Аз, Върховният
| Аз, Върховният | |
| Yo el Supremo | |
| Автор | Аугусто Роа Бастос |
|---|---|
| Първо издание | 1974 г. Аржентина |
| Издателство | „Сигло XXI“ |
| Оригинален език | испански |
| Жанр | исторически роман, диктаторски роман |
| Вид | роман |
| Преводач | Емилия Юлзари |
„Аз, Върховният“ (на испански: Yo el Supremo) е исторически роман на парагвайския писател Аугусто Роа Бастос, смятан заедно със „Син человечески“ за една от основните му творби. Книгата е художествен разказ за парагвайския диктатор от XIX век Хосе Гаспар Родригес де Франсия, известен и като д-р Франсия, който сам се нарича Върховният (El Supremo). Пръв от многобройна поредица диктатори, Франсия е жесток и пресметлив деспот.[1] Централните теми на романа са властта и езика и отношението между тях. Върховният смята, че е над всяка власт и историята: „Аз не пиша история. Аз я правя. Аз мога да я направя отново по свое усмотрение, нагласявайки, подчертавайки, обогатявайки значението и истината ѝ“.[2] Но това твърдение е постоянно оспорвано от факта, че макар и той да получава власт чрез писане и диктуване, същите тези методи са използвани от противниците му, за да подкопаят властта му. Дори и собствената му идентичност, представлявана от личното местоимение аз не е сигурно и може лесно да бъде узурпирано. Езикът, с цялата си мощ, никога не може да бъде контролиран и може лесно да бъде използван както за инструмент за принуда, така и като инструмент за съпротива.
Когато книгата е написана, Парагвай е под диктатурата на Алфредо Стреснер, а Аугусто Роа Бастос е в изгнание в Аржентина. Много критици смятат, че книгата е поне отчасти прикрита атака срещу Стреснер, който използва методи сходни с тези на Франсия, за да се сдобие и поддържа ефективен контрол над страната, включително бързо елиминиране на опозицията, употребата на насилие и нетолерирането на инакомислието. С портрета си на Франсия и критиката на Стреснер, „Аз, Върховният“ принадлежи към жанра диктаторски роман (novela del dictador) и към Латиноамериканския бум, литературно движение на 1960-те и 1970-те.[3] Книгата е публикувана за пръв път на испански в Аржентина в 1974 година. Романът е издаден на български език в 1979 година в библиотека „Избрани романи“ (№4) на издателство „Народна култура“ в превод на Емилия Юлзари.[2]
Подобно на много други творби от Латиноамериканския бум, книгата никога не става международен бестселър. Но тя е високо оценена от литературната критика, като Джералд Мартин я определя като „изключителен културен феномен“. Мартин твърди, че „тя е най-бързо и единодушно възхваления роман след „Сто години самота“, и [нейната] чисто историческо значение може би е дори по-голямо от това на невероятно успешното произведение на Маркес“.[4] Разработването на темите за властта и езика в книгата също получава признание от критиката. Романът не е посрещнат добре от правителството на Стреснер и в резултат Роа Бастос става един от тримата граждани, на които е забранено да се връщат в Парагвай.[5]
Исторически контекст[редактиране | редактиране на кода]
След обявяването на независимост от Испания през май 1811 година, Парагвай става първата република в Южна Америка. Франсия е избран от хунтата (конгрес) и става доживотен диктатор до смъртта си в 1840 година. Управлява с деспотичен популизъм, като слива просвещенските идеи с аристократичната си склонност към абсолютизъм.[6] По думите на Джон Т. Дейнър той „създава армия, в която всички граждани са длъжни да служат. Конфискува собственост от горните класи и използва насилствената мощ на държавата, за да направлява функционирането на тази страна чрез армията“.[7] Франсия изолира страната от външния свят като ограничава външната търговия и свободното движение и не толерира политическата опозиция.
Управлението на Франсия е началото на дълга поредица диктатори, включваща Карлос Антонио Лопес (президент на Парагвай с диктаторски правомощия от 1844 до 1862 г.) и сина му Франсиско Солано Лопес (управлявал между 1862 и 1870 г.). Солано Лопес неразумно започва Войната срещу Тройния съюз (1865 – 1879), която осакатява Парагвай, унищожава половината от населението му и прогонва голяма част от останалото в изгнание, създавайки това, което Роа Бастос нарича „страната без хора на хората без страна“.[8]
Историята на Парагвай през XX век е доминирана от тридесет и пет годишното управление на Стреснер (1954 – 1989). Романът на Роа Бастос може да се разглежда като слабо прикрита атака срещу Стреснер, управлявал Парагвай дори по-дълго от Франсия. Той изва на власт след Гражданската война от 1947 година, която унищожава всички центристки и леви партии и прогонва повече от една трета от населението на страната в изгнание. Стреснер става президент след серия от преврати в 1954 година, установява пълен контрол над армията, елиминира потенциалните съперници и внимателно следи и участва в разпределението на националните ресурси. По думите на Дейнър „Върховният от романа (Франсия) и Стреснер в двадесети век използват еднакви методи за доминиране на националната политика. Никой от тях не толерира ефективна опозиция. И двамата са изключително подозрителни към всеки потенциален опонент и бързо прилагат затвор и насилие към всеки запозозрян. И двамата са безмилостни в нетолерирането на инакомислието.“[9] Според Роу и Уитфийлд Стреснер „наследява целия деспотизъм на Франсия, но нищо от неговия популизъм. той управлява страна, в която човешките и гражданските права се почитата единствено в нарушаването им.“[8]
Влияния[редактиране | редактиране на кода]
Литературният критик Тод Гарт твърди, че „Аз, Върховният“ е повлиян от аржентинския писател от XX век Маседонио Фернандес, както и от други авангардни творци като Хорхе Луис Борхес и Хулио Кортасар.[10] Според Гарт Маседонио и Роа Бастос си приличат по употребата на метафизичен език и похвати за реконструкция на реалността, както прави Франсия в своето диктувано изграждане на Върховният, управителят на всяка реалност. Маседонио изгражда герои, които не пасват на архетипа на западната художествена литература, като всеки има значение единствено във взаимодействието с другите в колектив и при тях никога няма растеж или развитие, за да се конструират извънвремеви пространства на митотворчество, което предизвиква реалността. Роа Бастос заема тези идеи, които ситуира в съществуващата политическа и социална история, за да отправи предизвикателство към възприетите концепции за фактологията на миналото. Той разгражда парагвайската национална митология, която е тясно преплетена с живота на Франсия, хвърляйки светлина върху разграничението на митично и митологично. Романът може да изпълни тази задача в метафизичното пространство на митотворчеството. Докато Маседонио атакува концепцията за индивида като субект, признавайки факта, че да пишеш те прави субект, Роа Бастос признава този парадокс и го използва, прилагайки го в политически и социални теми.[11]
Теми от Платон и неговото влияние върху западната политическа философия също изобилстват в романа.[12] Дебатът за природата на Доброто общество и как да се постигне то са разкрити в позициите на Върховния. Той твърди, че роля, дълг и отговорност на владетеля е да доведе до появата на доброто общество и това може да бъде постигнато единствено чрез налагане на абсолютен ред отгоре. Задачата на диктатора е да наложи необходимия ред, а задачата на хората е да се подчиняват на диктатора и така да се възползват от благините на доброто общество. Резултатът от такова поведение на управника и управляваните ще е добър за всички.[12]
Романът също така е повлиян от по-ранни творби, посветени на диктатурата, предимно от „Факундо“ на Доминго Фаустино Сармиенто.[13] И двете творби са написани от изгнаници и са прикрити атаки срещу настоящите диктатори на страните им. И двамата автори използват „пасквила/ръкописното послание“ за начало на творбата си. „Вечният кръг“ на Франсия също съдържа алюзии към аржентинеца Хуан Факундо Кирога, както и към диктатора Хуан Мануал де Росас, които са обект на критиката на Сармиенто.[13]
Жанр[редактиране | редактиране на кода]
„Аз, Върховният“ е добър пример за диктаторски роман,[14] литературен жанр от латиноамериканската литература, който разглежда ролята на диктатора в латиноамериканското общество.[15] Диктаторските романи се спират на темите за връзката между власт, писане и диктатура,[16] и са алегория на ролята на писателя в латиноамериканското общество.
Целта на диктаторския роман не е да анализира ролята на отделните диктатори с фокус върху историческата точност, а да изследва по-абстрактната природа на властовите фигури и да постави под въпрос изобщо идеята за властта.[17] За да бъде диктаторски роман, една книга трябва да има силни политически теми, които се възползват от историческите факти, за да разгледат критически властта на авторитарната фигура, като частното обяснява общото.[18] Много диктаторски романи, включително „Аз, Върховният“, принадлежат на Латиноамериканския бум на 1960-те и 1970-те, но жанрът има важен предходник в лицето на „Факундо“ на Сармиенто, творба написана като социологически трактат.[19] Романите на бума са дело на сравнително млади романисти и стават широко популярни в Европа и по света. Те са есенциално модернистични и според Поуп разчитат на наслагването на различни гледни точки, замъглявойки времето и линейността. Поуп отбелязва, че „езиково уверени, те използват разговорния език без извинения“.[20] Други важни характеристики на бума са темите за селото и града, интернационализма и ударението върху историческото и полотическото, както и „поставянето по съмнение на регионалната, както и на, или повече от, националната идентичност; съзнание за полусферичните, както и световните икономически и идеологически проблеми; полемичността; и безвремието“.[21]
Сюжет[редактиране | редактиране на кода]
Както отбелязва критикът Джон Кинг „не е възможно да се направи синопсис на този необичаен роман в няколко реда. Той включва последните развития в лингвистичната теория и практика, говори за произволността и несигурността на езика, който претендира да описва реалността, прочита отново и коментира различни истории и пътеписи за Парагвай, простира се в ширината на латиноамериканската история, мълчаливо обвинява Стреснер и дебатира с Фидел Кастро и отново изследва пропастта между писател и читател“.[22]
Книгата започва с линеен разказ. Откриващите думи са в ръкописен шрифт и изглеждат официална заповед:
Аз, Върховният Диктатор на Републиката,
Заповядвам след смъртта ми да бъда обезглавен; главата ми да стои набучена на кол три дни на Площада на Републиката, където народът да бъде призован с биенето на всички камбани...[23]
Заповедта е имитация, закована на вратата на катедралата в парагвайската столица Асунсион.[23] Следва дискусия върху пасквила между Франсия и неговия секретар Поликарпо Патиньо. Патиньо получава заповед са разкрие извършителя: „Ще вземеш да свериш почерка на пасквила с почерка на всички досиета“.[24] Но този линеен наратив скоро започва да се разпада. Върховният поставя под съмнение дори и презумпцията, че декларацията е фалшификат или по-скъро предполага, че самата фалшификация може да бъде фалшифицирана: „Представи си, че самият аз съм автор на пасквили“.[25] Литературният жанр е размътен чрез въвеждането на бележки под ливия, които размиват границата между фикция и факт и наративната прозрачност е изкривена от факта, че книгата утвърждава собствената си материалност с вметки като „останалата част от изречението е обгорена, не се чете“[26] и „краят на листа е обгорен“.[27] Целта на тези бележки е да напомнят на читателя, че чете книга, и че тази книга е незавършена, повредена, способна да греши.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Hoyt Williams 1979, с. 99.
- ↑ а б Роа Бастос 1979, с. ?.
- ↑ Fuentes 1986.
- ↑ Martin 1989, с. 278.
- ↑ Rowe Whitfield, с. 245.
- ↑ Rowe Whitfield, с. 242.
- ↑ Deiner 1999, с. 105.
- ↑ а б Rowe Whitfield, с. 243.
- ↑ Deiner 1999, с. 106.
- ↑ Garth 1996.
- ↑ Garth 1996, с. 104.
- ↑ а б Deiner 1999, с. 108.
- ↑ а б González Echevarría 1980, с. 217.
- ↑ Keefe Ugalde 1983, с. 369.
- ↑ Williams 1998, с. 100.
- ↑ Moses 2002, с. 2.
- ↑ González Echevarría 1985, с. 64.
- ↑ Martin 1989, с. 266.
- ↑ Kristal 2005, с. 10.
- ↑ Pope 1996, с. 231.
- ↑ Nunn 2001, с. 7.
- ↑ King 1987, с. 297.
- ↑ а б Роа Бастос 1979, с. 9.
- ↑ Роа Бастос 1979, с. 32.
- ↑ Роа Бастос 1979, с. 40.
- ↑ Роа Бастос 1979, с. 16.
- ↑ Роа Бастос 1979, с. 17.
Цитирана литература[редактиране | редактиране на кода]
- Роа Бастос, Аугусто. Аз, Върховният. София, Народна култура, 1979.. Превод. Емилия Юлзари.
- Agosin, Marjorie. Inhabitants of Decayed Palaces: The Dictator in the Latin American Novel. Human Rights Quarterly. Т. 12. май 1990. DOI:10.2307/762382. с. 328 – 335.. Trans. Barbara E. Pierce. (нужен е абонамент за JSTOR)
- Buffery, Helena. Roa Bastos and the Question of Cultural Translatability (Or How Does One Get to Paraguay?). Dissidences. Hispanic Journal of Theory and Criticism. 30 август 2005. Посетен на 6 март 2008..
- Caistor, Nick. Augusto Roa Bastos. Obituary. The Guardian. 28 април 2005. Посетен на 16 март 2008..
- Deiner, John T. I, The Supreme: Politically Related Themes in the Novel. MACLAS: Latin American Essays. Т. 13. 1999. с. 105 – 118..
- Foster, David William. Review of Helen Weldt-Basson's Augusto Roa Bastos's I, the Supreme, a Dialogic Perspective. Hispanic Review. Т. 63. Hispanic Review, Vol. 63, No. 2, Spring, 1995. с. 246 – 248.. (нужен е абонамент за JSTOR)
- Fuentes, Carlos. A Despot, Now and Forever. Review of I, the Supreme. New York Times. 6 април 1986. Посетен на 27 март 2008..
- Garth, Todd S. Politicizing Myth and Absence: From Macedonio Fernández to Augusto Roa Bastos // Structures of Power: Essays on Twentieth Century Spanish American-Fiction. Albany, State University of New York Press, 1996. ISBN 978-0-7914-2839-9. с. 89 – 105..
- González Echevarría, Roberto. The Dictatorship of Rhetoric / The Rhetoric of Dictatorship: Carpentier, García Márquez, and Roa Bastos. Latin American Research Review. Т. 15. Latin American Research Review, Vol. 15, No. 3, 1980. с. 205 – 228.. (нужен е абонамент за JSTOR)
- González Echevarría, Roberto. The Voice of the Masters: Writing and Authority in Modern Latin American Literature. Austin, University of Texas Press, 1985. ISBN 978-0-292-78716-2..
- Gynan, Shaw N. Language Policy and Planning in Paraguay. Current Issues in Language Planning. Т. 2. 2001. DOI:10.1080/14664200108668019. с. 53 – 118. Посетен на 16 април 2008..
- Hoyt Williams, John. The Rise and Fall of the Paraguayan Republic. Austin, University of Texas Press, 1979. ISBN 978-0-292-77016-4..
- Kakutani, Michiko. Review of I, the Supreme. 2 април 1986. Посетен на 27 март 2008..
- Keefe Ugalde, Sharon. Language in Zalamea's El gran Burundún-Burundá ha muerto. Hispania. Т. 66. Hispania, Vol. 66, No. 3, September 1983. DOI:10.2307/342310. с. 369 – 375.. (нужен е абонамент за JSTOR)
- King, John. Augusto Roa Bastos: An Introduction // Modern Latin American Fiction: A Survey. London, Faber and Faber, 1987. ISBN 978-0-571-14508-9. с. 291 – 298..
- Kristal, Efraín. Introduction // The Cambridge Companion to the Latin American Novel. New York, Cambridge University Press, 2005. ISBN 978-1-85566-120-2. с. 1 – 19..
- Martin, Gerald. Journeys through the Labyrinth: Latin American Fiction in the Twentieth Century. London, Verso, 1989. ISBN 978-0-86091-952-0..
- Moses, Michael Valdez. Big Daddy: The Dictator novel and the Liberation of Latin America. – The Feast of the Goat – book review. Reason. August 2002. Посетен на 21 януари 2008..
- Nunn, Frederick M. Collisions With History: Latin American Fiction and Social Science from El Boom to the New World Order. Athens, Ohio, Ohio University Press, 2001. ISBN 978-0-89680-219-3..
- Oberhelman, Harley D. Review of Helen Weldt-Basson's Augusto Roa Bastos's I, the Supreme. Hispania. Т. 77. September 1994. с. 450 – 451.. (нужен е абонамент за JSTOR)
- Pope, Randolph D. The Spanish American novel from 1950 to 1975 // The Cambridge History of Latin American Literature, Volume 2: The Twentieth Century. Cambridge, Cambridge University Press, 1996. ISBN 978-0-521-41035-9. с. 226 – 279..
- Rowe, William, Whitfield, Teresa. Thresholds of Identity: Literature and Exile in Latin America. Third World Quarterly. Т. 9. януари 1987. DOI:10.1080/01436598708419971. с. 229 – 245.. (нужен е абонамент за JSTOR)
- Weldt-Basson, Helene Carol. Augusto Roa Bastos's I the Supreme: A Dialogical Perspective. Columbia, University of Missouri Press, 1993. ISBN 978-0-8262-0888-0..
- Williams, Raymond Leslie. The Modern Latin-American Novel. New York, Twayne, 1998. ISBN 978-0-8057-1655-9.