Никола Петков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Никола Петков
български юрист и политик
Никола Петков в края на живота си
Роден
Починал
ПогребанСофия, Република България
Учил вУниверситет Париж-V: Рене Декарт
Политика
ПартияБЗНС
Депутат
XXIV ОНС   VI ВНС   
Отличияорден „Стара планина“ (посмъртно, 2016)
Семейство
БащаДимитър Петков
МайкаЕкатерина Ризова
Братя/сестриПетко Петков
Никола Петков в Общомедия

Никола Димитров Петков е български политик, лидер на БЗНС и обединената демократична опозиция, убит от комунистическия режим.[1] В политическия живот Никола Петков навлиза в началото на 1930-те години. Участва в учредяването на Националния комитет на Отечествения фронт през 1943 г. и в установяването на новата власт през 1944 г. През 1947 г. е осъден на смърт чрез обесване заради съпротивата му срещу налагането на комунистическия режим. Измъчван и убит с чук, после качен мъртъв на бесилото.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Син е на политика Димитър Петков и на Екатерина Ризова, сестра на Димитър Ризов. Брат е на Петко Д. Петков, убит от наемен убиец през 1924 г.

Завършва класическия отдел на I Софийска мъжка гимназия (1910). Записва се да учи право и политически науки в Сорбоната, Париж. Завръща се в България по време на Балканската война, през 1912 г. е войник в гвардейския полк. През Първата световна война е запасен подпоручик в Четиридесет и шести пехотен добрички полк. Награден е с ордени „За храброст“, IV степен и „За военна заслуга“, V степен.[2]

След Първата световна война продължава следването си в Париж. Завършва го с отличие през 1922 г. Постъпва на работа в българската легация в Париж. След преврата на 9 юни 1923 г. си подава оставката и остава да живее във Франция, занимава се с журналистика.

Обществена дейност[редактиране | редактиране на кода]

През 1929 г. се завръща в България. Редактор е на вестниците „Земя“ (1931 – 1932) и „Земеделско знаме“ – орган на БЗНС „Александър Стамболийски“ (1932 – 1933). Подготвя и издава книга за Александър Стамболийски, в която прави политически анализи и характеристики на личността и делото на земеделския идеолог. Член е на Постоянното присъствие на БЗНС „Александър Стамболийски“ (1932 – 1933).

След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. заедно с Г. М. Димитров създава радикалното крило на БЗНС „Александър Стамболийски“, станало известно като БЗНС Пладне. Сътрудничи с демократическите партии и с Работническата партия (легална форма на нелегалната БКП). Народен представител в XXIV обикновено народно събрание (1938 – 1939). Настоява за защита и възстановяване на Търновската конституция и се обявява против едноличния режим на цар Борис III. По тази причина през декември 1938 г. изборът на Никола Петков за народен представител е касиран и той е интерниран в Ивайловград.

След емигрирането на д-р Г. М. Димитров през 1941 г. поема ръководството на БЗНС „Александър Стамболийски“. Броени дни преди германската армия да навлезе в България през 1941 г., полицията интернира Никола Петков в лагера „Гонда вода“ край Асеновград. През 1942 година води преговорите с комунистите за включване на БЗНС Пладне в Отечествения фронт и от август 1943 година е член на новосъздадения негов национален комитет.[3] На 30 януари 1944 година е интерниран в Свищов при сестра си и зет си, където остава до юли същата година.[4]

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Паметна плоча на фасадата на къщата в София, където Петков е живял от юли 1944 до юни 1947 г.
Къщата на Н. Петков на ул. „Цар Иван Шишман“ № 12 в София

Като участник в Деветосептемврийския преврат Никола Петков е сред възможните външни министри в първото правителство на Отечествения фронт, но остава министър без портфейл от 9 септември 1944 г. до 26 август 1945 г. През този период привържениците на правителството извършват масови убийства и заседава т.нар. Народен съд, като самият Петков участва във вземането на решение за създаване на концентрационни лагери за политическите противници.[5]

През януари 1945 година под натиска на комунистите и Съюзническата комисия Г. М. Димитров е отстранен като водач на БЗНС, а мястото му е заето от Никола Петков.[6] След инициираното от комунистите разцепление на БЗНС, от лятото на 1945 г. е лидер на Българския земеделски народен съюз – Никола Петков и антикомунистическата Обединената опозиция, като комунистическото ръководство започва да го разглежда като основна заплаха за режима, а комунистическият лидер Васил Коларов го определя като „център и надежда на цялата разнолика опозиция“.[7]

През декември 1945 година Съединените щати и Великобритания поставят като условие за признаване на българското правителство включването в състава му на 2-ма представители на опозицията. По указание на Йосиф Сталин на 5 януари 1946 година министрите Кимон Георгиев, Дамян Велчев и Антон Югов се срещат с лидерите на опозицията Никола Петков и Коста Лулчев, но те категорично отказват да влязат в правителството, отхвърляйки легитимността на изборите от ноември и настоявайки за прекратяване на терора на комунистите. На 10 януари в София с Петков и Лулчев се среща съветският първи заместник-министър на външните работи Андрей Вишински, но те не променят позицията си. Петков отказва да се срещне с Вишински в 02:30 през нощта, заявявайки, че по това време посещава само приятелките си.[8]

От 26 октомври 1946 г. е народен представител в VI велико народно събрание (1946 – 1949).

Борбата му за запазване на парламентарната демокрация е обявена от комунистите за контрареволюционна дейност. На 24 април 1947 г. политическият представител на САЩ в България и ревностен защитник на земеделската кауза Мейнард Барнс е отзован от София, а след по-малко от седмица е спрян в. „Народно земеделско знаме“. На 5 юни 1947 г. американският сенат ратифицира подписания на 5 февруари същата година мирен договор с България, което е първата стъпка към признаването на комунистическата власт от страна на САЩ. Същия ден е снет депутатският имунитет на Никола Петков и още в сградата на Народното събрание е арестуван, при което заявява:

„ „Имам честта и щастието да последвам съдбата на своя баща и своя брат – да дам свободата си, а ако е необходимо и живота си, за свободата на българския народ.“[9] “

Касирани са също 23 депутати от опозицията, с което нейното представителство в законодателната власт на практика е разгромено.[10]

От 6 юни до 15 юли 1947 година Никола Петков е разпитван в Държавна сигурност вследствие за подбудителството на Марко Иванов, Борис Гергов и други офицери за предполагаемото възстановяване на Военния съюз и подготовката на държавен преврат. Заради засиления международен интерес към случая той не е подложен на обичайните изтезания, а режимът му в ареста е следен лично от диктатора Георги Димитров. В показанията си Петков отхвърля всички обвинения, като заявява, че продължава да подкрепя учредителната декларация на Отечествения фронт и първоначалната програма на неговото правителство от 17 септември 1944 година, но отхвърля извършваните от режима насилия.[11]

От 5 до 14 август 1947 година протича режисиран съдебен процес срещу Никола Петков и на 16 август той е осъден на смърт чрез обесване и глоба от половин милион лева въз основа на Наредба-закона за защита на народната власт. Изпълнението на присъдата е забавено, тъй като властите изчакват влизането в сила на мирния договор с Обединените нации на 15 септември, а от друга страна се опитват да убедят Петков да поиска помилване, признавайки се за виновен. Той отказва да напише саморъчно молба и службите изготвят такава от негово име, която по-късно е изложена в Музея на революционната бдителност.[12]

Макар решението за екзекутирането на Никола Петков да е взето от комунистическото ръководство още при арестуването му, след произнасянето на присъдата все още се обмисля целесъобразността на нейното изпълнение.[13] На 13 септември Васил Коларов поставя писмено въпроса пред намиращия се в Москва Георги Димитров, излагайки опасенията си от отрицателния отзвук в страната и предлагайки присъдата да бъде заменена с доживотен затвор, като Петков бъде „напълно обезвреден в затвора“.[13] На 17 септември Димитров, който смята подобна стъпка за опасна проява на слабост от страна на режима, нарежда присъдата да бъде изпълнена, позовавайки се на мнението на съветските власти.[9][13] На 19 септември Държавният департамент на САЩ информира София, че предстои дипломатическо признаване на Димитровия режим,[14] като продължава да настоява за отмяната на смъртната присъда на Петков.[9]

Смъртната присъда на Никола Петков е изпълнена в 1 часа сутринта на 23 септември 1947 година в Централния софийски затвор. Тялото му е погребано в необозначен гроб на Централните софийски гробища. След края на комунистическия режим роднини на Петков установяват мястото на гроба му – парцел 125, ред 11, гроб 9/10, но в него по-късно са погребвани и други хора.[15]

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на Никола Петков в градината край МВР в София

На Никола Петков е наречен булевард в София (Карта).

На 23 декември 2016 г. е удостоен посмъртно от президента Росен Плевнелиев с орден „Стара планина“ I степен „за извънредно големите му заслуги в борбата против комунистическата диктатура и за изключителната му гражданска позиция и противопоставянето му срещу налагането на комунистическия тоталитарен режим“.[16]

„ „Не, не в името на българския народ! Мен ме изпращате на смърт по нареждане на вашите чужди господари, тези от Кремъл или от другаде.“ “

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Преди 68 г. комунистически палачи убиват с чукове Никола Петков
  2. ↑ ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 36; ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 170-171
  3. ↑ Недев 2007, с. 505 – 507.
  4. ↑ Недев 2007, с. 549.
  5. ↑ Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 317 – 319.
  6. ↑ Везенков, Александър. 9 септември 1944 г. София, Сиела, 2014. ISBN 978-954-28-1199-2. с. 347 – 348.
  7. ↑ Шарланов 2009, с. 45 – 46.
  8. ↑ Недев 2007, с. 699 – 704.
  9. ↑ а б в Недев 2007, с. 767 – 768.
  10. ↑ Фол, Ал. и др., Кратка история на България, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1981
  11. ↑ Шарланов 2009, с. 82 – 83.
  12. ↑ Шарланов 2009, с. 82 – 83, 87 – 88.
  13. ↑ а б в Шарланов 2009, с. 87.
  14. ↑ Христо Попов, Скапаната политическа класа забрави убийството на Никола Петков, 23 септември 2012
  15. ↑ Шарланов 2009, с. 84.
  16. ↑ Указ № 456 от 23 декември 2016 г. Обн. ДВ., бр. 3 от 10 януари 2017 г.
Цитирани източници
  • Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4.
  • Шарланов, Диню. История на комунизма в България. Том II. Съпротивата. Възникване, форми и обхват. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0544-1.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Гунев, Г. Към брега на свободата или за Никола Петков и неговото време. С., 1989; 2 изд. 1992
  • Семерджиев, П. Съдебният процес срещу Никола Петков. С., 1990
  • Силянов, И. Никола Петков след 1942. С., 1990
  • Стоянов, В. Предсмъртни писма на Никола Петков до Георги Димитров и Васил Коларов. С., 1992
  • Димова, Виктория А. Никола Д. Петков. Символ и поука. С., 1994
  • Процесът и зад процеса Трайчо Костов. С., 1998
  • Йосифов, К. Тоталитарното насилие в българското село (1944 – 1951) и последиците за България. С., 2003
  • Попов, Ж. Убитите заради идеите си. Политическият възход и житейското крушение на фамилия Петкови. С., 2004
  • Огнянов, Л. Държавно-политическата система на България 1944 – 1948. С, 1993, Университетско издателство на СУ

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Никола_Петков&oldid=12158892“.