Чернова:Поуни

Поуни Името им се споменава по различни начини в български и чуждоезикови текстове - Pawneе, Pani, Pana, Panana, Panamaha, Panimaha. Този текст възприема превода на името "поуни" без особена причина. Информацията, която следва, е от "Енциклопедия на северноамериканските индианци" и от "Енциклопедия Британика".

Географски регион: Равнини и прерии (Небраска)

Езикова група: хокан-кадоан

Прехранват се с лов и царевица.

Подгрупи: чои („велики поуни”), киткихахки ("републикански поуни"), питахорат и скиди. Групата куивера, описана от Коронадо, най-вероятно също са били поуни

Името на поуни може би идва от кадоанската дума pariki със значението „рог”, заради специфичния скалпов кичур. Поуни живеели в селища подобно на манданите. Били земеделци, но през една част от годината и ловци на бизони в равнините. Религията им била сложна, различна от тази на други племена от равнините. Принасяли в жертва пленени жени, за да бъде добра реколтата.

Следващата информация е от Марта Ройс Блейн за "Енциклопедия на северноамериканските индианци". (Библиография: Martha Royce Blaine, Pawnee Passage 1870-1875 (Norman: University of Oklahoma Press, 1990); Martha Royce Blaine, The Pawnees: A Critical Bibliography Newberry Library, Bibliographical Series (Bloomington: Indiana University Press, 1980); George Hyde, Pawnee Indians (Denver: University of Denver Press, 1951; reprint, Norman: University of Oklahoma Press, 1973)).

Според самите поуни, в далечно и незапомнено минало те мигрирали от юг и югозапад към централните равнини. Някои от тях идвали от тъмния север, където били неодушевени, докато висшето създание, Тирауахут, ги пробудил за живот с гръм и светкавица.

Към края на 17-ти век поуни живеели в селища край речните тераси и стръмните брегове на реките Луп и Плат. Събирали диви плодове, отглеждали царевица, боб, тиква и други растения, и половината от годината ловували бизони. През 1541г. испанският изследовател Коронадо открил селищата на Уичита до река Арканзас. Там той се срещнал с вожд, който се твърди, че е поуни от Харахи - място, на север от Канзас или Небраска. Ловците поуни за пръв път видели коне в края на 17-ти и началото на 18-ти век. Изтичали обратно в селото, нетърпеливи да опишат високите чудновати „хора-зверове” – същества с четири крака, дълги опашки, космати лица, и с дрехи, които блестели, както слънцето блести по водната повърхност.

През 17-ти и 18-ти век Испания, Франция и Англия опитвали да разширят своите колонии и да увеличат влиянието си, като правели подаръци и развивали търговията с местните жители, вкл. с поуни, в днешните територии на Канзас и Небраска. Карти от 18-ти век и исторически извори от колониите свидетелстват за четири племенни групи поуни, посочват различните им имена, местонахождение, брой воини, начин на прехрана. Отделните групи се съюзявали с различни колониални сили в зависимост от интереса си. През септември 1804г. след покупката на Луизиана Педро Виал пътувал от Санта Фе към селище на поуни по поречиетона река Плат. Вождовете на селището му казали, че са отказали медали на американците и са останали верни на истинските си приятели от Испания.

Племенна делегация, включваща двама поуни, посетила президента Томас Джеферсън във Вашингтон през януари 1806г. Лейтенант Зебулон Пайк, майор Г. С. Сибли, майор С. Х. Лонг и други американски изследователи и представители скоро след това посетили селищата на поуни, за да започнат дълга серия съвети, договори и споразумения (през годините 1818, 1825, 1833, 1848, 1857, и 1892г.), които макар да защитавали приятелските отношения, всъщност завършили с отнемането на земите на поуни и преместването им в резервати в Небраска през 1857г и на Индианските територии през 1875г.

Тези събития се отразявали на обществения, икономически и политически живот на поуни. Налагали промени, тъй като американското правителство се опитвало да „цивилизова” индианските общества. За да поддържат положението си и да избягнат живота в резервата, воините поуни се присъединили към американската армия като разузнавачи и през 60-те и 70-те години на 19-ти век участвали в походите срещу техните врагове, предимно сиукси и шайени.

Четирите отделни групи поуни - чои, питахората, киткихахки, и скиди (скири), живеели в отделни селища в сегашните територии на Небраска и Канзас до 1857г., когато общият резерват наложил обединението на племето. Елитът на всяко едно селище се състояло от главен вожд, чиято власт била наследствена, вождове, изтъкнати воини и религиозни водачи, които обсъждали и взимали решения за племенни действия като лов, война, церемонии, земеделие, решаване на междуличностни конфликти, посещения на други племена и отношенията на племето с други общности.

Според обичая сватбите се провеждали само между жители на дадено селище и след това мъжете заживявали в дома на жената.

Въпреки правителствения контрол, поуни в резервата се опитвали да поддържат племенната си структура и традиции. През късния 19-ти век те наброявали между 10 и 12 хиляди души. До началото на 20-ти век болестите, войните и лошите условия на живот в резервата намалили броя им до около 600 души. Продължителните загуби наложили някои културни промени в йерархията, съжителството и религиозните ритуали.

Сложността на церемониите на поуни привлича вниманието на много учени. Повечето важни моменти в живота били свързани с религиозни вярвания. Военните, лечителските, ловните и други общества имали свои церемонии.

За да продължат важните си ритуали и заради смъртта на много от членовете, различните племенни групи обединили религиозните си структури. По този начин Бизонови, Еленови, на Мечката, на Лулата и Лечителските танци, в които силата на магията и лечителските процедури изненадват наблюдателите, продължили да се провеждат до първите десетилетия на 20-ти век. Днес се изпълняват само Танцът на младото куче и Бойният танц на киткихахки, но и те не се изпълняват съвсем редовно, заедно с племенни игри, Коледа и отделни семейни инициативи с танци с традиционно облекло, ритуали и песни.

Поуни се съпротивлявали без успех на разпределението в резервати през 1887г и разпродажбата на земя от резервати през 1892г. Напълно деморализирани и отчаяни, поуни възприели Танца на духовете и свещената употреба на пейота от т.нар. Native American Church, която я разпространявала. През 20-ти век сред поуни се разпространило християнството, а старите традиции бързо започнали да изчезват. Днес две важни събития за поуни са годишните летни гостувания между тях и Уичита, техните езикови сродници, и четиридневното Завръщане у дома на поуни, което се провежда през юли и е спонсорирано от уважаваната Асоциация на поуните ветерани от войната. Поуни от много щати се завръщат в Поуни, Оклахома, за да посетят роднини и да участват в занаятчийски изложения и вечерни пау-уау. Това Завръщане у дома е най-важното събитие, което поддържа идентичността и връзката с племето.

Образованието на поуни се институционализира с пристигането на първите християнски мисионери сред тях през 1830г. По-късно в резерватите учениците са принуждавани да напускат семействата си и да ходят в държавни училища, където губят родния си език и им се забранява да го говорят. Тази загуба е фатална, защото културата и историята, която се съдържа в устното творчество – приказки, песни и ритуали – бавно изчезват. Днес само някои възрастни поуни говорят свободно езика си и той е на път да изчезне като жив език и да съществува само сред учените лингвисти.

Днес членове на племето са около 2500 души, от които около 400 живеят в Оклахома. Племето включва учители, художници, счетоводители, адвокати, и един лекар – Чарлс Найф Чийф.

През 1936г се създават Бизнес съвет на поуни, Съвет на вождовете, племенна конституция, закони и харта. През 1964г съдът определил 7 316 096 долара и 55 цента ? като компенсации за земите на поуни. През 1975г специални закони (The Indian Self-Determination and Education Assistance Act и други) спомагат да се подобри живота на поуни. Правителството дава финансова помощ и покрива някои разходи по здравеопазване, жилища, грижа за старите хора и образователни програми. Бинго-зала и племенна газ-станция осигуряват част от работните места и заплати в племето.

Бюрото по индианските въпроси често спъва прогреса на племето със своята странна политика. Американското индианско движение намира сред поуните привърженици, но и зложелатели. Днес поуни и други индиански водачи от Оклахома се стремят да защитават своята независимост срещу щата и федералните намеси. Напоследък успешно бяха върнати и погребани светини на поуни, които дотогава стояха в музеи. Това стана благодарение на усилията на част от племето и Фонда за правата на американските коренни жители – защитаваща правата им група, чийто изпълнителен директор Джон Ехо Хоук е поуни.

Следващата информация е от "Енциклопедия Британика", том 9, 15-то издание, и книгата „Индианците от равнините”, 1994г., издание на Колин Ф. Тейлър Ph. D. Автор на статията е Линда Браун. Поуни са племе от северноамериканските равнини и са живели край река Плат в Небраска от преди 16-ти век до късните десетилетия на 19-ти век. През 19-ти век племето се е състояло от сравнително независими групи - киткихахки, чои, питахорат и скиди. Всяка от тях била разделена на селища, тъй като селището било главната структурна единица в общественото устройство на поуни. Името „поуни” идва от тяхната дума „парики”, която означава „рог” (заради прическата им).

Поуни живеели в просторни колиби с куполна форма, вкопани в земята. Кожени типита използвали по време на лов на бизони. Ранната колиба била дълга четириъгълна конструкция и постепенно преминала в кръгла форма, може би заради мигрирането на север. Строенето на такава колиба започва с 10-15 кола, забити в земята, високи около 5 фута и на 10 фута разстояние подредени в кръг. Те обграждат площта, която ще бъде подът на дома. Греди се нареждат върху тези колове. Четири кола се слагат в средата на кръга, високи между 11 и 14 фута. Скелетът се покрива с пластове върбови клонки, трева и пръст. Хоризонтално се слагат млади клонки, за да покрият разстоянието между централните четири кола. Отгоре се оставя дупка като комин и прозорец. Входът се строи по подобен начин с колове. Вратата е парче бизонова кожа, разпъната на върбова рамка, която се отваря навътре. През нощта се „заключвала” с парче дърво. Огнището се строяло във вдлъбнатина в средата на кръга и се огражда с плоски камъни. Подът е около метър под земята, в някои разновидности на колибата е и по-вече. Отгоре може да се затрупа с пръст. Едно селище е било от отколо 40 до 200 колиби, а някои колиби били дом на около 20 души (бел пр).

Жените отглеждали царевица, тиква и боб. Развито било грънчарството. Жените участвали активно в племенната търговия не само като произвеждали стоки, но и като владеели разпределението на реколтата и печалбата между членовете. Жените участвали в различни церемонии, свързани с храната, изобилната реколта и призоваването на бизони.

Вярвало се, че жените притежавали силата на живота. Носели бебетата си на гърба си в специални люлки. Люлките се изработвали от дълга дъска, която е малко по-широка в горната част. Символи на слънцето и Зорницата се рисували на люлката и после тя се покривала с кожа от петниста дива котка, което е символ на обсипаното със звезди небе. Дъската минавала над главата на бебето.

В йерархията най-високо стоели вождовете и духовните водачи. Лечителят имал специални умения да лекува и да отблъсква врага и глада. Той бил обучен в ритуалите и свещените песни. Поуни имали и военни и ловни общества. Един от най-забележителните белези за висок статус сред поуни била кожената риза. Много малко мъже имали привилегията да я носят. Повечето ризи за церемонии били украсени с пера и мъниста на раменете. Боядисаните ръце означавали ръкопашен бой.

Религията на поуни била много сложна. Небесните божества били звездите.Някои от звездите били богове и затова поуни се занимавали с астрономия. По звездите познавали кога да сеят царевицата. Царевицата била майка, чрез която слънцето изпращало своята благословия. Тирауахат бил силата на вселената, първи бог и първопричина на всички неща. Тирауахат едновременно създал и владеел вселената, като давал заповеди на по-малките богове. По време на много от церемониите на поуни се отдавало най-голямо значение на създаването на живот, за което се правели жертвоприношения на пленени жени.

През 1780г поуни наброявали около 10 000 души. През 1840г. болестите на европейците, алкохола и войните намалили населението наполовина. Идването на белите мисионери спомогнало да се изоставят древните церемонии. Жертвоприношенията били прекратени от вожда Петалишаро.

През 1970г. поуни са били под 2000 души, повечето живеят в Поуни, Оклахома.

Превод Umai Maia. Снимки от Историческото общество на щата Канзас.