Силовик
В политиката на Русия, силовѝк (на руски: силовик) е политик, който се е включил в политиката след кариера във войската, полицията, службите за сигурност или други подобни служби (КГБ, ГРУ, ФСБ, СВР).[1] Терминът произлиза от служебния израз „силови структури“, който в Русия се отнася за полицията, армията и службите за сигурност.
Описание[редактиране | редактиране на кода]
Силовиките обикновено насърчават възгледите да се разглеждат като без идеология и с прагматичен фокус върху закона и реда, които да изпълняват руските национални интереси. Като цяло те са добре образовани и донасят със себе си търговски опит към държавните позиции.[2] Силовиките не образуват сплотена група, нямат един-единствен ръководител и нямат общ дневен ред. Според някои автори, те целят повторното създаване на мощна руска държава и се ползват с етика и умения, които Владимир Путин одобрява, в администрацията.[2]
Примери[редактиране | редактиране на кода]
Високопоставени силовики, служещи под президентството на Путин, включват: Сергей Иванов, Виктор Иванов, Сергей Шойгу, Игор Сечин, Александър Бортников, Николай Патрушев, които имат близки връзки с Путин и служат на ключови позиции в правителствата му. Въпреки това, е трудно да се прецени дали общата им предходна кариера се превръща в общи политически предпочитания.[2]
След протестите в Русия през 2011 г., руският президент Дмитрий Медведев обещава политическа реформа, но въпреки това назначава няколко силовики на високи позиции в правителството: Сергей Иванов за началник на щаба на президентската администрация, Дмитрий Рогозин за вицепремиер и Вячеслав Володин за заместник-началник на щаба.[3]
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Gill, Graeme, Gill, Professor Department of Government Graeme, Young, James. Routledge Handbook of Russian Politics and Society. Routledge, March 2013. ISBN 978-1-136-64102-2. с. 209 – 219.
- ↑ а б в Willerton, John. Putin and the Hegemonic Presidency // Developments in Russian Politics. Т. 6. Duke University Press, 2005. ISBN 978-0-8223-3522-1.
- ↑ Andrew E. Kramer. Political Promotions in Russia Appear to Belie President’s Promise of Reform // The New York Times, 28 декември 2011. Посетен на 30 декември 2011.
