Хайку

Ха̀йку (на японски: 俳句) или хо̀кку (発句) е литературен жанр на традиционната японска лирическа поезия, навлязъл през 60-те години на ХІХ век и в повечето западни национални поезии.

Отличава се с изключително кратко изложение – в своя класически вид хайкуто се създава по схема 5-7-5 она (японският он е донякъде сравним със сричката в индоевропейските езици).^[1]

Хайку е най-късата поетична форма в световната литература. Въпреки че се състои само от три реда, съдържащи съответно 5 – 7 – 5 срички, то може да изрази и дълбоко чувство, и проблясък на интуицията. В хайку няма символи. То отразява живота в неговото свободно движение. Притежава чистотата, завършеността и дори празнотата на една музикална нота. Занимавайки се с простичките, привидно незначителни неща от ежедневието – падащо листо, сняг, муха – хайку ни насочва към дълбочинно възприемане живота на нещата. В стиховете обикновено има някакъв насочващ към сезона образ или дума. Според Ролан Барт краткостта на хайку не е формална; хайку е кратко събитие, изразено в точна и непосредствена форма. Хайку не е изразът, а съществуването на нещо.

Едни от първите известни произведения в такъв стил са излезли изпод четката на Арикида Моритаке още през 1465 г.

През ХІХ век Масаока Шики предлага израза „хайку“, с цел да го ограничи като литературна форма.

Примери[редактиране | редактиране на кода]

„

Леден вятър.

През разкъсаните шоджи
зимата се вижда.

“

„

Ах, тази буря!

Открадна дъха на цветята
и бяга.

“

„

Къде да излея коритото?

Тук навсякъде
пеят щурчета.

“

„

Кости сред полето...

и сърцето ми пронизва
леденият вятър.

“

Източници[редактиране | редактиране на кода]

↑ Hiraga, Masako K. "Rough Sea and the Milky Way: 'Blending' in a Haiku Text," in Computation for Metaphors, Analogy, and Agents, ed. Chrystopher L. Nehaniv. Berlin, Springer, 1999. ISBN 978-3540659594. с. 27.