Държавен банкрут

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Държавният банкрут е фактическо състояние при което държавата изпада в несъстоятелност, т.е. не може да обслужва дължимите към кредиторите си по държавния дълг плащания.

За разлика от корпоративната, т.е. търговската несъстоятелност, при държавния банкрут не съществува правен механизъм, който да вкара една банкрутирала държава в процедура по несъстоятелност. Не съществува и международен съд, който да налага подобни процедури спрямо държави. Имало е няколко опита от страна на Международния валутен фонд да прокара подобен механизъм, но безуспешно, още повече, че това противоречи на международното право - държавата се ползва със суверенитет за разлика от субектите на частното право. При държавен банкрут, държавните кредитори за да си върнат вложенията трябва сами да се организират и да влязат в преговори със съответната държава. Държавните кредитори могат да бъдат както други държави, така и банки, корпорации, включително физически лица приносители на държавни ценни книжа. В случай на провал на преговорите за връщане на заемите, кредиторите губят капититаловложенията си, т.е парите си, носейки за своя сметка риска от инвестицията.

С обявяването на фалит, държавата се освобождава от голяма част от старите си финансови зависимости и облекчава държавния си бюджет от плащанията по обслужването на държавния дълг. По този начин, отпада основното бреме върху публичните финанси, но остават редица изключително неблагоприятни последващи странични ефекти върху икономиката на страната. Главният от тях е, че фалирала държава трудно може да разчита на ново кредитиране и възвръщането на загубеното доверие отнема години, десетилетия, като фалиралата държава във всички случаи се вижда принудена да си самоналожи (предвид голямата вероятност от избухването на хиперинфлация) строги правила за водене на финансова политика и фискална политика.

Историята познава много примери на изпадане във фактическо положение, при което дадена страна да не може да покрива плащанията към кредиторите си. Още през Средновековието, през 1345 г. Англия изпада в такова положение. През 1557, 1575 и 1596, Испанската империя е в подобно състояние, но това е твърде силна и богата за времето си държава и положението бързо се стабилизира. По това време Мигел де Сервантес е бил бирник на Испанската корона (виж и Венецианският търговец).

През 19 век, положението с публичните финанси добива нови измерения, достигайки до невиждани и нечувани исторически висоти. През 1805 г. Мексико е в подобно положение. През 1811 г. Австрийската империя, в резултат от загубите в Наполеоновите войни. През 1813 г. — Дания, през 1837 г. — САЩ и повечето латиноамерикански държави, а през 1876 г., в навечерието и в годината на Априлското въстание — Османската империя. От средата на века, в империята съществува и т.нар. лихварски въпрос. [1] През 1893 г. Кралство Гърция е в състояние на неплатежоспособност.

Първата световна война в началото на 20 век причинява неимоверни и безпрецедентни в исторически план и стопански вреди и разрушения. През 1918 г. Съветска Русия е в несъстоятелност, а през 1923 г. победена Германия е в подобно състояние в съчетание с невероятна хиперинфлация във Ваймарската република. През 1945 г., след загубата във Втората световна война, Германия е в сходна ситуация.

След падането на Берлинската стена, управлението на възстановена Русия при президентстването на Борис Елцин изправя през 1998 г. страната почти пред държавен банкрут.

През 21 век, Аржентина изпада през 2001/02 г. в реален банкрут, а през 2008 г. сходно е положението на Исландия. През 2010 г. се разразява финансова криза в Гърция, като гръцкия случай е уникален и безпрецедентен казус, тъй като страната няма собствена парична единица и ползва за такава еврото, поради което на практика държавата в този случай е лишена от единствения възможен инструмент за справяне със ситуацията — собствената печатница за пари (виж и Големият глад).

Източници[редактиране | edit source]

  1. [1]

Вижте също[редактиране | edit source]