Странстващ албатрос
| Странстващ албатрос | ||||||||||||||||||||||
 | ||||||||||||||||||||||
| Природозащитен статут | ||||||||||||||||||||||
 Уязвим[1] | ||||||||||||||||||||||
| Класификация | ||||||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||||||
| Научно наименование | ||||||||||||||||||||||
Linnaeus, 1758 | ||||||||||||||||||||||
| Разпространение | ||||||||||||||||||||||
 | ||||||||||||||||||||||
| Странстващ албатрос в Общомедия | ||||||||||||||||||||||
| [ редактиране ] |
Странстващият албатрос (Diomedea exulans) е морска птица от род Албатроси. Със своя 3-метров размах на крилете, албатросът е най-голямата летяща птица на земята.
Описание[редактиране | редактиране на кода]
Странстващите албатроси имат размах до 3,5 метра, което ги прави животното с най-голям размах на крилете (по-голям размах са имали само птеродактилите и най-голямата летяща птица, съществувала в миналото Argentavis magnificens, които обаче са изчезнали видове). Този вид албатрос прекарва от 5 до 7 години в полет над океаните по причини, които все още не са известни на орнитолозите. Едно от мненията е, че го правят, за да съзреят след излитането от гнездото, а друго, че им е вродено и го правят, за да могат да се научат да летят добре.
Разпространение[редактиране | редактиране на кода]
Южния Ледовит океан – 40 градуса ю.ш. Отделни екземпляри са наблюдавани в Белгия, Франция, Испания, Швеция и Англия (Плимут, Саутхямптън).
Хранене[редактиране | редактиране на кода]
Основната им храна са сепии, риба, мърша и др.
Странстващите албатроси обичат да се движат след корабите, защото се хранят с изхвърлени отпадъци. В такъв момент броят им се увеличава, за разлика от обичайното търсене на храна, когато са винаги сами. Изчислено е, че на един странстващ албатрос се падат от 30 000 до 50 000 хектара морска площ за ловуване.
Размножаване[редактиране | редактиране на кода]
Странстващите албатроси достигат полова зрялост между седмата и десетата си година, в зависимост от пола и от силата на птицата.
Гнездят в колонии по няколко птици, като разстоянията между гнездата са 18—30 метра. Разполагат гнездата си на скалисти, стръмни и непристъпни за хората брегове. Антарктическа ливадина и кал – това е строителният материал за гнездото.
Яйцето е дълго 12 сантиметра и се снася от средата на декември до началото на януари. Мътенето продължава 78 дни, като в началото мъти мъжкият. Партньорите се сменят на една и половина до три седмици. Малкото, което е само едно и никога повече, се излюпва през март. Любопитен факт е, че се налага неопитните в мътенето родители да се учат няколко години как трябва да се грижат за крехкото яйце и чак тогава да създадат поколение.
За развитието на малкото до момента, когато може вече да лети (периода от средата на декември до началото на февруари следващата година), са необходими 278 дни: цели девет месеца то прекарва в гнездото. Родителите му го хранят приблизително през три дни, тъй като храната се носи отдалеч. Следователно пълният цикъл на гнездене продължава единадесет месеца.
Взаимоотношения с човека[редактиране | редактиране на кода]
В миналото човекът се възползвал от предимствата на албатроса, както и към много други големи морски птици. Моряците и ловците на тюлени и китове пристигали на островите в Южния Атлантик и вземали всичко, което намирали — от яйцето до възрастните, които на сушата са безпомощни и стават лесна жертва. Изяждали яйцата (едно яйце се равнява на шест кокоши яйца) и месото им, от костите на крилата им правели мундщук за лула, а от плавателната ципа — торбичка за тютюн.
Видът е класифициран от IUCN като уязвим. През 1998 г. гнездящата популация наброява около 8500 двойки.[2]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Diomedea exulans (Linnaeus, 1758). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 27 декември 2021 г. (на английски)
- ↑ BirdLife International. Diomedea exulans // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature, 2008. Посетен на 2 декември 2009. (на английски)
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Оденинг, Клаус. 1989. Животните на Антарктика. Земиздат, София
- Боев, Златозар. 1991. Какво знаем за птиците. Отечество, София, 200 с.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- www.arkive.org Архив на оригинала от 2019-02-06 в Wayback Machine.
|
