Радой Ралин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Радой Ралин.

Радой Ралин
български поет, писател и сатирик
Паметник в София, срещу бившия хотел „Плиска“
Паметник в София, срещу бившия хотел „Плиска“

Роден
Димитър Стефанов Стоянов
Починал
21 юли 2004 г. (82 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища,
София, България[1]

Националност България
Литература
ПсевдонимРадой Ралин
Период1932 – 2004 г.
Жанровесатира, поезия
Дебютни творби„Изгрев“ (1932), „Звънче“ (1933), „Българан“ (1933), „Заря“ (1938)
Семейство
МайкаКина Стоянова
ДецаКин Стоянов и Стефан Стоянов

Уебсайт
Радой Ралин в Общомедия

Радой Ралин (псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов) е български писател, поет, сатирик, дисидент, известен с творчество, изтъкващо ценностите на свободата.

Ползва псевдонимите Раликор, Младен Волен, Рали Г. Далилин, Рали К., Димитър Ралин, Ралко, Радойа.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Сливен на 23 април 1922 г.[2] Дядо му по бащина линия, Димитър Стоянов Куртев, е брат на Таньо Стоянов (Таньо войвода).[3] Баща му е книжар и печатар, собственик на книжарница „Модерно изкуство“. Майка му Кина Стоянова е изключително набожна жена.

Радой завършва гимназия в родния си град през 1941 г., след което записва право в Софийския университет. По това време полицията го следи под кодовото име „Философът“ и регистрира изключването му от училище за четене на леви стихотворения. По-късно комунистическата Държавна сигурност го преследва под псевдонимите „Злобния“ и „Козела“.

През юли – септември 1941 г. заедно с Дучо Мундров и Щ. Скубарев списва и редактира в Сливен нелегалния антифашистки бюлетин „Истината по антисъветската война“. През 1942 г. е арестуван. През 1944 г. за три месеца завежда отдел „Агитация и пропаганда“ в Околийския комитет на Отечествения фронт в Сливен, но поради несъгласие с „революционните“ действия на комунистическото ръководство той заминава доброволец на фронта. Участва във Втората световна война (1944 – 1945).

Член на Съюза на българските писатели, член на БКП.

Редактор (1945 – 1946) в списание „Славяни“. През 1946 – 1949 г. е редактор във вестник Литературен фронт. Бригадир в Югославия (1947). През 1949 – 1950 е в Чехословакия да изучава езика и културата на страната. Участва в Младежките фестивали в Букурещ (1953) и в Москва (1957).

През 1950-те години, когато в България джазът се смята за еретично изкуство, Радой Ралин е един от ревностните му поддръжници; заедно с Милчо Левиев създава през 1965 г. формацията „Джаз Фокус“ за озвучаване на късометражните филмчета на сатиричната кинорубрика „Фокус“.[4][5]

Един от създателите на „Сатиричен театър „Стършел“ (1953) – първият български театър на сатиричната миниатюра, който става средище на антикултовската сатира, където

редом с Валери Петров, Борис Априлов, Христо Ганев, Емил Робов, Петър Незнакомов под зоркия режисьорски поглед на Илия Бешков са участвали и младите тогава актьори Нейчо Попов, Лео Конфорти, Ицках Финци, Григор Вачков, Досьо Досев, Леда Тасева, Хиндо Касимов. Художествен ръководител е Стефан Сърчаджиев, проектите на декорите са на Илия Бешков, а музиката към спектакъла „Импровизация“ изпълнява оркестърът на Александър Николов – Сашо Сладура с най-добрите джаз музиканти. Стършеловият сатиричен театър, замислен по подобие на театъра на Ян Верих и Иржи Восковец през 30-те години в Прага, има огромен успех, но след едва двадесетина представления – по решение на ЦК на БКП е закрит. По онова време и смехът, т.е. „Стършел“ е орган на ЦК на БКП.

Вихрен Чернокожев[5]

През 1952 – 1961 г. е редактор във вестник Стършел, 1961 – 1963 г. – във вестник „Литературни новини“, 1961 – 1963 г. – в Студията за игрални филми, 1964 – 1966 г. – в Студията за хроникални и документални филми, където създава поредицата късометражни документални киносатири „Фокус“.[4][6][5] Редактор в изд. „Български писател“ (1967 – 1968), в Българска кинематография (1976 – 1987), във вестник „Литературен фронт“ (1987 – 1990).

От 1992 г. заедно с Борис Димовски и своя син Кин Стоянов издава за кратко вестник „Щастливец“.

Радой Ралин умира на 21 юли 2004 г.[7][8] във Военна болница в София.[9]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

За първи път печата стихотворение през 1931 г. в детския вестник „Изгрев“ в Сливен, първите му хумористични стихотворения и анекдоти са публикувани през 1939 – 1940 г. във вестник „Бургаски фар“.

Сатиричните творби на Ралин са изключително популярни. Те бранят народното чувство за справедливост, предусещат взривоопасните зони в социалното пространство. Неговите епиграми активизират и обновяват чисто фолклорни формотворчески традиции. Характерна за епиграмното му изкуство е книгата „Люти чушки“, изгорена през 1968 г. в пещите на Полиграфическия комбинат в София, с няколко издания в чужбина на български език. Сатиричното творчество на Радой Ралин преосмисля и актуализира традициите на притчата, пословицата, поговорката, баснята, народната приказка. От фейлетонно-злободневното, анекдотичното (в ранния си хумор) сатирикът стига до философски вглъбената сатира, до сатиричния роман-есе („Кадровикът Теофраст“).

Радой Ралин възражда нетрадиционните за българската сатира кратки жанрови форми – апострофа, афоризма, сатиричната парабола; разширява жанровата територия на съвременната сатира, вътрешновидовото богатство с уникалните си думи-хибриди. Ралин работи активно във всички жанрове на сатиричното изкуство.

Превеждан е на 27 езика (включително и китайски).

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

През 1993 г. връща наградата „Добри Чинтулов“, защото е „компрометирана в миналото“. През 1998 г. отказва предложената от президента Петър Стоянов лична пенсия „за заслуги“. Отказва да приеме и финансовото изражение на държавната литературна награда „Христо Г. Данов“ за 2000 г. в размер на 5000 лева. Не приема награда от Народното събрание по случай 24 май, придружена с 2000 лв., както и наградата за цялостно творчество от 11-ия кинофестивал във Варна „Любовта е лудост“ (септември 2003 г.).[9]

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На негово име е наречен площадът пред бившето кино „Изток“ срещу хотел „Плиска“ в София. На 24 май 2012 г. там е поставена и бронзова фигура на Радой Ралин, дело на приятеля му, скулптора Георги Чапкънов. Статуята в цял ръст и естествени размери е с разперени ръце и открити длани, с което изразява „щедрост на откровенията“. На сутринта, след откриването на паметника, при букетите се появява лист с надпис: „Радой Ралин – будната съвест на народа, при комунистическото Мракобесие“. Често минаващите покрай скулптурата младежи си правят „Здрасти“, като допират ръце, защото тя е с човешки ръст, стъпила без всякакви постаменти направо на плочника.

На него е наименуван връх Радой Ралин на остров Ливингстън в Антарктика.

На 29 април 2022 г. департамент „Нова българистика“ на Нов български университет организира в Столична библиотека в София национална научна конференция по случай 100-годишнината от рождението на Радой Ралин.[11]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Поезия
  • „Личен контакт“. Варна, 1965, 69 с.
  • „Есенни къпини“. С черно-бели илюстрации от Невена Коканова. София, 1972, 49 с.
  • „Обстоятелства – предишни и по-предишни стихове (1940 – 1968)“. София, 1973, 254 с.
  • „Войнишка тетрадка. Стихотворения“. София, 1984, 91 с.
  • „Последен понеделник. Стихотворения“. София, 1988, 112 с.
  • „Ехото на усмивката“. София: Иван Вазов, 1997 (ISBN 954-604-059-2)
  • „Правото да се разочароваш“. Велико Търново: Слово, 2003, 160 с. (поредица Нова българска библиотека) (ISBN 954-439-759-0)
  • „Недочакани възкресения“. Лирика. София: Народна култура, 2004, 168 с. (ISBN 954-04-0183-6)
  • „Сатира“. София: Народна култура (ISBN 954-04-0184-4)
  • „Кадровикът Теофраст“. София: Петриков (ISBN 954-441-013-9)
  • „Личен контакт“. София: Издателска къща „Сиела“, 2004, 80 с. (ISBN 954-649-740-1)
  • „Люти чушки – българският протест“. Издател Стефанка Банкова (ISBN 954-90465-5-9)
Проза
  • „Строго поверително“. Рисунки Марко Бехар. София: ЦС на профсъюзите, 1956, 135 с.
  • „История с лъв“. Илюстрации Борис Димовски. Библ. „Стършел“ № 19. София: Профиздат, 1958, 64 с.
  • „Второ раждане“. Илюстрации Борис Димовски. Библ. „Стършел“ № 36 София: Профиздат, 1959, 63 с.
  • „Халосни патрони“. Илюстрации Борис Димовски. Библ. „Стършел“ № 58 София: Профиздат, 1959, 64 с.
  • „Моля, заповядайте!“. С илюстрации от Борис Димовски. София: Български писател, 1966, 146 с.
  • „Люти чушки“. Илюстрации Борис Димовски, София, 1968
  • „Хляб и портокали“. София, 1975, 114 с.
  • „Характери хорски“. С черно-бели илюстрации от Борис Димовски. София, 1980, 63 с.
  • „Ще дойде детето“. София, 1985, 135 с.
  • „Дяволска територия“. София, 1986, 62 с.
  • „Саморасляци“. С черно-бели илюстрации от Борис Димовски. София, 1989, 124 с.
  • „Утешенията на Васил Чертовенски“. Роман в анекдоти. София: Факел (ISBN 954-411-034-8)
  • „Не от боята, а от маята“. София: Книгоиздателска къща „Труд“ (Колекция хумор) (ISBN 954-528-356-4)
  • „Наивни новели“. Книгоиздателска къща „Труд“ (ISBN 954-528-066-2)
  • „Ако изкукуригам, кого ще събудя? Саморасляци 1988 – 1998“. София: Издателство „Балкани“ (Кн. с автограф), 1999 (ISBN 954-8353-16-4)
  • „Апострофи“. София: Огледало (поредица Непоправими автори) (ISBN 954-8041-05-7)
  • „Вървя си по пътя. Интервюта“. София: Издателство „Балкани“, 2012, 320 с. (ISBN 978-954-9446-96-8)
Сатирични пиеси
  • „Дяволското огледало“ (съвместно с Борис Априлов, 1957)
  • „Импровизация“ (съвместно с Валери Петров, 1962), преведена същата година на словашки език
  • „Няма виновни“ (1956)
  • „Конферанс“, пиеса (1973), сатирична „опера за певци без глас“
  • „Златното руно“ (1980)
Паметната плоча на сградата на бул. „Цариградско шосе“, където от 1960 до 2004 г. е живял Радой Ралин
Сценарии
  • Киносатири
    • „Лакпром“ (1965)
    • „Борба за икономии“ (1965)
    • „Вездесъщия“ (1965)
    • „Инцидент“ (1966)
    • „Новогодишен подарък“ (1966)
  • Документални филми
    • „Никола Вапцаров“ (1953)
    • „Атанас Далчев“ (1967)
    • „Редник Пеньо Пенев“ (1970)
    • „Корените на дърветата“ (1970)
    • „Червените календари“ (1971)
    • „Устойчивост“ (1972)
    • „Кървавата картотека“ (1973)
    • „Само смъртта ще ме спре“ (1973)
  • Сценарии за игрални филми
    • „Лаура“ (1957)
    • „Ще дойде детето“ (1966)
    • „Аз съм Левски“ (1974)
  • Мултфилми
    • „Човек и шише“ (1966)
    • „Голям епос“ (1973)
Избрано
  • „Избрани творби в два тома“. София, 1984, т.1 – 651 с., т.2 – 499 с.
  • „Матерните. Избрано. Лирика, сатира, афоризми, басни“. София: Петриков, 1993, 266 с. (ISBN 954-441-017-1)
Преводи
  • „Пектусан“ (1950) от Те Ги Чен
  • „Съмнителната истина“ (1972) от Аларкон
  • „Сганарел“ (1974) от Молиер
  • стихове от А. С. Пушкин, Й. В. Гьоте, Бертолт Брехт
  • „Смей се, палачо! Жанрова антология на световната сатирична поезия“. Съставител Радой Ралин. София: Фльорир. (ISBN 954-8226-17-0)
Преведени на други езици
  • Стихове, епиграми и др. произведения на Радой Ралин са преведени на 37 езика.

За него[редактиране | редактиране на кода]

  • Божидар Кунчев, „Насаме с Гъливер: Лириката на Радой Ралин“, София: Издателско ателие Аб, 1997, 168 с.
  • „Непознатият Радой: Спомени на съвременници по случай 90-годишнината на писателя“. (съставители Йордан Попов, Атанас Цонков). София: Сиела, 2012, 167 с. (ISBN 978-954-28-1107-7)
  • Таня Стоянова и Стефан Стоянов, „Радой – смутителят на реда и тоягата на властта“, София: Изток-Запад, 2013, 720 с. (ISBN 978-619-152-194-4)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Парцел 1 // София помни. Посетен на 2022-09-08.
  2. Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 9. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104319. с. 3689.
  3. Сливенци. Старите родове. Том 1. Сливен, 2016. с. 125.
  4. а б Как беше разгромен „Фокус“ на Радой Ралин, в-к 168 часа, 2 януари 2016 г.
  5. а б в Вихрен Чернокожев. Киносатирите „Фокус“. Сатиричният всеобхват на Радой Ралин. Портал Култура (Култура.бг), 22 април 2017 г.
  6. Спомени с „Фокус“-и на Радой Ралин, или докъде стигаше синджирът, сайт на издателство „Кибеа“, 5 април 2017 г.
  7. „Почина Радой Ралин“, news.bg, 22 юли 2004 г.
  8. „Почина Радой Ралин, българският Езоп“, vesti.bg, 22 юли 2004 г.
  9. а б Бойко Ламбовски, „Радой Ралин се превърна в природа“ Архив на оригинала от 2017-12-27 в Wayback Machine., в-к „Сега“, 23 юли 2004 г.
  10. Национални литературни награди на Община Пазарджик // Регионална библиотека „Никола Фурнаджиев“. Архивиран от оригинала на 2013-02-03. Посетен на 2012-09-08.
  11. „Национална научна конференция „100 години Радой Ралин“ (с програма на конфериенцията), електронен бюлетин „Културни новини“, 22 април 2022 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за