Маргарита Наварска

Маргарита Наварска
Marguerite de Valois-Angoulême
	Маргарита Наварска Marguerite de Valois-Angoulême
кралица на Навара
	Портрет на Маргарита Наварска, ок.1530 (худ.Жан Клуе)
Родена	11 април 1492 г. Ангулем, Франция
Починала	21 декември 1549 г. (57 г.) Франция
Погребана	Франция
Религия	Калвинизъм
Герб
Семейство
Род	Валоа
Баща	Шарл Ангулем
Майка	Луиз Савойска
Братя/сестри	Франсоа I
Съпруг	Енрике II (24 януари 1526); Шарл IV д'Алансон (1509)
Деца	Жана III Наварска
Подпис
Уебсайт	Страница в IMDb
	Маргарита Наварска в Общомедия

Маргарита Наварска (Маргьорит дьо Навар) (на френски: Marguerite de Navarre; * 11 април 1492, Ангулем; † 21 декември 1549, Одос ан Бигор) е кралица-консорт на Навара, френска принцеса, херцогиня на Алансон и Бери, по-голяма сестра на Франсоа I Ангулем – крал на Франция. Баба е на бъдещия крал на Франция Анри IV дьо Бурбон.

Тя е една от първите жени-писателки във Франция. Известна още като Маргарита Ангулемска (на френски: Marguerite d’Angoulême). Представителка е на Френския ренесанс през първата половина на XVI век. Дворът ѝ е важен център на Френския хуманизъм. Самата тя знае латински (възможно и старогръцки език) и оказва голямо влияние на много известни хора на своето време. В това отношение Маргарита Наварска е предшественица на създателите на литературните салони през XVII – XVIII век.

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Произхожда от Ангулемския клон на Династия Валоа. Дъщеря е на Шарл Орлеански-Ангулем (* 1459, † 1496), граф на Ангулем, и съпругата му Луиза Савойска (* 1476, † 1531), принцеса на Савоя.

Има един брат:

Франсоа I (* 1494, † 1547), граф на Ангулем от 1496, крал на Франция от 1515 г., съпруг на Клод Френска и на Елеонора Кастилска

Има и три полусестри от две извънбрачни връзки на баща си.

Семейството на Маргарита Наварска
Шарл Ангулемски, баща
Луиза Савойска, майка
Франсоа I, брат

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Маргарита израства в двора на Луи XII, където получава много добро образование, предадено ѝ от Жан Паради, който я учи, наред с други неща, на цели седем езика. Тя е много обичана от брат си Франсоа I. Когато се възкачва на трона, той ѝ дава правото да покровителства много поети, хуманисти, а също и тази фракция на духовенството, която копнее за реформа на Католическата църква; благодарение на нейното покровителство дворът ѝ е сред най-блестящите на Ренесанса.

През 1509 г. Маргарита се омъжва за принца по кръв херцог Шарл IV Алансон, от когото няма деца. Той умира след битката при Павия през 1525 г. През 1527 г. тя сключва втори брак с Енрике II, крал на Навара, от когото има една дъщеря – Жана III д'Албре-Наварска.

Маргарита Наварска цял живот се отличава с голяма преданост към брат си Франсоа I, който я моли за съвет както по национални, така и по външно-политически въпроси. След поражението при Павия през 1525 г. именно тя пътува до двора на Карл V в Мадрид да преговаря за освобождаването на брат ѝ. Нейният престиж също кара папа Адриан VI да я забележи и той желае да използва услугите ѝ за уреждане на спорове между християнски принцове.

Тя винаги е била поддръжница на евангелистите от т. нар. „Тайна вечеря на Мо“ – протестантите Гийом Брисоне и Жак Льофевър д'Етапъл, които искат нетравматична реформа на Католическата църква. Сред тези евангелисти се откроява Мишел д'Аранде, който се възползва от назначението си за епископ на Сен Пол Троа Шато, за да разпространява тяхното учение; поради тази причина той е заменен от Жерар Русел. Това не обезсърчава Маргарита, която разширява покровителството си и над реформаторите Луи дьо Беркен и Етиен Доле; през 1530 г. тя назначава Льовевър д'Етапъл в Нерак. Самата тя през 1531 г. публикува духовен трактат, явно повлиян от кръга на Мо – Miroir de l'âme pécheresse („Огледало на грешната душа“). Така започва подходът ѝ към протестантската мисъл, особено след публикуването на нейния „Диалог“ през 1524 г., където тя възприема теорията за оправданието по благодат, но никога не приема тезите на Жан Калвин, макар че поддържа епистоларна връзка както с него, така и с Филип Меланхтон. Това отношение ѝ спечелва укора на докторите от Сорбоната и през 1533 г. професорите от Колежа на Навара написват пиеса, която я описва като сектантка и мечтателка, а нейните писания са приети зле.

Все пак феодалните ѝ владения Алансон и Бурж остават активни центрове за разпространение на новата доктрина; дворът на Нерак продължава да посреща голям брой писатели. Именно благодарение на Маргарита поетът Клеман Маро, хвърлен в затвора по нищожно обвинение, успява да бъде оневинен.

Междувременно Маргарита кара да разкрасят замъка По и да го украсят с прекрасни градини, оборудва болниците в Алансон и Мортан о Перш и през 1534 г. основава болницата Enfants-Rouges в Париж за сираци.

Кралицата е в епистоларен контакт с поета Матео Бандело. Докато е гост (1538-1541) в Кастел Гофредо в двора на маркиз Алоизий Гондзага, той пише писмо до нея на 20 юли 1538 г., в което ѝ посвещава превода си на „Хекуба“ на Еврипид.

Краят на живота на Магарита е помрачен от избора на брат ѝ Франсоа I на репресивна политика, дотолкова че не успява да предотврати изтезанията на Етиен Доле и изгнанието на Клеман Маро. Тя не успява да осъществи своята визия, а именно да обедини католици и протестанти преди окончателния разрив.

През 1546 г. пише „Хептамерон“ – сборник от леки истории, базирани на „Декамерон“ на Бокачо, публикуван посмъртно през 1558 – 1559 г., и поетическия сборник Les Marguerites de la Marguerite des princesses (Маргаритките на Маргарита от принцесите), както и профанни комедии и тетралогия на тема „Мистерията на Рождество Христово“, озаглавена Comédies bibliques.

Умира в замъка Одос в Тарб на 21 декември 1549 г. на 57-годишна възраст, две години след мъчителната смърт на брат ѝ. Тялото ѝ е погребано, заедно с останалите крале на Навара, в тогавашната Катедрална църква на Лескар.

Семейството на Маргарита Наварска
Шарл IV д'Алансон, 1-ви съпруг
Енрике II, 2-ри съпруг
Жана, дъщеря

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Маргарита пише лирически стихотворения, весели мадригали, рондо, сонети, епиграми и др., от които вее дъх на жизнелюбие, на радостно упоение от живота, протест против религиозния фанатизъм. По подражание на „Декамерон“ от Бокачо създава сборник от разкази под заглавието „Хептамерон“. Като избягва крайностите, Маргарита Наварска осмива лицемерната разпуснатост на духовенството, застъпва се за правата и човешкото достойнство на жената, здравите отношения между двата пола, осмива аскетизма и т.н. Към края на живота си тя обаче притъпява смелостта на идеите си.

Дворът на Маргарита в град Нерак е един от центровете на литература, наука и изкуство на Западна Европа. Прекрасно образована, надарена с поетически способности, кралицата привличала към себе си поети от различни школи, хуманисти и волнодумци, преследвани от Църквата. Нейното покровителство и гостоприемство ползва цвета на Европейския ренесанс – Гийом Бюде, Клеман Маро, Бонавантюр де Перие, Пиер дьо Ронсар, Декарие, Еразъм Ротердамски.

При двора на Маргарита Наварска е направен превод от латински на книгата „Деяния на датчаните“ на Саксон Граматин, съдържаща повествование за Хамлет, датски принц, от което се възползва по-късно Шекспир при създаването на своята известна пиеса.

Съчиненията на Маргарита Наварска отразяват, характерното за нея, напрегнато религиозно-етическо търсене и съчетават медитативност, а понякога мистицизъм съчетан със суховатост на стила.

Рязко отричане от Сорбоната предизвиква поемата „Огледало на грешната душа“ (Le Miroir de l'ame pecheresse, 1531), в която намира отражение лютеранският тезис за оправдание на вярата; версификацията на поемата напомня за традицията на Петрарка.

Отглас от дискусията между Еразъм и Мартин Лутер за свободата на волята се усеща в произведението „Диалога относно формата на нощното виде́ние“ (Dialogue en forme de vision nocturne, 1524, публ. 1533). На смъртта на Франсоа I е посветена наситената с реминисценция от апостол Павел и Платон поема „Корабът“ (Le Navire, 1547). Сред другите съчинения са: „Комедия на Мон дьо Марсан“ (La Comédie de Mont-de-Marsan, 1548); обширна преписка с брат ѝ и други лица (публикувана през 1841),дори фарсът „Болният“ (Le Malade, 1535 – 1536), завършен в духа на праволинейното религиозно наставление. Голяма част от стихотворенията на Маргарита излизат в състава на сборника „Маргаритки от Маргарита на принцесите“ (Marguerites de la Marguerite des princesses, 1547).

Списък с произведения[редактиране | редактиране на кода]

Le Dialogue en forme de vision nocturne (1524)
Le Miroir de l’âme pécheresse (1527 – 1529)
La Comédie de la nativité de notre seigneur Jésus-Christ (ок. 1530)
La Comédie de l’adoration des trois rois (ок. 1530)
La Comédie des innocents (ок. 1530)
La Comédie du désert (ок. 1530)
Les Marguerites de la Marguerite des princesses (1531 - 1533)
Les Chansons spirituelles (1535 – 1547)
Le Malade (1535 – 1536)
L'Inquisiteur (ок. 1536)
Le Triomphe de l'agneau
La Complainte pour un détenu prisonnier
La Fable du Faux Cuyder
La Coche (1541)
la Comédie des Quatre Femmes (1542).
Trop, Prou, Peu, Moins (1547)
La Navire (1547)
La Comédie sur le trépas du roi (1547)
Les Prisons
La Comédie de Mont-de-Marsan (1548)
L’Heptaméron, Хептамерон, автор Маргарита Наварска, преводач Красимир Петров, Народна култура, 1986 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Lefranc A. Les idees réligieuses de Marguerite de Navarre d'apres son oeuvre poétique. – P.: 1898.
Jourda P. Margueite d'Angoulême, duchesse d'Alencon, reine de Navarre. – P.: 1930.
Febvre L. Amour sacré, amour profane. Autour de l'Heptameron. – P.: 1944.
Cazauran N. L'Heptameron de Marguerite de Navarre. – P.: 1991.
Михайлов А.Д. Книга новелл королевы Наваррской // Маргарита Наваррская. Гептамерон. – Л.: 1982. – С. 3 – 20.
Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона.
Nicole Toussaint du Wast, Marguerite de Navarre, perle des Valois, Paris, Max Fourny, 1976.
Mary Duclaux, Mary James Darmesteter. La Reine de Navarre, Marguerite d'Angoulême, trad. de l'anglais par Pierre Mercieux, Paris, Calmann-Lévy, 1900
Jean-Luc Déjean, Marguerite de Navarre, Paris, Fayard, 1987
Verdun-Louis Saulnier, „ Marguerite de Navarre : Art médiéval et pensée nouvelle “, Revue Universitaire, LXIII, 1954