Александър Дяков
| Александър Дяков | |
| български скулптор | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Семейство | |
| Баща | Цветан Дяков |
| Други роднини | Иван Хаджиниколов (дядо) |
| Александър Дяков в Общомедия | |
Александър Цветанов Дяков е български скулптор. Произведенията му са характеризирани като дръзки и провокативни – и реализираните, и неосъществените. Две от най-силните му творби са „Дух и материя“ и „Корозия“. Художник-постановчик на редица български филми. Известен бунтар и бохем.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Роден е на 28 май 1932 година в София.[1] Син е на Цветан Дяков, народен представител преди Деветосептемврийския преврат, осъден от т. нар. народен съд, и внук на Пеню Цветков Дяков, народен представител, съратник на Стефан Стамболов. По линия на майка си Невена е внук на Иван Хаджиниколов от Кукуш, български учител, един от основателите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).[2]
Като 13-годишен ученик започва да тренира бокс в „Славия“ и печели неколкократно шампионската титла.[1][2] Следва скулптура в Художествената академия при Михаил Кац, завършва през 1958 година. Отличен е на Националната младежка изложба с „Права фигура“ (Зидарчето) през 1962 година.[1]
Участва в национални изложби, негови работи са представени в Париж, Венеция, Антверпен, Равена, в Австралия.[2] Произведенията му са характеризирани като дръзки и провокативни – и реализираните, и неосъществените. Две от най-силните му творби са „Дух и материя“ и „Корозия“.[1] Много от произведенията му изчезват през годините; сред тях са „Септември“ (изчезнала от Националната художествена галерия[2]), „Колесницата“ (изчезнала от управление „Архитектура и благоустройство“ – София[2]), „Минута преди разстрела“.[1]
Александър Дяков е художник-постановчик на редица филми – „Хроника на чувствата“, „Веригата“, „Вълчицата“, „Спомен за близначката“, „Хемингуей“, „Бащата на яйцето“, „Може би фрегата“ и други.[1][2]
Играе във филмите „С любов и нежност“, „Смъртта на заека“ и „Бащата на яйцето“.[2]
Един от неосъществените му проекти е посветен на атентата в църквата „Света Неделя“ – разбита камбана. На мястото, където днес е паметникът на света София, Александър Дяков иска да създаде 24-метрова благославяща десница, да бъде като арка над булеварда. Друг проект, наречен „Трибрат“, обединява трите основни религии; нереализиран е въпреки обществената подкрепа и подкрепата на дипломати. Дяков представя и свой проект за актуализиране на Паметника на Съветската армия в София. „Скулптурата и архитектурата според мен са единствените изкуства, в които няма отрицателен образ – казва Дяков. – Както не можеш да строиш храм в архитектурата, за да осмееш Бога, или дворец, за да осмееш монарха, така и в скулптурата можеш да правиш паметник на жертвите, но не трябва да изобразяваш окупатора. Не е редно народ, който се самоуважава, да издига в центъра си – и на столицата, и в другите големи градове – Пловдив, Бургас, паметник на поробителя си. Тези, които обявиха война на България и ни окупираха на 8 септември 1944 г., са си вярвали, че това, което вършат, е нещо положително, въпреки че след тяхното идване бяха избити толкова много хора у нас. Но те са възпитани в този дух, че „идват с добро“, и когато „застанат“ под Христовата десница – получават опрощение. В същото време това е послание – „Човек за човека е брат“. Или ако щете – „Бог е любов“.[1]
За нереализираните си творби той казва: „Работата на скулптора е да прави скулптури, а не да ги уговаря“.[1]
Член е на Съюза на българските художници и на Съюза на филмовите дейци.[1] Поради смелото му държане Светлин Русев разказва, че всеки път на общи събрания треперели да не би Сашо Дяков да се изправи и да вземе думата.[3]
Обявен е за почетен гражданин на София (2012).[4][5]
Има два брака: с Розалия Бикс и Таня Дякова; от първия брак има дъщеря, а от втория – син.[5][6]
Умира на 3 юни 2018 година в София.[1]
Изложби (непълно)[редактиране | редактиране на кода]
През 2012 година се състои ретроспективна изложба за 80-годишнината му (галерия „Райко Алексиев“).[1]
2001 – изложба „Проекти ХХ век“.[2]
2016 – изложба „Форми на съпротивата“ в Софийска градска художествена галерия.[1]
За него[редактиране | редактиране на кода]
За Александър Дяков режисьорът Рангел Вълчанов прави филма „С любов и нежност“ по сценарий на Валери Петров. Във филма скулпторът играе себе си[1][2] и е автор на феропластиката.[2]
Документален филм за Александър Дяков – „Дух и материя“ – създава режисьорът Михаил Венков, сценарист е Невелина Попова.[7]
Велимир Попов в книгата си „Трето полувреме“ разказва истории с главен герой Александър Дяков. За него той е „една от най-колоритните фигури на софийската бохема – чешит, бунтар и непукист. Голям скулптор, Сашо Дяков дарява и българското кино с една уникална с изповедалността си роля във филма на Рангел Вълчанов „С любов и нежност“.[2]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н Почина скулпторът Александър Дяков // ploshtadslaveikov.com. 3 юни 2018.
- ↑ а б в г д е ж з и к л Уникално! Изложба на големия Сашо Дяков // Frog News, 12 май 2012 г. Посетен на 16 октомври 2021 г.
- ↑ ДУХ И МАТЕРИЯ. Случаят Александър Дяков // kultura.bg. 2 юни 2018.
- ↑ Решение № 280 по Протокол № 17 от 2012 г.
- ↑ а б Цветкова, Виолета. Сашо Дяков: Светът се дели на “арниоре” и „кофтиоре”?! // bolgari.org. 21 май 2012.
- ↑ Скулпторът Александър Дяков на 80: Бившата ми жена ми направи голям номер // blitz.bg. 12 юли 2012. Посетен на 23 юни 2022.
- ↑ „Дух и материя“ – документален филм за скулптора Александър Дяков // bnt.bg. 18 март 2015. Посетен на 19 юни 2022.
