Вила Парк

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вила Парк
Карта
Местоположение в Бирмингам
Общи данни
Предишни именаАстън Лоуър Граундс
АдресТринити Роуд, Бирмингам
Открит1897
СобственикФК Астън Вила
Поддържан отФК Астън Вила
ПокритиеТрева
Цена£16 400
Капацитет42 640
Размери105 × 69 метра
344 × 226 фута
Използван от
ФК Астън Вила (1897 –)
Вила Парк в Общомедия

Вила Парк е футболен стадион в Бирмингам, Англия.

Той е домът на Футболен клуб „Астън Вила“ от 1897 г. На стадиона са играни 16 мача от националния отбор по футбол на Англия. Първият международен мач е пред 1899, а най-скорошният през 2005. Това е първият английски стадион, на който са играни международни мачове в три различни века.[1]

Предишните стадиони на Вила са били Астън Парк (1874 – 1876) и Пери Бар (1876 – 1897). Вила Парк е най-използваният стадион в историята на полуфиналите на ФА Къп, като е домакинствал на 55 полуфинала. Стадионът има 4 сектора; Холт Енд, Тринити Роуд Стенд, Норт Стенд и Дъг Елис Стенд. Клубът има разрешение за уголемяване на Норт Стенд.[2] Ако и когато това се случи, капацитетът на Вила Парк ще се увеличи от 42 640 на приблизително 50 000.[3]

История[редактиране | редактиране на кода]

Вила Парк е отворен през 1897 на цена от £16 400. Наречен е Астън Лоуър Граундс и се намира на мястото на Астън Хал.[4] Площта е била използвана като увеселителен парк през Викторианската ера. Първоначално, когато е построена стадиона е бил с 40 000 места. Първият мач на стадиона е приятелски мач срещу Блекбърн Роувърс, състоял се на 17 април 1897, седмица след като Астън Вила прави дубъл, като печели лигата и ФА Къп.

Вила Парк по време на мач срещу Ливърпул през 1907.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Международни мачове на Англия на Вила Парк // FA. Посетен на 26 юни 2007.
  2. Астън Вила // Интернет стадионите. Архивиран от оригинала на 2007-09-30. Посетен на 28 септември 2007.
  3. Местен план на Астън // Градски съвет на Бирмингам. Архивиран от оригинала на 2008-05-10. Посетен на 3 октомври 2007.
  4. Инглис, Симон, pp.176–179