Сантиментализъм

Сантиментализъм (от френски: sentiment – '„чувство“) е литературно направление от втората половина на 18 век, характеризиращо се със своята силна емоционална обагреност. Течението се заражда в противовес на пиетизма в Англия и на просветителството в Германия и Франция, и отразява духовния подем на нарастващото градско население в тази страни. По време (но не и по идейна насоченост) съвпада с времето на предромантизма и подготвя почвата за реализма.

За разлика от литературата на класицизма с присъщите ѝ високопарност и аристократичност, произведенията, създадени по време на сантиментализма, са ориентирани към обикновените хора и разкриването на тяхната богата душевност, без да се излиза от рамките на личния или семейния конфликт и да се правят обобщения от по-широко обществено значение. Цел на писателите-сантименталисти е да разкрият съдбите и преживяванията на своите крайно чувствителни герои: хора от народа, които също са способни на любовни терзания, възвишеност и саможертва. Душевните вълнения са придружени с много въздишки и сълзи на скръб или радост. Характерни за тези творби са идиличната атмосфера, употребата на реторични въпроси и обръщения, умалителните имена и сантименталните монолози.

Сантиментализмът се проявява във всички литературни родове и видове, като най-широко застъпени са белетристичните видове. Освен в Англия, Германия и Франция, сантиментализмът се разпространява и в останалите западноевропейски и в славянските страни, но не оставя значими литературни творби и трайни следи. Сред по-известните представители на течението са: Оливер Голдсмит, Джеймс Томсън, Едуард Юнг, Томас Грей, Лорънс Стърн в Англия, Йохан Волфганг фон Гьоте, Фридрих Шилер в Германия Жан-Жак Русо, Нивел дьо ла Шосе, Бернарден дьо Сен Пиер, Дени Дидро във Франция, Николай Карамзин в Русия.

В България сантиментализмът се появява сравнително слабо и късно, когато вече е преминал в другите страни. Намира проявление в творчеството на някои писатели от епохата на Възраждането и в преводни и побългарени пиеси, разкази и повести. В духа на сантиментализма са пиесите „Многострадална Геновева“, „Сирота Цветанка“ и „Хубавинка Янка“, първите български повести „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев и „Изгубена Станка“ на Илия Блъсков, както и някои поеми и стихотворения на Петко Славейков. Характерното за преводните произведения е, че при побългаряването им са направени по-реалистични и освободени от крайния сантиментализъм на оригиналния текст.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

„Речник на литературните термини“, Наука и изкуство, София, 1968
„Енциклопедичен речник на литературните термини“, Иван Богданов, Издателство „Петър Берон“, София, 1993