Теория на еластичността

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Теория на еластичността е раздел на механика на непрекъснатите среди, в който се изучават обратимите деформации на телата, т.е. деформациите, които изчезват при снемане на натоварването.[1]

Най-общо, еластичност е свойството на телата да изменят формата и обема си при натоварване и да възвръщат тази форма и обем при разтоварване.

Основната задача на теорията на еластичността е определяне на преместванията, деформациите и напреженията в еластичните тела при зададено външно натоварване. Основният закон на теорията на еластичността е законът на Хук, според който тензорите на напрежението и деформацията в еластично тяло са свързани с линейна зависимост. Този закон, в случая на едномерен опън, има вида , където е напрежението на опън, – относителното удължение, а  – коефициентът на пропорционалност, наречен модул на Юнг.

Съвременното формулиране на основните закони и съотношения в теория на еластичността е дадено от френските учени А. Навие и О. Коши в началото на XIX в. До края на този век с трудовете на Г. Ляме, Б. Сен-Венан, К. Бусинеск и други теория на еластичността се превръща в класическа математическа теория от голямо значение за строителството и техниката. Днес тя е теоретична основа на пресмятанията на якост, деформируемост и устойчивост в строителното дело, авиостроението и ракетостроенето, машиностроенето, минното дело и други.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]