Периметър (система)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

„Периметър“ (означение по ГРАУ 15Е601) е комплекс за автоматично задействане на масиран ответен ядрен удар, разработен от СССР през Студената война и на въоръжение днес в Руската федерация. „Периметър“ е система, отговаряща за поддържането на руските ядрени инсталации в бойна готовност в случай на криза или извънредно положение, когато е възможно връзката на тези инсталации с командването (генерален щаб и президент) да бъде прекъсната.

Концепция[редактиране | edit source]

Решението за употреба на ядрено оръжие е в ръцете на държавния глава, като то се съгласува предварително с висшестоящи военни и дипломатически лица. В Русия (по-рано СССР) ключовите възли на тази командна структура са организирани в системата „Казбек“, разработена по времето на Юри Андропов и приета на въоръжение при Константин Черненко (1985). „Периметър“ се явява аварийна система — в случай, че връзките между върховното командване на въоръжените сили и Ракетните войски със стратегическо предназначение бъдат прекъснати от американски ядрен удар, тя трябва да поеме контрола върху поделенията с ядрени заряди от всички родове войски и да организира ответния удар.

Системата може да бъде напълно автоматична и се задейства ръчно при сигнал за ядрена атака. Така дори командните пунктове да бъдат унищожени от вражески удари и всички ръководни лица да загинат, ответният удар срещу противника би бил гарантиран.

История[редактиране | edit source]

В хода на Студената война, особено през 1970-те и 1980-те години, технологиите за радиоелектронно въздействие срещу врага напредват значително. Появява се нужда от подсигуряване на връзката между висшите командни звена и пусковите установки за стратегически оръжия. Съветските военни инженери изработват проект за ракета с комуникационно оборудване, която да бъде изстреляна в случай, че командните звена на стратегическите ракетни войски бъдат поразени. Ракетата подава команда за изсрелване до всички ракетни инсталации на територията на СССР.

Работата по ракетата е възложена на конструкторско бюро „Южное“. За основа на командната ракета е използвана МР-УР-100. Преработената ракета получава означението 15А11, и до декември 1975 година чертожният проект е завършен.[1] На мястото на бойната глава се поставя мощен радиопредавател, разработен от конструкторско бюро Алмаз (тогава „Стрела“) в Оренбург.[1] За изпитателни цели са изработени общо 10 ракети 15А11. По време на изпитанията са изпробвани антените на ракетата и наземните приемни устройства. Проведени са общо шест успешни пуска, и един частично успешен. Едновременно с това се провеждат изпитания на издръжливостта на наземните установки срещу ядрени взривове. Тестовете са провеждани в Арзамас-16 и архипелага Нова земя.

Изпитанията доказват работоспособността на комплекса. Министерството на отбраната на СССР нарежда фунцкиите на комплекса да се разширят, и дейността му да засяга не само ракетните войски, но и военноморските и военновъздушните сили. През 1982 завършват последните изпитания, и през януари 1985 година комплекс „Периметър“ е приет на въоръжение и въведен в бойна готовност.[1][2]

Компоненти[редактиране | edit source]

  • Командни пунктове — четири самодостатъчни командни пункта, разположени в европейска Русия, чиято функция е да поддържат комплекса в бойна готовност.
  • Командни ракети — най-известният компонент от комплекса. Ракетите са снабдени с мощни радиопредаватели и са проектирани да издържат на ефектите от ядрен взрив. С шахтово базиране.
  • Приемни устройства — гарантират приемането на сигнали от командните ракети.
  • Автономна система за командване и контрол — съществуването на този компонент не е потвърдено. Това е предполагаема система от сензори, автоматични пунктове и приемници, която следи военните честоти и търси признаци за наличие на ядрен взрив на руска територия — радиоактивно лъчение, смущения в атмосферното налягане, сеизмични вълни и други. В интервю за списание Wired, един от главните разработчици на системата — Владимир Яринич — описва механизмът ѝ на действие. При активиране системата би се опитала да определи дали на руска територия е имало ядрен взрив. Ако взривът се потвърди, ще бъде направен опит за свързване с генералния щаб. Ако се получи отговор и в следващите 15 минути до един час няма признаци за нападение, системата се изключва автоматично. Ако не се установи връзка с генералния щаб, протоколите за изстрелване се предават на най-висшестоящия оцелял член на военното ръководство, който трябва да даде команда за нанасяне на ответен удар.[3]

Непотвърдени[редактиране | edit source]

  • УВБ-76 „Жужалка“ — радиостанция на къси вълни (4625 килохерца), непрекъснато предаваща радиограми;
  • Ямантау — планински масив в южен Урал, предполагаема ядрено-ракетна база или команден бункер. Намира се в близост до закритите селища Межгорие (Уфа-105) и Снежинск (Челябинск-70).

Състояние[редактиране | edit source]

Според множество сведения, включително руското военно ръководство, системата се поддържа в бойна готовност.[4][3]

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в Призваны временем. Ракеты и космические аппараты конструкторского бюро «Южное». Арт-Пресс, 2004. с. 232.
  2. В холодной войне победили не «звёздные войны». // иноСМИ.ru, 2009-09-26. Посетен на 2009-12-20.
  3. а б Nicholas Thompson. Inside the Apocalyptic Soviet Doomsday Machine. // Wired, 2009-09-21. Архив на оригинала от 2012-03-03. Посетен на 2009-12-13.
  4. Виктор Баранец. Командующий РВСН генерал-лейтенант Сергей Каракаев: «Владимир Владимирович был прав - мы можем уничтожить США быстрее чем за полчаса». // Комсомольская Правда, 2011-12-16. Архив на оригинала от 2012-03-03. Посетен на 2011-12-19.