Пленникът от Трикери
- Вижте пояснителната страница за други значения на Пленникът от Трикери.
| Пленникът от Трикери | |
| Информация |
|---|
„Пленникът от Трикери“ (изписване до 1945 година: Плѣнникътъ отъ Трикери) е драма в три действия от Константин Мутафов. Свързана е с погрома над българите в Солун и областта през 1913 година (Междусъюзническата война) и съдбата на хилядите пленници, изпратени в концлагера на остров Трикери, първият в Европа.[1][2]
През февруари 1917 година авторът внася пиесата си в артистичната комисия на Народния театър. Тя е приета и първото ѝ представление е през декември същата година.[3]
Първото ѝ печатно издание е в 1918 година, а второто ѝ, преработено издание излиза в 1928 година.[4][5]
Драмата е написана по документални материали от книгата „Гробовете на Трикери“ от чешкия журналист Владимир Сис, военен кореспондент на Балканите по време на Балканската и Междусъюзническата война (1912 – 1913), който в 1914 година посещава създадения от гърците концлагер на остров Трикери в Бяло море и документира гръцките изстъпления срещу заточените и измрели там българи. Написва книгата и тя е издадена още същата година.[6]
Пиесата става популярна и се играе в много български театри и читалища. Кръстьо Сарафов режисира нейна постановка.[7] Старозагорският театър, ставайки професионален през 1919 година, открива първия си сезон с нея.[8] Основателите на читалището в село Аспарухово (1927) наберат средства за него с представянето на „Иванко – убиецът на Асеня“ и „Пленникът от Трикери“.[9] През 1929 г. е направена първата екранизация на драмата, която обаче остава незавършена и от нея до днес са запазени само 12 минути.[3]
С тази пиеса в българския театър още на много ранен етап се развива документализма.[10] Същевременно, според изследователите, „популярността ѝ вероятно се дължи на сложния въпрос, който поставя – как човек може да продължи напред, когато целият му свят е изчезнал във вихъра на военни или политически катаклизми. Ужасът от войните е олицетворен в „острова-гроб“ Трикери, където всички умират – реално или преносно – защото дори тези, които се завръщат, не могат да продължат живота си. Акцентът е върху идеята, че робството може да бъде надживяно, но преживелите ужаса, че ще останат завинаги „заточени живи в онзи гроб“, умират повторно, защото нямат място в новото време“.[3]
В 1993 година е създадена телевизионна адаптация по пиесата на Константин Мутафов, спектакъл на Телевизионния театър на Българската телевизия.[11] В постановката се поставя допълнителен акцент, въпроса за цяло поколение български деца, принудени да изживеят живота си без бащи.[3]
Критиката през XXI век оценява, че драмата на Константин Мутафов има „силно въздействие чрез история на персонажа, с която зрителят може да се свърже на лично ниво, преживявайки големия исторически разказ през себе си – една мисия на театъра, която е все по-актуална днес“ (проф. Дойчева).[10]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Марчев, Петър. Първите концлагери в Европа са създадени за българи // 168chasa.bg. 29 юни 2021. Посетен на 6 декември 2022.
- ↑ Зафиров, Димитър. Българските пленници в крепостта Навпилон // old.duma.bg. 4 септември 2008. Посетен на 6 декември 2022.
- ↑ а б в г Константинова, Юра. Българите в османския Солун. София, Институт по балканистика с Център по тракология, Българска академия на науките, 2020. ISBN 978-619-7179-12-5. с. 393.
- ↑ Мутафов, Константин Димитров // plus.cobiss.net. Посетен на 5 декември 2022.
- ↑ Константинъ Д. Мутафовъ. Плѣнникътъ отъ Трикери // 1928. Посетен на 5 декември 2022.
- ↑ Билярски, Цочо В. „Гробовете на Трикери“ – ужасяващ разказ за трагедията на българските военнопленници в Гърция след Междусъюзническата война, 1913 Г. // sitebulgarizaedno.com. Посетен на 5 декември 2022.
- ↑ Кръстьо Сарафов // hilife.bg/whoiswho/krastyo-sarafov. Посетен на 5 декември 2022.
- ↑ Драматичен театър „Гео Милев“ // Община Стара Загора. Посетен на 5 декември 2022.
- ↑ НЧ „Просвета – 1927 година”. с. Аспарухово, обл. Монтана. Историческа справка // medkovec.bg. Посетен на 5 декември 2022.
- ↑ а б Ангелова, Елена. Традиции и посоки в българския театър // kultura.bg. 19 декември 2018. Посетен на 6 декември 2022.
- ↑ Пленникът от Трикери // bnt.bg.
