Атлантическа харта

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Атлантическата харта е подписана на 14 август 1941 г. на срещата между президента на САЩ Франклин Рузвелт и министър-председателя на Великобритания Уинстън Чърчил, известна като Атлантическа конференция.

Срещата се провежда на борда на военни кораби на котва в американската военноморска база Арджентша, Нюфаундленд, където двамата държавни ръководители са пристигнали под прикритие. Атлантическата харта е основен програмен документ на антихитлеристката коалиция, въпреки че към момента на подписването САЩ все още не участва във войната. Хартата установява виждане за света след Втората световна война и Организацията на обединените нации и дава тласък за подписването на следващи споразумения като Общото споразумение за митата и търговията, формирането на НАТО, както и независимостта на британските и френските колонии след края на войната.

Съдържание[редактиране | редактиране на кода]

Атлантическа харта подписана от американския президент Франклин Делано Рузвелт и британския министър-председател Уинстън Чърчил. 14 август 1941 г.

1. САЩ и Великобритания не се стремят към териториални или други завоевания.

2. Те няма да се съгласят с никакви териториални изменения, които не са в съгласие със свободно изразеното желание на заинтересованите народи.

3. Те уважават правото на всички народи да си избират формата на управление, при която искат да живеят; те се стремят към възстановяване на суверенните права и самоуправлението на тези народи, които са били лишени от това право по насилствен начин.

4. Като спазват съществуващите си задължения, те ще се стремят да осигурят такова положение, при което всички страни, големи и малки, победители и победени, да имат достъп на равни основания до търговията и световните суровинни източници, необходими за икономическото процъфтяване на тези страни.

5. Те се стремят да постигнат пълно сътрудничество между всички страни в икономическата област с цел да осигури за всички по-високо равнище на живот, икономическо развитие и социално осигуряване.

6. След окончателното унищожаване на нацистката тирания те се надяват да се установи мир, който ще даде възможност на всички страни да живеят в безопасност на територията си, а също да осигурят такова положение, при което всички хора във всички страни биха могли да живеят без страх и нужда.

7. Този мир трябва да даде на всички за свободно и безпрепятствено плаване по моретата и океаните.

8. Разоръжаване на страните-агресори и общо разоръжаване след войната. Подписалите смятат, че всички държави в света трябва да се откажат от използването на сила по съображения от реалистичен и духовен характер, тъй като никакъв бъдещ мир не може да бъде запазен, ако държавите, които заплашват или могат да заплашват с агресия извън границите си, продължават да използват сухопътните, морските и въздушните си въоръжени сили. Чърчил и Рузвелт смятат, че занапред до установяване на по-широка и надеждна система за обща сигурност такива страни трябва да бъдат разоръжени. Великобритания и САЩ ще подпомагат и ще поощряват всички други осъществими мероприятия, които ще съдействуват на миролюбивите сили да се избавят от бремето на въоръженията.[1]

Реакция[редактиране | редактиране на кода]

Рузвелт и Чърчил по време на църковна служба на борда на британския военен кораб Принц на Уелс.

На 24 септември 1941 г. към Атлантическата харта се присъединяват Съветският съюз, нападнат през юни 1941 г. от Нацистка Германия, и правителствата в изгнание на 9 окупирани страни: Белгия, Чехословакия, Гърция, Люксембург, Нидерландия, Норвегия, Полша, Югославия и представители на генерал де Гол [2]

Страните от Оста я тълкуват като потенциален съюз срещу тях. В Токио Атлантическата харта води до подкрепа за милитаристите в японското правителство, които настояват за по-агресивен подход към САЩ и Великобритания.

Общественото мнение във Великобритания и в Британската империя (особено сред дейците на движението за независимост на Индия) приема радушно принципите изложени в хартата, но е разочаровано от това, че САЩ не влизат във войната. Самият Чърчил признава, че се е надявал САЩ най-сетне да се ангажират. В САЩ хората също приемат радушно принципите на хартата, но се притесняват от това, че тя ги тласка по-близо до войната.

Хартата служи за основа на Декларацията на Обединените нации, подписана на 1 януари 1942 г. от представителите на 26 страни, воюващи срещу Тристранния пакт, както и на Хартата на Обединените нации, подписана на 26 юни 1945 г. в Сан Франциско.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Христоматия по Най-нова обща история, С., 1988, с. 152, Атлантическа харта подписана от американския президент Франклин Делано Рузвелт и британския министър-председател Уинстън Чърчил. 14 август 1941 г.
  2. 1941: The Atlantic Charter // ООН. Посетен на 13 октомври 2014.