Две Сицилии
Две Сицилии (на латински: Utriusque Siciliae; на италиански: Due Sicilie) е историческо-политическо наименование на териториите, свързани с Южния италиански полуостров и остров Сицилия, след като Сицилианското кралство, родено през 1130 г. и включващо и Южна Италия, е разделено на две кралства през 1262 г., с династията на Анжуйците, по време на войните на вечернята срещу Арагонците. От 1265 г. е засвидетелствано използването на разграничаване на анжуйското „Regnum Siciliae citra Pharum“ (Сицилианско кралство отсам Фара) и арагонското „Regnum Siciliae ultra Pharum“ (Сицилианско кралство отвъд Фара) (Месинския фар) за разграничаване на континенталната от островната част на кралството.
Терминът обаче е официално въведен едва през 1442 г. от Алфонсо V Арагоонски, след като завладява Неаполитанското кралство, присъединявайки го в лична уния към Сицилианското кралство. След това двете кралства често споделят един и същ суверен съвместно с други държави, като същевременно запазват своята съответна правна и политическа субективност.
Едва през декември 1816 г., от сливането на двете кралства Сицилия и Неапол, се ражда Кралството на Двете Сицилии, което завършва на 21 февруари 1861 г. с края на кралството.
Произход на термина[редактиране | редактиране на кода]
Джовани Антонио Сумонте – историк, живял между 16 и 17 век, във втория том на своята Historia della città e Regno di Napoli,[1] вмъква трактат, озаглавен На остров Сицилия и неговите крале; и защо Кралство Неапол е наречено Сицилия . В това писание произходът на разграничението между две „Сицилии“, разделени от Месинския фар, се идентифицира в папската була, с която папа Климент IV връчва на Шарл I Анжуйски Кралство Неапол през 1265 г.:
| „ | Папа Климент IV, който инвестира и короняса Шарл Анжуйски в тези две кралства, нарече този остров и Кралство Неапол с едно име, както може да се види в тази була, където той казваː „Шарл Анжуйски, крал на двете Сицилии, отсам и отвъд Фара“, и това бе съблюдавано и от другите папи, които го наследиха, и използваха същите названия. Защото 7 други крале, които наследиха споменатия Шарл..., които бяха господари само на Кралство Неапол, а не на Сицилия, наричаха Кралство Неапол „Сицилия от тази страна на Фара“. Тогава крал Алфонсо, станал крал на остров Сицилия, след като наследи баща си Фернандо и след като също така с големи усилия и сила на оръжията спечели Кралство Неапол от ръцете на Рене, и самият той се нарече „крал на Двете Сицилии, отсамна и отвъдна“. И това е, за да се покаже, че не противоречи на авторитета на папите. След това Алфонсо бе наследен от 4 други крале..., които бяха господари само на Кралство Неапол и бяха титулувани, подобно на останалите, „крал на Отсамна Сицилия“. Но Фернандо Католикът , дъщеря му Хуана, император Карл V и Филип, нашият крал и господар, който владееше и двете кралства, се титулуваха и наричаха „крал на двете Сицилии – Отсамна и Отвъдна“: следователно истината е, че тези имена идват от римските папи (както бе казано), които започнаха да наричат Неаполитанското кралство Сицилия.[2] | “ |
Същата теза се поддържа и от Пиетро Джаноне в неговата „Гражданска история на Кралство Неапол“ (1723), в която са цитирани различни откъси от папската була, с която Климент IV дава инвеститурата на Шарл I Анжуйски «pro Regno Siciliae, ac Tota Terra, quae est citra Pharum, usque ad confiniam Terrarum, osim Civitate Beneventana...» („за Кралство Сицилия и цялата земя, която е отсам Фара, до границата на земите, с изключение на град Беневенто“). В друг пасаж булата провъзгласява: «Clemens IV infeudavit Regnum Siciliae citra, et ultra Pharum» („Климент IV дава като феод Кралство Сицилия отсам и отвъд Фара“). Според Джаноне това е произходът на титлата rex utriusque Siciliae („крал на Двете Сицилии“), която обаче Шарл Анжуйски никога не е използвал в официалните си актове, предпочитайки древните титли на нормандските и швабските суверени.[3]
История[редактиране | редактиране на кода]
Исторически предпоставки[редактиране | редактиране на кода]
Актът на създаване на единна държава, наречена „Regnum Siciliae“ („Кралство Сицилия“), чиито граници варират от Сицилия до цяла Южна Италия, може да бъде проследен назад до коронацията през 1130 г. на норманеца от рода Отвили Роже II, граф на Сицилия, обединяващ Графство Сицилия с нормандските територии на Южна Италия (Херцогство Беневенто, Херцогство Неапол, Херцогство Апулия и Калабрия, Княжество Капуа). Тази коронация, призната от антипапа Анаклет II[4] и впоследствие (25 юли 1139 г.) от папа Инокентий II,[4] води до издигането на Палермо до столица.[5] Създаването на единна държава, която според Ернесто Понтиери е „шедьовър на политическото изкуство“ и според Якоб Буркхарт е „първият модел на модерна държава в Европа“,[6] позволява на нормандската монархия на Отвилите да вмъкне себе си като арбитър в Европа в споровете по онова време,[7] още повече засилен при Швабската династия от Фридрих II.
Няколко италиански историци от 20 век, включително Джузепе Галасо, Ернесто Понтиери и Виторио Глейезес, за разлика от тезите, поддържани по това време от Бенедето Кроче, който вярва, че това е прекъснало еволюцията на територията, поддържат, че господството на норманите е било много важно за единството на Южна Италия.[8] Галасо, по-специално, идентифицира в Норманския период установяването на политико-социалните характеристики, които областта ще покаже през идните векове, като териториално единство, социални системи и класово разделение, зародиша на административни системи и подразделения, определението на отношенията с Църквата, бюрократичната и правна традиция и режима на земята.[9] Глейезес от своя страна идентифицира в нормандското господство произхода на „кралство, което, с изключение на кратка републиканска интерлюдия, ще живее до пристигането на диктатора Гарибалди и следователно повече от седем века“.[8]
Отсамна Сицилия и Отвъдна Сицилия[редактиране | редактиране на кода]
Единството на Кралство Сицилия продължава 152 години до 1282 г., когато след събитията от Сицилианската вечерня, то е разделено на две. Така се ражда "Regnum Siciliae citra ", или Кралство Неапол, на полуострова с Анжуйците, и "Regnum Siciliae ultra", или Кралство Сицилия, южно от Месинския фар, на острова, с Арагонците. Термините "citra" (отсам) и "ultra" (отвъд) се отнасят до позицията на отделното кралство по отношение на "Farum", т.е. Месинския фар. Тази деноминация е увековечена през вековете, до степен че дори по време на господството на Бурбоните на Двете Сицилии в документите обикновено се споменава „господствата отсам и отвъд Фара“.
Арагонци[редактиране | редактиране на кода]
Името произлиза от титлата, приета от Алфонсо V Арагонски, който, след като завладява Неаполското кралство, също държи короната на Кралство Сицилия в лична уния. През 1443 г. е признат от папата като rex Utriusque Siciliae (крал на двете Сицилии) и той формализира името, използвано в дворовете на Неапол и Палермо, според което териториите на древното швабско-норманско Кралство Сицилия, което от завладяването на Шарл I Анжуйски са преминали под короната на Анжуйците и са определени като Кралство Сицилия отсам Фара (Кралство Неапол) или Sicilia citeriore, докато тези, които са станали владение на Арагонците (Кралство Тринакрия) са определени като Кралство Сицилия отвъд Фара. Географската препратка, чрез която домейните са определени в картографията и политическия жаргон като citeriori (отсамни) или ulteriori (отвъдни), е Месинският пролив и едноименният фар.
Испанци[редактиране | редактиране на кода]
След смъртта на Алфонсо V Арагонски, известен като Великодушният, в двете кралства отново имат двама различни владетели. През 1458 г. крал на Сицилия е Хуан II Арагонски, известен като Великият, който е наследен за кратко през 1468 г. от Фернандо II Арагонски, докато в Неапол царува Фердинанд I Неаполитански, известен като Феранте, син на Алфонсо V и племенник на предишния.
Междувременно френските суверени отново претендират за правото да анексират Кралство Неапол. Луи XII най-накрая успява да постигне споразумение с папа Александър VI и Фернандо II Арагонски, с което папата обявява титлата rex Siciliae („крал на Сицилия“) в полуостровните територии на кралството за отпаднала и установява короната на rex Neapolis („крал на Неапол“), с която е инвестиран кралят на Франция Луи XII.[10] След това Луи XII, с подкрепата на Фернандо II Арагонски, известен като Католикът, който се завръща като крал на Сицилия през 1479 г., окупира континентална Южна Италия през 1501 г. и побеждава Арагонската династия на Неапол.
Фернандо II Арагонски обаче скоро прогонва френските войски от Южна Италия (в битката при Гариляно през 1503 г.), обединявайки двете кралства отново под един суверен през 1504 г.: считайки, че придобитите нови територии са негово законно наследство, той анексира кралските титли на Сицилия и Неапол в Арагонската корона и установява отделни вицекралства в Неапол и в Палермо, водени от двама вицекрале.
Политическото разделение между двете италиански територии е засилено от особеностите на короната на Сицилия, с която е свързана специална привилегия (регалии), която предвижда правото на суверена да влияе върху назначенията на сицилианското духовенство и управлението на църковни активи, по-специално в трите исторически архиепископии (Монреале, Палермо и Катания). Този правен статут е представен от църковния институт на Апостолическата легация на Сицилия.[11]
От 1516 г. новият крал Карл V Хабсбург]], в допълнение към короните на Арагон и Кастилия, Нидерландия, Сицилия и Неапол, също обединява през 1520 г. тази на император на Свещената Римска империя с Кралство Сицилия, което се управлява в продължение на 200 години от вицекралете на Сицилия, докато владенията на полуострова се управляват от вицекралете на Неапол.
Бурбон и Наполеонидите[редактиране | редактиране на кода]
След Войната за испанското наследство, по силата на Договора от Утрехт (1713 г.), кралствата на Неапол и Сицилия са отстъпени от Испанските Бурбони съответно на Карл VI Хабсбург и Виктор Амадей II Савойски. След ефимерен испански опит да реанексира Сицилия, който води до Войната на Четворния съюз (1718-1720), с Хагския договор Карл VI получава Сицилия, като отстъпва Сардиния на Савойците. По този начин той отново обединява двете Сицилии в рамките на Хабсбургската монархия, въпреки че всяко остава управлявано от свой собствен вицекрал, назначен от Виена.
Като част от Войната за полското наследство, с успешна военна кампания Испания първо завладява Неапол през 1734 г., а на следващата година и Сицилия, които не са присъединени към Иберийската корона, но са отстъпени от Филип V на първородния му син от италианката Изабела Фарнезе – инфанта Дон Карлос. Карлос основава династията на Сицилианските Бурбони и постепенно успява да се еманципира от испанското влияние. Той окупира Кралство Неапол и впоследствие, след като завладява и Сицилия, е коронясан в катедралата на Палермо на 3 юли 1735 г., използвайки титлата във всичките си актове: „Карлос с Божията милост крал на двете Сицилии и на Йерусалим и др., инфант на Испания, херцог на Парма, Пиаченца, Кастро и др., велик наследен принц на Тоскана и др.“
Бавно в двора официално се налагат наименованията на Отсамна Сицилия Ситиоре за континенталната територия и Отвъдна Сицилия за островната територия.
Титлата „крал на Двете Сицилии“ е официално приета за първи път, след наполеоновото завладяване на континенталната част, от Жоашен Мюра през 1808 г., съгласно разпоредбите на Жозеф Бонапарт (бивш крал на Неапол), който издава първата конституци – Байонския устав[12][13]. Французите обаче никога не успяват да притежават Сицилия, където суверенът е намерил убежище от Неапол през френското десетилетие (1806 – 1815), където кралят остава като Фердинанд III Сицилиански.
Кралството на двете Сицилии[редактиране | редактиране на кода]
След Виенския конгрес, на 9 юни 1815 г. Фердинанд IV Неаполитански (Фердинанд III Сицилиански) се завръща в Неапол от Палермо, отменя сицилианската конституция от 1812 г. и на 8 декември 1816 г. официално обединява двете кралства, като се провъзгласява за крал на Кралството от Двете Сицилии (Regni utriusque Siciliae Rex) като Фердинанд I на Двете Сицилии.[14]
Езикознание[редактиране | редактиране на кода]
Сицилианският език, роден непряко от простонародния латински, съставлява първия италиански литературен език още през първата половина на 13 век, като част от Сицилианската школа, родена в двора на краля на Сицилия Фридрих II.
Простонародният език на Апулия – името, с което неаполитанският и южните диалекти са исторически известни, се присъединява към латинския в официалните документи и в съдебните събрания в Неапол с указ на Алфонсо I от 1442 до 1501 г.
Територията на Двете Сицилии се идентифицира в две географски части чрез разширението на говорените езици, междинните южни диалекти от едната страна и крайните южни диалекти от другата. Всъщност, с изключение на средните диалекти на Акуила и някои изключително локализирани малцинства, като гръцките, албанските и франкските, неаполитанският и сицилианският са най-разпространените езици, в допълнение към италианският.
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Musi, Aurelio. La storiografia napoletana tra Umanesimo e Barocco // Roma.
- ↑ Шаблон:Cita libro
- ↑ Pietro Giannone, Istoria civile del Regno di Napoli, vol. 1, Milano, с. 574. Nicolò Bettoni & Compagnia, 1833. Посетено на 27 април 2024 г.
- ↑ а б Vittorio Glejeses, Storia di Napoli, Napoli, La Botteguccia, 1990, с. 194
- ↑ Vittorio Glejeses (1990) pag. 195..
- ↑ пак там, с. 193
- ↑ Ernesto Pontieri, I Normanni nell'Italia Meridionale. Napoli, Edizioni Scientifiche Italiane], 1964. с. 14.
- ↑ а б Vittorio Glejeses, Storia di Napoli, Napoli, La Botteguccia, 1990, с. 197
- ↑ Dal comune medievale all'Unità. Bari, Editori Laterza, 1969.
- ↑ Guacciardini, Francesco. Storia d'Italia. Т. 5. Milano, Giuseppe Reina, 1850.
- ↑ Un approfondimento sulla Legazia apostolica // Архивиран от оригинала на 2007-4-12.
- ↑ Moneta con l'effigie di Murat e la dicitura “Regno delle Due Sicilie” (JPG), на moruzzi.it (архивирано от оригинала на 30 май 2008).
- ↑ Il titolo regale di Murat in un documento ufficiale (JPG), на bp3.blogger.com. URL посетено наl 4 март 2008 (архивирано от оригинала на 30 януари 2013).
- ↑ Romeo, Rosario. Momenti e problemi della Restaurazione nel Regno delle Due Sicilie (1815-1820) // Napoli. с. 85-96.
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Due Sicilie в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
