асен II]] ([[1218]] – [[1241]]), е златна перпера, сечена е вероятно в чест на победата над [[Теодор Комнин]] в [[Битка при Клокотница|битката при Клокотница]] [[1230]] г. Е намерен само един екземпляр от нея.


Терминът перпера се използва по време на [[Второ българско царство|Второто българско царство]] за означаване на сметководна [[парична единица]].
Терминът перпера се използва по време на [[Второ българско царство|Второто българско царство]] за означаване на сметководна [[парична единица]].

Версия от 07:24, 14 януари 2020

Перпера на Мануил I Комнин

Перпера (грц. ὑπέρπυρον) е златна монета във Византия (XI-XIV век) и средновековна България през XIII-XIV век Българите я наричали още „златица“. Това название се е използвало и в Сърбия през ХV век.[1]

Въведена е от Алексий I Комнин (10811118 г.) през 1092 г. тогава византийският император провежда важна парична реформа, чиято цел е да укрепи златната единица на държавата. Отнякъде е намерено огромно за времето количество злато и започва да се отсича монета със скифатена форма, тегло 4,4 – 4,5 грама и чистота 20,5 карата. Тя получава и ново име – „иперпирон“ или по-популярното в нашите земи българизирано название – перпера. Множественото число на думата в среден род „иперпира“ е възприето на български като единствено число на женски род – „и перпира“, трансформирано в „(една) перпера“. Перпери се секат до средата на XIV век, като през XIII-XIV век намалява твърде много златното им съдържание 16 – 11 карата.

Първа българска златна монета, сечена по времето на Иван Асен II (1218 – 1241), е златна перпера, сечена е вероятно в чест на победата над Теодор Комнин в битката при Клокотница 1230 г. Е намерен само един екземпляр от нея.

Терминът перпера се използва по време на Второто българско царство за означаване на сметководна парична единица.

Вижте също

Бележки

  1. Мушмов, Никола. Названия на българските монети, Нумизматика, година Х, кн. 1, 1975, с. 32 – 33.