Стефан Бобчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Стефан Бобчев
български юрист и политик
Стефан Бобчев, Рилски манастир, 1896 г. Източник: ДА „Архиви“
Стефан Бобчев, Рилски манастир, 1896 г. Източник: ДА „Архиви“
Роден
Починал
Учил вИмператорски Московски университет
Право
Работил вВърховен административен съд на Източна Румелия
Дирекция на правосъдието на Източна Румелия
Софийски университет
Свободен университет за политически и стопански науки
Известен сОсновател и първи ректор на УНСС[1]
Политика
ПартияНародна партия
Депутат
I ОНС   III ВНС   VIII ОНС   IX ОНС   XI ОНС   XII ОНС   XIII ОНС   V ВНС   XV ОНС   XVI ОНС   XVII ОНС   XVIII ОНС   XIX ОНС   
Правителство на Иван Гешов
министър на народното просвещение (1911 – 1912)
Стефан Бобчев в Общомедия

Стефан Савов Бобчев е български юрист, публицист и политик от Народната партия. Един от инициаторите е за създаване на Висше училище (Софийския университет) в София, след Освобождението. Основател и първи ректор е на днешния Университет за национално и световно стопанство. [2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Статуя на акад. Стефан Бобчев пред главния вход на УНСС

Стефан Бобчев е роден на 2 февруари (20 януари стар стил) 1853 г. в град Елена.[3] Брат е на Илия Бобчев и Никола Бобчев.

Женен е за Екатерина, сестра на известния български политик Теодор Теодоров.

От 1868 г. учи във Военномедицинското училище в Цариград. В столицата става председател на Българското благодетелно братство „Просвещение“, което по настояване на Бобчев купува къща в Топкапия и я преустроява в параклис.[4] През 1872 година става председател и на Македонската дружина, която през 1873 година заедно с Иван Куцаров го изпраща на мисия за инспекция на българското учебно дело в Македония.[5]

През май 1876 г., след Априлското въстание, емигрира в Одеса, а оттам в Букурещ.[3] Там той е редактор на вестник „Стара планина“, издаван два пъти седмично в Букурещ (19 август 1876 г. – 2 август 1877 г.). Пише под псевдонима С. Бежан. По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е военен кореспондент на в-к „Руский мир“.[6] Назначен е за чиновник за особени поръчения в администрацията на Временното руско управление.[3] Впечатленията си от войната публикува в изданията: Руско-турска война 1877 – 1878 г. Очерци и разкази, Вт., 1879; Руско-турската война според неиздадени документи, С., 1881; Хроника на Руско-турската война, Сл., 1881.[7]

В края на войната Бобчев заминава за Москва, където през 1880 г. завършва право. След връщането си в България се установява в Пловдив, където става съдия и достига до поста председател на Върховния административен съд на Източна Румелия. След това е депутат (1883 – 1884) и директор на правосъдието (1884 – 1885) на Източна Румелия. От 1881 г. е дописен, а от 1884 година – редовен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). След Съединението работи като адвокат, а след проруските опити за преврат прекарва известно време в Одеса (1886 – 1889).[3]

След 1894 г. Стефан Бобчев се включва активно в работата на възстановената Народна партия и многократно е избиран за народен представител, а през 1899 г. се установява за постоянно в София. Тук той става основател и председател (1901 – 1921) на Дружеството на българските публицисти и писатели, а през 1903 – 1940 г. е председател на Славянското дружество. През 1902 – 1935 г. преподава история на правото и църковно право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Бобчев е дописен член (1909) на Югославската академия на науките и изкуствата в Загреб и на Чешката академия на науките и изкуствата в Прага (1910).[3]

През 1911 – 1912 г. Стефан Бобчев е министър на народното просвещение в кабинета на Иван Евстратиев Гешов. През 1912 – 1913 г. пълномощен министър на България в Русия. Бобчев е убеден русофил и след оставката си със статиите си в пресата продължава опитите да склони българския политически елит и общественост към съюз с Руската империя в Първата световна война.[8] За дейността си от този период е обвинен от Народното събрание[9] и съден от Третия държавен съд през 1923 г.

През 1920 г. Стефан Бобчев е един от основателите на Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС) и остава негов директор до 1937 г.[3] През този период се изявява като радетел за академично сътрудничество между славянските висши училища.[10]

Стефан Бобчев умира на 8 септември 1940 г. в София.[3]

Публикации[редактиране | редактиране на кода]

  • „Пътувание около света“ (1873)
  • „Руско-турската война“ (1877)
  • „История на българския народ“ (1881)
  • „Письма о Македонии и македонском вопросе“ (1889)
  • „Преглед на българския печат 1884 – 1894“ (1894). „Българска сбирка“ (в съавторство с Михаил Маджаров)[11]
  • „Сборник на българските юридически обичаи“ (в три части, 1896 – 1915)
  • „Старобългарски правни паметници“ (1903)
  • „Крумовото законодателство“ (1907)
  • „История на българското право“ (1910)
  • „Каноническо право“ (в две книги, 1919)
  • „Най-нова политическа и социална история на света (1789 – 1920)“ (1921)
  • „Славянският свят преди и след световната война“ (1923)
  • „Българско обичайно наказателно право“ (1927)
  • „Черковно право“ (1927)
  • „Страници из моята дипломатическа мисия в Петроград (1912 – 1913)“ (1940)
  • Стефан Савов Бобчев. Спомени и очерци за възрожденски дейци и събития. София: Издателска къща "Гутенберг", 2022. 462 стр. Съставителство и встъпителна студия Николай Жечев. ISBN 978-619-176-203-3

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ История, сайт на УНСС.
  2. ↑ Алманах на УНСС. София, 2010.
  3. ↑ а б в г д е ж Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 56 – 57.
  4. ↑ Велева, Лиляна, Лиляна Пипонкова. Стефан Бобчев 1853 – 1940. София, Издателски комплекс УНСС, 2014. ISBN 978-954-644-552-0. с. 80.
  5. ↑ Велева, Лиляна, Лиляна Пипонкова. Стефан Бобчев 1853 – 1940. София, Издателски комплекс УНСС, 2014. ISBN 978-954-644-552-0. с. 81.
  6. ↑ Освободителната война 1877 – 1878, ДИ „Петър Берон“, София, 1986, с.48.
  7. ↑ Генов Цонко, Освободителната война 1877 – 1878, изд. „Наука и изкуство“, София, 1978, с. 302.
  8. ↑ САЗДОВ, Д. Стефан Савов Бобчев и участието на България в Първата световна война (1914 – 1918 г.). В: България – Германия. Първата световна война. Поуки за бъдещето.. Варна: ВВМУ, 2018, с. 213 – 223. ISBN 978-619-7428-27-8
  9. ↑ Утринна поща - Независим ежедневен информационен вестник / Ред. Н. Венедиков . - Варна; Кооп. печ. Гутенберг / брой 4, 04 март 1923 г., стр. 2
  10. ↑ ВЕЛЕВА, Л. Свободният университет и славянското научно сътрудничество (1920 – 1940). Исторически преглед, 2016, Т. 72, №1 – 2, с. 98 – 107. ISSN 0323 – 9748.
  11. ↑ Черно море - седмичен вестник, ред. Петър Бобчевски, бр. 89, 05 януари 1894 год., стр. 4

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Аврамова, Румяна; Василева, Весела; Давчева, Даниела; Даскалова, Красимира; Димитрова, Дочка; Еленкова, Ваня: Куюмджиева, Миглена. Българската възрожденска интелигенция, Енциклопедия. София, Държавно издателство „Петър Берон“, 1988. с. 73 – 74.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Политика“         Портал „Политика“          Портал „Право“         Портал „Право“          Портал „История на България“         Портал „История на България“          Портал „Османска империя“         Портал „Османска империя“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Стефан_Бобчев&oldid=12158946“.