Николай Петев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Николай Петев
български писател
10 март 2011 г., зала 8 на НДК, на представяне на книгата си „Не ме ли помниш…“
10 март 2011 г., зала 8 на НДК, на представяне на книгата си „Не ме ли помниш…“
Роден
Починал
София, България
Учил вСофийски университет
Научна дейност
ОбластЛитературна критика
Политика
ПартияБСП
Депутат
XLII НС   
Предприемаческа дейност
Работил вИздателство „Народна младеж“ (1985 – 1991)
ИК „Петекс“ и ИК „Петекстон“ (1991 – 1996)
ИК „Христо Ботев“ (1996 – 2003)
Николай Петев в Общомедия

Николай Василев Петев е съвременен български писател и литературен критик.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в с. Дреновец, област Видин на 10 август 1951 г. Завършва „Журналистика“ в Софийския университет.

През 1975 г. завършва военна журналистика в Лвов, СССР. Работи като главен редактор на сп. „Родна реч“ от 1982 г. до 1985 г. От 1985 г. до 1991 г. е директор на издателство „Народна младеж“. От 1991 г. до 1996 г. е собственик и директор на частните издателства „Петекс“ и „Петекстон“. От 1996 г. до 2003 г. е генерален директор на издателска къща „Христо Ботев“, наследявайки Иван Гранитски (самата издателска къща „Христо Ботев“ се развива като продължител на официалното издателство на БКП Партиздат). От 2005 г. до смъртта си е председател на Агенция „София прес“. Действителен член на Академията за руска словесност в Москва.

Председател на Съюза на българските писатели в течение на три мандата (2003 – 2013).[1][2] При последното си избиране – критикуван за натрупването на дълг за СБП, както и за нарушаване на самия устав на организацията, изключващ преизбирането на председателя за трети път.[3][4]

Избран за народен представител в XLII народно събрание от листата на БСП в Ямбол като депутат от гражданската квота.[5] Зам.-председател на Комисията по културата и медиите.[6]

Негови книги са преведени в Русия, Италия, Сърбия, Северна Македония, Украйна, Азербайджан, Полша.

Има пет брака[7] и три деца: Васил Петев (1975), Владимир Петев (1985) и Ния Петева (2004).

Умира на 15 октомври 2013 г.[8][9][10]

Награди[11][редактиране | редактиране на кода]

Пър­вата му книга – сбор­никът с литературно-критически статии „Тук във времето“, е отличена с наг­радата „Южна пролет“ за най-добър дебют в областта на литературната критика през 1983 г.

Носител е на ордените „70 години Съюз на съвет­с­ките писатели“ от Меж­дународ­ното съоб­щес­тво на писател­с­ките съюзи (седалище в Москва) (2006) и „Михаил Ломоносов“ за зас­луги и за голям личен принос в укреп­ването на приятел­с­т­вото и кул­тур­ното сът­руд­ничес­тво между Русия и Бъл­гария (2006). Петев е първият чужденец, удостоен с „Михаил Ломоносов“, и общо 268-ият (първият носител изобщо е президентът на Руската федерация Владимир Путин).[12].

Отличен е и с Национал­ната Ботев­ска наг­рада (2006), рус­ката наг­рада „Импер­ска кул­тура“ (2007) за книгата си „Фарът, пазачът и вятърът“, издадена на руски език през 2006 г.[13][14], сръб­с­ката наг­рада „Арка“ на едноименното издателство за най-добра чуж­дес­т­ранна книга за 2007 г. и с македон­с­ката литературна наг­рада „Книжен Дедал“[15]. Призът „Импер­ска кул­тура“, учреден от Съюза на писателите на Русия, списание „Новая книга России“ и ИИПК „Ихтиос“, му е връчен за „вяр­ност към един­с­т­вото на славян­с­ките народи“ (2007, в категория „Славянско братство“, наред с Воислав Шешел).[16] Носител на „Бронзов Витяз“ на Славянския литературен форум „Златен Витяз“ (Москва, 2009).[17][18]

На 8 юни 2011 г. е издаден указ за наг­раж­даването му с орден „Св. св. Кирил и Методий“ II степен за големите му зас­луги в областта на културата и изкус­т­вото, отличие, което той не доживява да получи.

По време на предизборната кампания за Народно събрание през 2013 г. Петев е удостоен с наградата за развитие на българо-руските отношения на движение „Русофили“ – орден „Самарско знаме“.[19]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Автор е на 8 книги с художествена проза:

  • „Тук във времето“, София, Народна младеж, 1982.
  • „Поезия и позиция“, София, Народна младеж, 1986.
  • „Фарът и неговия пазач", Пловдив, Хр. Г. Данов, 1989.
  • „Зад завесата на политическия театър“, София, Христо Ботев, 1997.
  • „Фарът, пазачът и вятъра“, София, Български писател, 2006.
  • „Не ме ли помниш“. София: Български писател, 2011.[20].
  • „17 есета против този свят“. София, Български писател, 2012.
  • „33 стихотворения за препрочитане“. София, Български писател, 2013.

Автор е и на есета, както и на множество публикации в литературни и периодични издания.

Съставител на сборник с „Писма“ на Висарион Белински (1987, Изд. „Народна култура“) и тритомно издание на Александър Куприн (1988, Изд. „Народна култура“).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ „Почина писателят Николай Петев“, Vesti.bg, 15 октомври 2013 г.
  2. ↑ „Почина Николай Петев“, в. „Дневник“, 14 октомври 2013 г.
  3. ↑ Борис Данков, „Николай Петев е новият шеф на СБП“, в. „Дума“, бр. 84, 9 април 2012 г.
  4. ↑ Йордан Каменов, „Писателска мантра: „Да изберем Петев!“, в. „Труд“, 25 април 2012 г.
  5. ↑ „Ламбо плаче за Николай Петев“, Vsekiden.com, 15 октомври 2013 г.
  6. ↑ „Почина депутатът от БСП Николай Петев“, Offnews.bg, 15 октомври 2013 г.
  7. ↑ Людмила Първанова, „Николай Петев – младоженец за четвърти път“ Архив на оригинала от 2013-10-16 в Wayback Machine., в. „Стандарт“, 30 юли 2006 г.
  8. ↑ „Плевнелиев: Николай Петев остави ярка диря в сърцата на мнозина“, в. „24 часа“, 15 октомври 2013 г.
  9. ↑ „Станишев: Петев бе изключителен писател. Плевнелиев: Остави диря в сърцата на мнозина“, в. „Труд“, 15 октомври 2013 г.
  10. ↑ „Орешарски: Николай Петев ще остане „Тук във времето“ със своите „Поезия и позиция“, агенция „Блиц“, 15 октомври 2013 г.
  11. ↑ „Отиде си Кольо, пазачът на фара“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., в. „Земя“, 16 октомври 2013 г.
  12. ↑ „Николай Петев е награден с най-високия руски орден за култура“, в. „Дума“, 6 юли 2006 г.
  13. ↑ Наталия Ваймугина, „Мировая награда“, в. „Российская газета“, 22 януари 2007 г. ((ru))
  14. ↑ „Премия имени Эдуарда Володина“, в. „Завтра“, бр. 2 (126), 18 февруари 2007 г. ((ru))
  15. ↑ „Николай Петев получи „Дедал“, в. „Монитор“, 17 май 2008 г.
  16. ↑ „Премии имени Эдуарда Володина „Имперская культура“ Архив на оригинала от 2014-01-12 в Wayback Machine., Научная библиотека информационно-библиографический отдел. ((ru))
  17. ↑ „На славянском литературном форуме „Золотой Витязь“ золотую медаль имени Пушкина получил сербский писатель Добрица Чосич“, ИТАР-ТАСС, 19.05.2010. ((ru))
  18. ↑ „Връчиха наградите на славянски литературен форум „Златен Витяз“, Bulgaria-news.bg, 19.05.2010.
  19. ↑ Биляна Кантарджиева, „Почина писателят Николай Петев“ Архив на оригинала от 2013-10-16 в Wayback Machine., инф. агенция „Стандарт“, 15 октомври 2013 г.
  20. ↑ Йордан Костурков, „Притчите на Николай Петев“, рец. във в. „Дума“, бр. 98, 30 април 2011 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Общомедия
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно
съдържание за: Николай Петев
Интервюта
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Николай_Петев&oldid=12160946“.