Иван Дибич-Забалкански

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Иван Дибич
Hans Karl Friedrich Anton von Diebitsch
руски военачалник

Роден
Починал
ПогребанВолковско гробище, Санкт Петербург, Русия

НаградиОрден Черен орел (1829)
Орден на Белия орел (1830)
орден Света Анна III степен (1808)
Златно оръжие „За храброст“ (1806)
Pour le Mérite (1807)
Иван Дибич в Общомедия

Иван Иванович Дибич-Забалкански (на руски: Иван Иванович Дибич-Забалканский), по рождение Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич (на немски: Hans Karl Friedrich Anton von Diebitsch), е руски пълководец от немски произход, командващ военните операции в българските земи по време на руско-турската война от 1828 – 1829 година. Дибич ръководи първото руско нахлуване в по-ново време на юг от Стара планина, за което получава и прозвището „Забалкански“[1] (на руски: Забалканский, т.е. „от оттатък Балкана“).

Произход и ранна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Дибич е син на пруски офицер – аристократ от Силезия. Завършва рано кадетско училище в Берлин. Преселва се в Русия още 16-годишен при баща си, преминал на руска служба, и е зачислен като младши офицер в гвардейския Семьоновски полк. Като такъв участва в Аустерлицкото сражение през 1805 г., а до края на войната с Наполеон през 1807 г. си печели полковнишки чин. По време на Наполеоновото нашествие в Русия през 1812 г. служи като обер-квартирмайстер (началник-щаб) на корпуса на генерал Пьотър Витгенщайн, който прикрива направлението към Санкт Петербург. За участието си в сраженията при Клястици и Полоцк получава званието генерал-майор. Допринася за успешния завършек на войната, убеждавайки командването на пруските войски (по това време формален съюзник на Наполеон), да не се месят в бойните действия в полза на отстъпващите французи. Командва авангарда на Витгенщайн в сражението на река Березина. Участва (като началник на корпусния щаб) и в походите в Германия и Франция, завършили с окончателния разгром на Наполеон през 1814 година.[1]

Дибич се издига във висшите военни и управленски среди в края на царуването на Александър I. Като приближен на императора е назначен като член на Държавния съвет през 1823 година. Година по-късно става началник на Главния щаб на руската армия. След смъртта на Александър I Дибич взема активно участие в разкриването на декабристкия заговор и съдебното преследване на участниците. Така влиза в кръга от довереници на Николай I, който го произвежда в генерал от пехотата.[1]

Командване във войната с Турция (1828 – 1829)[редактиране | редактиране на кода]

В началото на руско-турската война от 1828 г. генерал Дибич е назначен за помощник на командващия операциите на Дунав фелдмаршал Витгенщайн. Поради напредналата възраст на титуляра практически ръководи бойните действия, съсредоточени срещу турските крепости Силистра и Варна. От февруари 1829 г. Дибич е вече и формален главнокомандващ. През май разбива турците при Кюлевча. С решението си да обходи силната турска армия в Шумен и да прекоси Стара планина заварва османците напълно неподготвени, а с превземането на Одрин през август същата година принуждава султана да иска мир.[1]

Освен прозвището „Забалкански“, с тези действия си печели генерал-фелдмаршалски чин.[1]

Командване в Полша (1831)[редактиране | редактиране на кода]

През 1831 г. Дибич оглавява руската армия, изпратена да потуши избухналото в предходната година Полско въстание. Въпреки победите си при Грохув и Остроленка не успява да сломи въстаниците. Умира от холерата, избухнала в руския лагер.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е Шишов, Алексей. 100 великих военачальников. Москва, „Вече“, 2013