Битка при Битоля (1015)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Битка при Битоля.

Битката при Битоля
Българо-византийски войни
Информация
Периодесента на 1015
МястоБитоля,
днешна Северна Македония
Резултатпобеда на българите
Страни в конфликта
БългарияВизантия
Командири и лидери
ИвацГеорги Гонициат
Орест
Сили
неизвестнинеизвестни
Жертви и загуби
неизвестниголяма част избити
Карта

В битката при Битоля (наричана още битка в Пелагонийското поле) през есента на 1015 г. българският войвода Ивац нанася тежко поражение на византийска войска, предвождана от стратега Георги Гонициат. Това е едно от последните открити стълкновения във войните между Първото българско царство и Византия. Поражението кара византийския император Василий II да отстъпи от завзетата българска столица Охрид, но само отлага окончателното покоряване на България до 1018 г.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

В Беласишката битка (29 юли 1014 г.) ядрото на българската армия е унищожено. Смъртта на цар Самуил малко по-късно (6 октомври същата година) води до допълнително отслабване на държавата. Същата есен Василий II извършва дълбок набег с войските си във вътрешността на България, достига околностите на Битоля и опожарява дворците на цар Гаврил Радомир (син и наследник на Самуил).[1][2] Бойните действия са подновени през пролетта на 1015 г. Византийският император се насочва отново към средището на българската държава (по това време това е районът около Охридското и Преспанските езера), но този път обсажда и завладява систематично градовете по пътя си. Повод за началото на похода е отцепването на град Воден (в днешна гръцка Македония) от византийска власт в началото на 1015 г. Още през пролетта Василий II си връща властта над града и изселва жителите му.[1][3] През лятото е превзет друг важен град, Мъглен, при което са пленени кавхан Дометиан и много български войници.[1][4]

Опитът на Гаврил Радомир за помирение с Византия е безуспешен[1][5] – императорът продължава военните действия и в същото време подготвя убийството на българския цар от братовчед му, Иван Владислав.[6][7] След възцаряването си през август 1015 г. Иван Владислав също изразява готовност за „покорност и подчинение“[1][8][9], но Василий II прави опит да убие и него, като вдъхнови нов заговор сред българските първенци. Заговорът е провален и води до прекратяване на преговорите.[1][10]

Походът на Василий II към Охрид и битката при Битоля[редактиране | редактиране на кода]

Уверен, че предложението на Иван Владислав за „подчинение“ е било неискрено, Василий II повежда войските си на нов поход. Преминавайки край Острово и други места, византийците ослепяват всеки пленен българин.[1] В Пелагонийското поле, императорът оставя многобройна войска начело със стратега Георги Гонициат и протоспатария Орест със задачата да опустошат района и да пазят обратния път на императора между Битоля и Охрид.[11] Самият император достига Охрид и превзема града без вътрешната крепост, където са царските дворци.[12][13]

Замисълът на Василий II да продължи похода към застрашеното от българите адриатическо пристанище Драч е осуетен от неочаквано развитие в тила на императорската армия.[14] Предвожданият от Гонициат ариергард попада в засада, устроена от българския военачалник Ивац, и е унищожен.[11][15] Вестта за това събитие принуждава Василий II да предприеме бързо отстъпление. Императорът навлиза в Битолското поле, но Ивац избягва сражението и оставя Василий II да се завърне във владенията си.[11][15]

Оценка[редактиране | редактиране на кода]

В своята „Книга за българите“ историкът Петър Мутафчиев отбелязва: „Така (с поражението при Битоля и отстъплението на Василий II – б. ред.) били изгубени всички плодове на победоносния му поход, който иначе още сега, в 1015 г., би сложил край на българската държава.“[16] Васил Златарски оценява иначе събитията, разглеждайки ги в по-общ план. Според него с опустошенията, които нанася, войната през 1015 г. подготвя окончателното падане на България под византийска власт.[17]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  • Препратките към интернет-страници извън Уикипедия са активни към дата 1 декември 2007 г.
  1. а б в г д е ж Подбрани извори за българската история, т. II, Изд. „ТАНГРА ТанНакРа ИК“, София 2004, с. 67
  2. Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 706
  3. Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 707
  4. Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 708
  5. Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 707 – 708
  6. Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 708 – 711
  7. Летопис на Дуклянския презвитер, XXXVI, руски превод, английски превод
  8. Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 713 – 714
  9. Летопис на Яхия Антиохийски, 12, 58 – 59. Яхия представя Иван Владислав с името на баща му, Арон, а Гаврил Радомир нарича „Комитопул“.
  10. Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 716
  11. а б в Подбрани извори за българската история, т. II, Изд. „ТАНГРА ТанНакРа ИК“, София 2004, с. 68 (Гръцки извори за българската история, том VI, стр. 287 – 288, от „Vassil Karloukovski's Page“, 30.7.2008)
  12. Гюзелев, В., България от втората четвърт на Х до началото на XI век, с. 74 (в: Кратка история на България, изд. „Наука и изкуство“, София 1983)
  13. Ангелов, Д., и Чолпанов, Б., Българска военна история през средновековието (Х-XV век), Издателство на Българската академия на науките, София 1994, с. 59
  14. Подбрани извори за българската история, т. II, Изд. „ТАНГРА ТанНакРа ИК“, София 2004, с. 67 – 68
  15. а б Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 717
  16. Мутафчиев, П., Книга за българите, Издателство на БАН, София 1992, с. 120 (стр. 116 в изданието от 1987, достъп от сайта „Книги за Македония“ от 30.7.2008)
  17. Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 718