Топонимия

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Топонимията [1] е наука, дял от ономастиката, занимаваща се със значението и имената на географските обекти[2], които имат съществена роля в живота на хората и чрез които те се ориентират в заобикалящия ги свят. Задача на топонимията е да събере, класифицира и разкрие закономерностите, отнасящи се до възникването на конкретните имена на обектите.

Деление според големината на топонимите[редактиране | редактиране на кода]

Според големината си те се разделят в три основни групи:

Микротопоними[редактиране | редактиране на кода]

Това са названията на обекти без национално значение като ливади, герени, поляни и др.

Мезотопоними[редактиране | редактиране на кода]

Средноголеми обекти, имащи значение само за хората около селището, където се намират. Неголеми реки, възвишения и др.

Макротопоними[редактиране | редактиране на кода]

Това са обекти с национално значение като села, градове, големи реки и планини.

Деление според географския обект[редактиране | редактиране на кода]

В зависимост от това какъв географски обект се разглежда топонимите се разделят на няколко дяла:

Хидронимия[редактиране | редактиране на кода]

Това са названията на водните обекти – реки, езера, морета.

В българския език имената на хидронимите са от различен произход

Оронимия[редактиране | редактиране на кода]

Имената на планини, върхове, низини.

В българския език имената са от различен произход

Ойконимия[редактиране | редактиране на кода]

Тук влизат наименованията на населените места (ойконими – от гръцки οίκος + όνομα, „дом“, „поселище“ + „име“)

Хоронимия[редактиране | редактиране на кода]

Названия на граници.

Урбонимия[редактиране | редактиране на кода]

Имена на вътрешноградски обекти – паркове, площади

Дромонимия[редактиране | редактиране на кода]

Названия на пътища

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. или по-остаряло като томономастика (гръцки: τοπονομαστική – букв. описание на имената от τόπος – място, όνομα – име)
  2. Андрейчин, Любомир и др. Български тълковен речник. София, Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1955. с. 869.