Азиз Несин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Азиз Несин
Aziz Nesin
РоденМехмет Нусрет
20 декември 1915 г.
Починал6 юли 1995 г. (79 г.)
Професияписател, поет, журналист, сценарист
Националност Турция
Жанрсатира
СъпругаВедия Несин (1939 – 1948)
Мерал Челен (1956 – 1967)
ДецаОя (1940), Атес (1942), Али (1956), Ахмет (1957)
Уебсайт
Азиз Несин (вляво) в музея на восъчните фигури в Ескишехир, Турция. Музей на восъчните фигури Ялмъз Буюкерчен

Азиз Несин (понякога Азис Несин[1], на турски: Aziz Nesin) е турски писател-сатирик и общественик-социалист и радетел на дружбата между Турция и Съветския съюз. Рожденото му име е Мехмет Нусрет (Mehmet Nusret).

Редактор е на множество сатирични вестници със социалистически уклон, сред които и „Марко Паша“, в сътрудничество с Али Сабахатин. За политическите възгледи е лежал няколко пъти в затвор и намирал убежище в СССР.

Сред мишените на сатиричните му разкази и романи са бюрокрацията, икономическото неравенство. В творбите си съчетава универсалните истини с тънко местно чувство за хумор.

Несин е носител на множество литературни награди в Турция, СССР, Италия и България. Произведенията му са превеждани на повече от 30 езика.

През 1972 г. основава фондацията „Несин“, като ѝ отстъпва авторските права върху произведенията си (книги, пиеси, сценарии за филми), разпространявани или представяни в Турция и по света. Каузата на фондацията му е всяка година да взема под попечителство по 4 бедни деца, като им осигурява подслон и образование докато не се сдобият с професия.

През 1985 година критикува провеждания в България „Възродителен процес“, определяйки го като „нямащ нищо общо със социализма“.[2]

Издадени произведения на български[редактиране | редактиране на кода]

  • „Един луд избяга“, Изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1963
  • „Какви сме магарета“, Изд. „Народна младеж“, София, 1967
  • „Зюбюк“, Изд. „Народна култура“, София, 1967
  • „Кралят на футбола“, Изд. „Медицина и физкултура“, София, 1976
  • „Познаваме се отнякъде“, Изд. „Отечествен фронт“, София, 1978
  • „Живее ли Яшар?“, Изд. „Народна култура“, София, 1979
  • „Единственият път“, Изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Кратка българска енциклопедия, Българска академия на науките, София, 1966
  2. Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 147.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]