Волжка България: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
м Bot: Automated text replacement (- на на + на )
Ред 92: Ред 92:
Някои български псевдоисторици развиват теорията за континуитета между Волжка България и съвременните Татарстан и Чувашия. Според тях упадъкът на Златната Орда води до постепенно разпадане на монголо-татарската империя и образуване на нови държави. През 1361 хан Балат Тимур завладява земите на Волжка България и се превръща във независим владетел. През 1370 – 1376 в тези земи царува Хасан/Осан. През първите десетилетия на XV век на територията на Волжка България израства Казанското ханство Всъщност някои учени правят извода че „от Златната Орда“ отпада Българското ханство, повече известно като Казанско ханство". Появата на тази "татарска държава обикновено се свързва с Улуг-Мохамед, който превзема Казан през 1437 – 1439 Новата столица е наречена ''Болгар Ал Джадид'' (''Нови Болгар)''. Макар първите владетели да са от татарски произход постепенно държавата наследява традициите на Волжка България. Когато разказват за Казанското ханство летописците често отбелязват „Прабългарите, които наричат и казанци“, „българските князе“, "българските граници", „Казанците, които са старите българи“ и пр. В Началото на XVI век Казан е принуден да признае върховенството на Москва, а великият княз Василий II прибавя към титлата си и формулата „княз български“ и тя се съхранява чак до края на руските царе през 1917 г.<ref>Павлов, Николай, Бългаският въпрос във Волго-уралието (1988 – 2003). Тангра ТанНакРа ИК 2003, 31 – 32 стр.</ref>
Някои български псевдоисторици развиват теорията за континуитета между Волжка България и съвременните Татарстан и Чувашия. Според тях упадъкът на Златната Орда води до постепенно разпадане на монголо-татарската империя и образуване на нови държави. През 1361 хан Балат Тимур завладява земите на Волжка България и се превръща във независим владетел. През 1370 – 1376 в тези земи царува Хасан/Осан. През първите десетилетия на XV век на територията на Волжка България израства Казанското ханство Всъщност някои учени правят извода че „от Златната Орда“ отпада Българското ханство, повече известно като Казанско ханство". Появата на тази "татарска държава обикновено се свързва с Улуг-Мохамед, който превзема Казан през 1437 – 1439 Новата столица е наречена ''Болгар Ал Джадид'' (''Нови Болгар)''. Макар първите владетели да са от татарски произход постепенно държавата наследява традициите на Волжка България. Когато разказват за Казанското ханство летописците често отбелязват „Прабългарите, които наричат и казанци“, „българските князе“, "българските граници", „Казанците, които са старите българи“ и пр. В Началото на XVI век Казан е принуден да признае върховенството на Москва, а великият княз Василий II прибавя към титлата си и формулата „княз български“ и тя се съхранява чак до края на руските царе през 1917 г.<ref>Павлов, Николай, Бългаският въпрос във Волго-уралието (1988 – 2003). Тангра ТанНакРа ИК 2003, 31 – 32 стр.</ref>


Пръв значим опит да се възстанови понятието ''„прабългарски народ“'' за казански татари предприема молла Багаутдин Ваисов ал Булгари (1804 – 1893). През 1862 г. той призовава за връщането към арабските корени на исляма от времето на Волжка България и дори организира издаването на „''булгарски паспорти“'' (такива взимат над 60 000 души), създава и молитвен дом, както и медресе в Казан. Това е т.нар. „Партия на избавлението“<ref>[http://www.idmedina.ru/books/history_culture/ramazan/2/vais.htm www.idmedina.ru]</ref> която никак не се нрави на руските власти и през 1884 Ваисов е арестуван от царската полиция, насилствено е въведен в психиатрия и там умира през 1893 г. Делото ме е продължение от сина му Садир Ваисов, а внук му Гейнан Ваисов през 1917 – 1918 създава движението ''„Булгар ал джадит''“.<ref>Павлов, Николай, „Българският въпрос.....“ Тангра ТанНакРа 2003, стр.33</ref>
Пръв значим опит да се възстанови понятието ''„прабългарски народ“'' за казански татари предприема молла Багаутдин Ваисов ал Булгари (1804 – 1893). През 1862 г. той призовава за връщането към арабските корени на исляма от времето на Волжка България и дори организира издаването на „''булгарски паспорти“'' (такива взимат над 60 000 души), създава и молитвен дом, както и медресе в Казан. Това е т.нар. „Партия на избавлението“<ref>[http://www.idmedina.ru/books/history_culture/ramazan/2/vais.htm www.idmedina.ru]</ref> която никак не се нрави на руските власти и през 1884 Ваисов е арестуван от царската полиция, насилствено е въведен в психиатрия и там умира през 1893 г. Делото му е продължено от сина му Садир Ваисов, а внук му Гейнан Ваисов през 1917 – 1918 създава движението ''„Булгар ал джадит''“.<ref>Павлов, Николай, „Българският въпрос.....“ Тангра ТанНакРа 2003, стр.33</ref>


Днес в Татаристан и Чувашия се правят опити за преименуване на двете републики във Волжка България, които срещат съпротива на руското правителство. От началото на 90-те години прабългарският въпрос стои на дневен ред в тези земи. Руското правителство се опитва да убеди жителите на Татаристан и Чувашия, че те са татари че нямат прабългарски произход, но има съпротивително движение. През 1994 бе сключен договор за автономия на Татарстан. Татарстан не е признал Руската Федерация и до днес. През време на войната с Чечения Чувашия изтегли своите войници от руската армия – факт показателен, предвид че чувашите са християни.<ref>Павлов, Николай. "Българският въпрос във волго-уралието 1988 – 2003. Тагра ТанНакРА ИК</ref>
Днес в Татаристан и Чувашия се правят опити за преименуване на двете републики във Волжка България, които срещат съпротива на руското правителство. От началото на 90-те години прабългарският въпрос стои на дневен ред в тези земи. Руското правителство се опитва да убеди жителите на Татаристан и Чувашия, че те са татари че нямат прабългарски произход, но има съпротивително движение. През 1994 бе сключен договор за автономия на Татарстан. Татарстан не е признал Руската Федерация и до днес. През време на войната с Чечения Чувашия изтегли своите войници от руската армия – факт показателен, предвид че чувашите са християни.<ref>Павлов, Николай. "Българският въпрос във волго-уралието 1988 – 2003. Тагра ТанНакРА ИК</ref>

Версия от 15:57, 10 февруари 2020

Волжка България
Идел Болгары
Атӑлçи Пӑлхар
— монархия —
7 век – 1240
      
Герб
Герб
Волжка България (1200 г.)
Волжка България (1200 г.)
КонтинентЕвропа
СтолицаБолгар, Биляр
Официален езикпрабългарски, къпчакски
Религияислям
Форма на управлениемонархия
Владетел
7 векКотраг
10 векАлмиш
ИсторияСредновековие
Независимост от хазарите9 век
Приемане на исляма922 г.
Завладяване на фински племена и Именковската култура (славяни)10 век
Договор с Киевска Рус1006 г.
Завладяване от Златната орда1240 г.
Население
2 000 000 души
Валутасум, динар
Предшественик
Велика България Велика България
Наследник
Златна орда Златна орда
Днес част от Русия
Татарстан
Чувашия
Волжка България в Общомедия

Волжка България (на руски: Волжская Булгария), също Волжко-Камска България (на руски: Волжско-Камская Булгария) или Итилска България (на татарски: Идел Болгары; на чувашки: Атӑлçи́ Пӑлха́р), са названия, ползвани в историографията, за означаване на средновековна прабългарска държава от VІІ до ХІІІ век, основана от прабългарите на Котраг, обхващала територията около сливането на реките Волга (Итил) и Кама.

В днешно време земите на тази държава принадлежат на Руската федерация, попадайки в нейния Приволжки федерален окръг. Счита се, че волжките прабългари изчезват след превземането на държавата от монголците. Според представителите на движението булгаризъм наследници на тази прабългарска държава са днешните републики Чувашия и Татарстан, като в последната движението има за цел промяна на името на републиката.

Черната палата във Велики Болгар

История

Смята се, че Волжка България е основана около 660 г. от прабългарския кан Котраг, един от синовете на кан Кубрат. Първите данни за Волжка България дължим на арабските географи от IX век – Хорезми и Ибн Хураздбих, а най-подробен е писалият на арабски език персиец Ибн Руста (началото на X век).[1] Те отбелязват, че прабългарите живеят в гористи местности, нямат изградена държавност и сред тях е проникнал ислямът. Населението на страната се състои от различни племена: прабългари, барсили, есегели, савири, баранджари.[1] Интересни съобщения за прабългарите предава арабският пътешественик Ал-Масуди: " Градът Булгар е разположен на брега на морето Майутис. Виждам, че те са в седмия климат те са от типа на тюрките. Керваните пристигат в страната им от Хорезм, минавайки през Хорасан или от Хорезм при тях. Но тъй като пътят им пресича становете на други тюрки са принудени до конвоират керваните си".[2]

Страната става независима едва след като отхвърля васалната си зависимост от Хазарския каганат в края на 9-ти или началото на 10 век. През 10 век волжките прабългари разширяват владението си като завладяват няколко фински племена и установяват търговски и дипломатически връзки с русите. Главните градове са Болгар и Сувар, между които, с развитието им като икономически и политически центрове, възниква борба за политическо надмощие. В крайна сметка тя е спечелена от гр. Болгар. През 922 г. волжките прабългари начело със своя владетел Алмуш (от тази година – емир) приемат исляма от арабите. Това е описано от арабския пътешественик Ибн Фадлан в книгата „Трактат“, който разказва как българския цар моли емира на правоверните ал Муктадир да го посвети в религията, да го го обучи на истинските закони и да му построи джамия, в която да се моли.[3][4] Това е споменаване на български цар (впоследствие емир), е едно доказателство за изградена монархия във Волжка България по това време.

Според арабския пътешественик Ибн Фадлан волжко-камските прабългари се занимават предимно със земеделие – отглеждат зърнени култури, занимават се с пчеларство, пивоварство и др. Животновъдството също е развито – отглеждат се овце, кози, коне и др. Освен това са развити и търговията и занаятите, но техните средища са основно в два града – Биляр и Сувар. Болгар остава по-скоро политически отколкото търговски център, тъй като той е престолния град. Най-разпространени занаяти са кожарството, дърводелството и металообработването. Волжка България поддържа търговски връзки с Киевска Рус, Китай, Византия, Абасидският халифат, Средна Азия и Западна Европа. През началото на 12 век се водят битки с руските князе за запазването на надмощие в Поволожието.[5]

Политическото развитие на Волжка България не е добре познато поради отсъствието на достатъчно извори. И все пак от малкото и лаконични свидетелства личи възходящото развитите на държавата. Упадъкът на Хазарския каганат през втората половина на X век се отразява благоприятно на Волжка България. Тя разширява територията си по течението на Волга, неин протекторат става дори големият град Саксин по устието на реката. Съседните народи, например башкирите (дн. автономна република Башкиристан в Русия) признават българската власт и се прабългаризират. Основен политически съдружник, както и противник на волжките прабългари през X-XIII век е Киевска Рус и наследилите я формации (най-вече Владимиро-Суздалското княжество).[6] Няма да е неправилно ако се каже, че за Волжка България, Киевска Рус е това, което е Византия за Аспарухова България. Следват периоди на продължителни войни войни с Киевска Рус, които се редуват с периоди на дълъг мир.

През VIII и IX век варяги пътуват до Волжка България и търгуват с нея.[7] Волжка България просъществува до 13 век, когато въпреки решителната победа в т.нар. „Овнешка битка“ в крайна сметка е разрушена от набезите на монголо-татарите. Държавата се разделя на няколко васални, но постоянно бунтуващи се прабългарски княжества и става част от Златната орда. Според хрониките „Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, чиято достоверност се поставя под съмнение от съвременните учени, Волжка България става траен васал на монголите и нейните войски участват в походите на Бату в Полша, Великото литовско княжество и Унгария.[8]

Населението на Волжка България възприема кипчакския език, който е разпространен сред представителите на Златната орда, след като те се смесват с жителите на тази държава. Златната орда се състои от различни кипчакски племена, но също и от малка част монголи.[8]

Открити са над 2000 волжко-прабългарски паметници от X-XIV в., от които около 900 селища и 190 городища (укрепени селища), от които 700 селища и 170 городища са от предмонголския период. Паметниците са главно на територията на съвременния Татарстан, както и на Уляновска (200), Самарска (160) Пензенска (70) области и Чувашия (70).

География

Земите на Волжка България изобилстват от реки. Най-голямата от тях е Волга. Тя навлиза в територията на държавата в средното си течение. Използва се като търговски път до Каспийско море. На територията на държавата се намират и много от притоците на реката, като най-известен от тях е река Кама. Поради факта, че реката минава през средата на Волжка България, държавата се нарича и Волжко-Камска България. Други големи реки са Урал, Печора, Хопер, Миас и други.

В източната част на Волжка България се намира планината Урал, която разделя континентите Европа и Азия. Тя играе ролята на преграда за студените въздушни маси от Азия, което прави климата в страната сравнително мек. В северните райони, където започва тундрата, климатът е студен и през по-голямата част от годината земята е заледена. Тази област е богата на торф. Южните части между Урал и Каспийско море представляват обширна степ, което става предпоставка за развитието на животновъдството. Поради голямата си територия, климатът във Волжка България варира. На юг е горещ, в централните части е умерено-континентален, а в северните – студен.

Голяма част от територията на държавата е заета от гори. Релефът е равнинен, като хълмовете стигат до 400 м надморска височина. Почвите в по-голямата си част са черноземни, богати на хумус и много плодородни. Според руските летописци руските княжества редовно са внасяли жито от Волжка България.[9]

Според „Очерки истории СССР – с древнейших времен до наших дней“: „През XII в. влиянието на тази голяма държава в Поволжието се разпространило над всички северни племена, живеещи близо до Ледовития океан и на юг – върху народите в Средното и Южното Поволжие.“[10]

Население

Населението на Волжка България е силно смесено в етническо отношение, като освен прабългарите са известни и няколко други обособени етнически групи. Изглежда, че още при заселването на прабългарите, те са придружавани от част от савирите и барсилите, чието име носи една от трите области на Волжка България. Някои източници споменават и етническата група билири, с които може би е свързано името на града Биляр. Археологически данни сочат за заселване в средното Поволжие, едновременно с това на прабългарите, и на представители на Именковската култура, свързвана със славяните. Множество находки потвърждават и наличието на голям брой арменски и хорезмийски колонии във Волжка България.[11]

Титулен герб от 1882 г., обозначаващ Волжка България в състава на Руската империя

Теории

Някои български псевдоисторици развиват теорията за континуитета между Волжка България и съвременните Татарстан и Чувашия. Според тях упадъкът на Златната Орда води до постепенно разпадане на монголо-татарската империя и образуване на нови държави. През 1361 хан Балат Тимур завладява земите на Волжка България и се превръща във независим владетел. През 1370 – 1376 в тези земи царува Хасан/Осан. През първите десетилетия на XV век на територията на Волжка България израства Казанското ханство Всъщност някои учени правят извода че „от Златната Орда“ отпада Българското ханство, повече известно като Казанско ханство". Появата на тази "татарска държава обикновено се свързва с Улуг-Мохамед, който превзема Казан през 1437 – 1439 Новата столица е наречена Болгар Ал Джадид (Нови Болгар). Макар първите владетели да са от татарски произход постепенно държавата наследява традициите на Волжка България. Когато разказват за Казанското ханство летописците често отбелязват „Прабългарите, които наричат и казанци“, „българските князе“, "българските граници", „Казанците, които са старите българи“ и пр. В Началото на XVI век Казан е принуден да признае върховенството на Москва, а великият княз Василий II прибавя към титлата си и формулата „княз български“ и тя се съхранява чак до края на руските царе през 1917 г.[12]

Пръв значим опит да се възстанови понятието „прабългарски народ“ за казански татари предприема молла Багаутдин Ваисов ал Булгари (1804 – 1893). През 1862 г. той призовава за връщането към арабските корени на исляма от времето на Волжка България и дори организира издаването на „булгарски паспорти“ (такива взимат над 60 000 души), създава и молитвен дом, както и медресе в Казан. Това е т.нар. „Партия на избавлението“[13] която никак не се нрави на руските власти и през 1884 Ваисов е арестуван от царската полиция, насилствено е въведен в психиатрия и там умира през 1893 г. Делото му е продължено от сина му Садир Ваисов, а внук му Гейнан Ваисов през 1917 – 1918 създава движението „Булгар ал джадит“.[14]

Днес в Татаристан и Чувашия се правят опити за преименуване на двете републики във Волжка България, които срещат съпротива на руското правителство. От началото на 90-те години прабългарският въпрос стои на дневен ред в тези земи. Руското правителство се опитва да убеди жителите на Татаристан и Чувашия, че те са татари че нямат прабългарски произход, но има съпротивително движение. През 1994 бе сключен договор за автономия на Татарстан. Татарстан не е признал Руската Федерация и до днес. През време на войната с Чечения Чувашия изтегли своите войници от руската армия – факт показателен, предвид че чувашите са християни.[15]

Кула на волжко-прабългарския Дяволски замък, Елабуга (ХІІ век)

Вижте също

Източници

  1. ↑ а б Павлов, Николай – Българският въпрос по Волго-Уралието (1988 – 2003) Тангра ТанНакРА ИК 2003, стр.19 г.
  2. ↑ Заимова, Райна – „Арабски извори за българите“ Тангра ТанНакРа 2000
  3. ↑ Заимова, Райна – Арабски извори за българите. Тангра ТанНакРа ИК. 2000 53 стр.
  4. ↑ Ковалевски, А.В. „Книга об Ахмеда ибн Фадлана о его путешествие на Волгу 921 – 922“, Харкьов, 1956
  5. ↑ Кратка Българска Енциклопедия, София, 1963, том първи, стр. 551/552
  6. ↑ Павлов, Николай. Българският въпрос във Волго-Уралието (1998 – 2003). Тангра Тан Нак Ра ИК. стр 22
  7. ↑ Финдайзен, Йорг-Петер. Швеция. От наченките до наши дни. София, Рива, 2008. ISBN 9789543201761. с. 40 – 47.
  8. ↑ а б Волжка България // Vinagi.bg ((bg))
  9. ↑ Чолов 2008, с. 21.
  10. ↑ Чолов 2008, с. 22.
  11. ↑ Владимиров 2005, с. 17 – 18.
  12. ↑ Павлов, Николай, Бългаският въпрос във Волго-уралието (1988 – 2003). Тангра ТанНакРа ИК 2003, 31 – 32 стр.
  13. ↑ www.idmedina.ru
  14. ↑ Павлов, Николай, „Българският въпрос.....“ Тангра ТанНакРа 2003, стр.33
  15. ↑ Павлов, Николай. "Българският въпрос във волго-уралието 1988 – 2003. Тагра ТанНакРА ИК

Изследвания

  • Чолов, Петър. Волжка България VII-XVI век. София, ИК Кама, 2008. ISBN 978-954-9890-84-6.
  • Владимиров, Георги. Казанското ханство. София, Тангра ТанНакРа, 2005. ISBN 954-9942-77-5.
  • Владимиров, Георги. Дунавска България и Волжка България – формиране и промяна на културните модели /VII-XI в./. София, Орбел, 2005. ISBN 978-954-496-075-9.
  • Смирнов, А. П.
  • Владимиров, Георги. Волжка България и Казанското ханство: строително изкуство и архитектура. София, Тангра ТанНакРа ИК, 2006. ISBN 978-954-9942-91-0.
  • Владимиров, Георги. Волжка България и Казанското ханство в географските карти на Средновековието и Новото време. София, ВИ „Св. Георги Победоносец“, 2007. ISBN 978-954-509-381-4.
  • Яруллина Ал-Булгари, Татяна. Волжка България и Европа: Историко-културологични очерци. София, Огледало, 2009. ISBN 978-954-804-136-2.
  • Алишев, Салям. Болгаро-казанские и золотоордынские отношения в XIII-XVI вв. Казан, Татарское книжное издательство, 2009. ISBN 978-5-298-01841-8. (на руски)
  • Город Болгар. Культура, искусство, торговля. Отв. ред. П. Н. Старостин. Сост. М. Д. Полубояринова. М., 2008.
  • Владимиров, Георги. Златната Орда и българите. София, ВИ „Св. Георги Победоносец“, 2009. ISBN 978-954-509-418-7.
  • Владимиров, Георги. Другата България на Волга: изгубената цивилизация. София, „Световна библиотека“, 2009. ISBN 978-954-574-004-6.
  • Добрев, Петър. Стопанството и цивилизацията на Волжка България. София, БАН, 2010. ISBN 978-954-3223-70-1.
  • Абу-Али Ахмед Бен Омар Ибн-Даста. Известия о Хазарах, Буртасах, Болгарах, Мадьярах, Славянар и Руссах. Факсим. изд. Минск, 2010.
  • Владимиров, Георги. Волжка България и Казанското ханство: предания и легенди на народите по Средна Волга. Пловдив, Издателство „ЛЕТЕРА“, 2011. ISBN 978-954-516-946-5.
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Волжка България.

Външни препратки

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Волжка_България&oldid=9914624“.