Кодекс Eyckensis

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Кодексът Eyckensis е евангелие от 8 век, което се основава на два съставни ръкописа, които образуват сборник, вероятно от дванадесети век до 1988 г. Кодексът Eyckensis е най-старата книга в Белгия[1]. От осми век тя се съхранява и пази на територията на днешната община Маасейк. Предполага се, че книгата е написана в скрипториума на абатството Ехтернах.

Описания на ръкопис A и ръкопис Б[редактиране | редактиране на кода]

Кодексът Eyckensis, Кодекс A, евангелистки портрет и каноничните таблици.

Кодексът Eyckensis се състои от две евангелия, поместени на 133 пергамента, всеки с размери 244 на 183 mm. 

Първият ръкопис (Кодекс A) не е завършен. Той се състои от пет листа и започва с евангелистки портрет (вероятно изобразяващ Св. апостол Матей) на цяла страница, последван от непълен комплект от осем канонични таблици. Евангелисткият портрет е изрисуван в италиано-византийски стил, който определено е свързан със стила на Barberini Gospels (Псалтири Барберини), понастоящем съхранявани във Ватиканската библиотека (сигнатура Barberini Lat. 570). Портретът е рамкиран в орнамент на англосаксонска плетеница, наподобяваща декоративните елементи в Lindisfarne Gospels (Линдисфарнските евангелия).

В каноничните таблици се съдържа кратко описание на съответните пасажи в четвероевангелието. По този начин каноничните таблици изпълняват ролята на съдържание и показалец за лесен достъп до текстовете. Каноничните таблици в ръкопис A са декорирани с колони и аркади, символите на четирите евангелиста и портрети на светци.

Вторият ръкопис (Кодекс Б) съдържа пълен комплект от дванадесетте канонични таблици и всички текстове на четвероевангелието. Каноничните таблици са украсени с колони и аркади, изображения на апостолите и евангелистките символи. Евангелските текстове са изписани в кръглата форма на инсуларния (островен) минускул, който е характерен за британските и ирландските ръкописи от седми и осми век, но също така се използва и в континентална Европа. Началната главна буква във всеки параграф е очертана с червени и жълти точки. Текстът е възпроизведен от един преписвач. 

Текстът на евангелието е версия на Vulgate (Вулгата), в голямата си част превод на Свети Йероним (Йероним Стридонски, 347 – 420 г.), с редица допълнения и транспозиции. Подобни версии на евангелските текстове могат да бъдат намерени в Book of Kells (Келска книга) (Dublin, Trinity College, ms 58), Book of Armagh (Келска книга) (Dublin, Trinity College, ms 52) и Echternach Gospels (Евангелия от Ехтернах) (Paris, Bnf, ms Lat.9389). 

История (от появата му до 20 век)[редактиране | редактиране на кода]

Кодексът Eyckensis, в църквата Света Екатерина, Маасейк.

Кодексът датира от осми век и е първоначално съхраняван в бившото бенедиктинско абатство Алденейк, което е осветено през 728 г. Меровингските благородници Аделар, Крал на Дина, и жена му Гринуара основали това абатство за дъщерите си Харлиндис и Релиндис в „една малка и ненужна гора“[2] в близост до река Мьоз. Манастирът бил наречен Eyke (Ейк – „дъб“) на дъбовете, които растели там. По-късно, когато съседното село Nieuw-Eyke (Ню Ейк – „нов дъб“, днешен Маасейк) се разраснало и добило важност, името на първоначалното селище станало Алденейк („стар дъб“). Свети Вилиброрд ръкоположил Харлиндис за първа игуменка на това религиозно средище. След нейната смърт свети Бонифаций ръкополага сестра ѝ за нейна наследница.

Кодексът Eyckensis служил в манастира за изучаване и разпространение на християнското учение. И за двете евангелия, които сега съставляват кодекса Eyckensis, се предполага, че са били донесени от абатството Ехтернах в Алденейк от свети Вилиброрд.

Двата ръкописа били свързани в една подвързия, най-вероятно през дванадесети век. 

През 1571 г. абатството Алденейк било изоставено. От средата на десети век бенедиктинските монахини били изместени от колегиалния събор на свещеници мъже. С нарастване на заплахата от религиозна война свещениците намерили убежище в укрепения град Маасейк. Те донесли църковните ценности от Aлденейк, включително кодекса Eyckensis, в църквата Света Екатерина.

Авторство[редактиране | редактиране на кода]

Кодексът Eyckensis, Кодекс Б, текст на страница.

В продължение на векове хората били убедени, че кодексът Eyckensis е бил написан от Харлиндис и Релиндис, първите игуменки на абатството Алденейк, които по-късно били канонизирани. Тяхната агиография била написана в течение на девети век от местен свещеник[3]. В текста се отбелязва, че Харлиндис и Релиндис също са написали евангелие. В течение на девети век култът към мощите на светите сестри все повече придобивал значение и включил отдаването на почит на кодекса Eyckensis, който извиквал дълбоко благоговение като творба, създадена от самите Харлиндис и Релиндис[2].

Въпреки това финалните строфи на втория ръкопис недвусмислено отричат това: Finito volumine deposco ut quicumque ista legerint pro laboratore huius operis depraecentur (Със завършването на тази книга аз моля всички, които я четат, да се помолят за труженика, който създаде този ръкопис). Мъжкият род laborator („труженик“) ясно показва, че лицето, което е написало ръкописа, е мъж.

Сравнителният анализ, изготвен през 1994 г. от Албер Дероле (Гентски университет) и Нанси Нетцер (Бостънски колеж), разкрива, че ръкопис A и ръкопис Б датират от един и същи период, като много вероятно е двата да са създадени в скрипториума на абатството Ехтернах и да са дори дело на един и същи преписвач[4].

Опит за консервиране и реставриране от 1957 г.[редактиране | редактиране на кода]

През 1957 г. е направен опит да се консервира и реставрира кодексът Eyckensis от Карл Сиверс, реставратор от Дюселдорф. Той отстранил и унищожил червената кадифена подвързия от 18 век, след което ламинирал всички листове на ръкописа с мипофолио. Мипофолиото е фолио от поливинил хлорид (PVC), което е външно пластифицирано с диоктилфталат. С течение на времето това фолио отделя хидрохлорна киселина, която прониква в пергамента и причинява ефект на пожълтяване върху самото фолио. Прозрачността и цветът на пергамента били засегнати, а присъстващите във фолиото полимери са могли да преминат в пергамента и да го направят чуплив. След ламинирането Сивърс подвързал отново кодекса. За да успее, той изрязал краищата на листовете, което довело до унищожаване на фрагменти от цветната украса.

Кодексът Eyckensis, Кодекс Б, детайл.

В рамките на нова разширена реставрационна дейност в периода 1987 – 1993 г. ламинацията от мипофолио била старателно отстранена от екип на Белгийския кралски институт за културно наследство под ръководството на химика д-р Ян Ваутер. За реставрирането на листовете след премахване на ламинацията била разработена иновативна техника на листова отливка на пергамента. При завършване на реставрацията двата съставни ръкописа на кодекса били подвързани поотделно[5]. 

Документиране и дигитализация[редактиране | редактиране на кода]

Най-старата фотографска документация на кодекса Eyckensis датира от около 1916 г.[6]. Във връзка с реставрацията ръкописът бил заснет в Белгийския кралски институт за културно наследство (KIK–IRPA). Факсимиле било публикувано през 1994 г[7].

През 2015 г. кодексът Eyckensis е дигатилизиран на място в църквата Света Екатерина от Imaging Lab (Лаборатория за фотография) и Illuminare – Център за изучаване на средновековното изкуство)/ KU Leuven (Льовенски католически университет). Проектът се изпълнява под ръководството на проф. Лийв Уатийу[8]. Изображенията с висока резолюция са предоставени онлайн в сътрудничество с LIBIS (KU Leuven). 

Кодексът Eyckensis е признат и защитен като недвижимо наследство през 1986 г. През 2003 г. кодексът Eyckensis е признат за фламандско забележително произведение на изкуството.[9]

Настоящи изследвания[редактиране | редактиране на кода]

През 2016 – 2017 г. екип от изследователи от Illuminare – Център за изучаване на средновековното изкуство)/ KU Leuven (проф. Лийв Уатийу) и Белгийският кралски институт за културно наследство (д-р Марина Ван Бос) отново ще изследват кодекса Eyckensis.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Coenen, J. (1921) Het oudste boek van België, Het Boek 10, pp. 189 – 194.
  • Coppens, C., A. Derolez en H. Heymans (1994) Codex Eyckensis: an insular gospel book from the abbey of Aldeneik, Antwerpen/Maaseik, facsimile.
  • De Bruyne, D. (1908) L'évangéliaire du 8e siècle, conservé à Maeseyck, Bulletin de la Société d'Art et d'Histoire du Diocèse de Liège 17, pp. 385 – 392.
  • Dierkens, A. (1979) Evangéliaires et tissus de l’abbaye d’Aldeneik. Aspect historiographique, Miscellanea codicologica F. Masai Dicata (Les publications de Scriptorium 8), Gent, pp. 31 – 40.
  • Falmagne, T. (2009) Die Echternacher Handschriften bis zum Jahr 1628 in den Beständen der Bibliothèque nationale de Luxembourg sowie Archives diocésaines de Luxembourg, der Archives nationale, der Section historique de l' Institut grand-ducal und des Grand Séminaire de Luxembourg, Wiesbaden, Harrassowitz Verlag, 2 Banden: 311pp. + [64] ill., 792pp.
  • Gielen J. (1880) Le plus vieux manuscrit Belge, Journal des Beaux-Arts et de la Littérature 22, nr. 15, pp. 114 – 115.
  • Gielen, J. (1891) Evangélaire d'Eyck du VIIIe siècle, Bulletin Koninklijke Commissie voor Kunst en Oudheden 30, pp. 19 – 28.
  • Hendrickx, M. en W. Sangers (1963) De kerkschat der Sint-Catharinakerk te Maaseik. Beschrijvende Inventaris, Limburgs Kunstpatrimonium I, Averbode, pp. 33 – 35.
  • Mersch, B. (1982) Het evangeliarium van Aldeneik, Maaslandse Sprokkelingen 6, pp. 55 – 79.
  • Netzer, N. (1994) Cultural Interplay in the 8th century and the making of a scriptorium, Cambridge, Cambridge University Press, 258pp.
  • Nordenfalk, C. (1932) On the age of the earliest Echternach manuscripts, Acta Archeologica, vol. 3, fasc. 1, Kopenhagen: Levin & Munksgaard, pp. 57 – 62.
  • Schumacher, R. (1958) L’enluminure d’Echternach: art européen, Les Cahiers luxembourgeois, vol. 30, nr. 6, pp. 181 – 195.
  • Spang, P. (1958) La bibliothèque de l’abbaye d’Echternach, Les Cahiers luxembourgeois, vol. 30, nr. 6, pp. 139 – 163.
  • Talbot, C.H. (1954) The Anglo-Saxon Missionaries in Germany. Being the Lives of SS. Willibrord, Boniface, Sturm, Leoba and Lebuin, together with the Hodoeporicon of St. Willibald and a selection of the Correspondence of Boniface, [vertaald en geannoteerd], Londen-New York, 1954, 234pp.
  • Verlinden, C. (1928) Het evangelieboek van Maaseik, Limburg, vol. 11, p. 34.
  • Vriens, H. (2016) De Codex Eyckensis, een kerkschat. De waardestelling van een 8ste eeuws Evangeliarium in Maaseik, onuitgegeven master scriptie Kunstwetenschappen, KU Leuven.
  • Wouters, J., G. Gancedo, A. Peckstadt, en L. Watteeuw, L. (1990) The Codex Eyckensis: an illuminated manuscript on parchment from the 8th century: Laboratory investigation and removal of a 30 year old PVC lamination, ICOM triennial meeting. ICOM triennial meeting. Dresden, 26 – 31 август 1990, Preprints: pp. 495 – 499.
  • Wouters, J., G. Gancedo, A. Peckstadt en L. Watteeuw (1992) The conservation of the Codex Eyckensis: the evolution of the project and the assessment of materials and adhesives for the repair of parchment, The Paper Conservator 16, pp. 67 – 77. 
  • Wouters, J., A. Peckstadt en L. Watteeuw (1995) Leafcasting with dermal tissue preparations: a new method for repairing fragile parchment and its application to the Codex Eyckensis, The Paper Conservator 19, pp. 5 – 22.
  • Wouters, J., Watteeuw, L., Peckstadt, A. (1996) The conservation of parchment manuscripts: two case studies, ICOM triennial meeting, ICOM triennial meeting. Edinburgh, 1 – 6 септември 1996, London, James & James, pp. 529 – 544.
  • Wouters, J., B. Rigoli, A. Peckstadt en L. Watteeuw, L. (1997) Un matériel nouveau pour le traitement de parchemins fragiles, Techné: Journal of the Society for Philosophy and Technology, 5, pp. 89 – 96.
  • Zimmerman, E.H. (1916) Vorkarolingische Miniaturen, Deutscher Verein für Kunstwissenschaft III, Sektion, Malerei, I. Abteilung, Berlin, pp. 66 – 67; 128; 142 – 143, 303 – 304.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Coenen, J., Het oudste boek van België, Het Boek 10, 1921, S. 189 – 194.
  2. ↑ а б Acta Sanctorum, Martii, unter Leitung von J. Carnandet, 3. Teil, Paris-Rom, 1865, S. 383 – 390, Abs. 7.
  3. ↑ Abbaye d’Aldeneik, à Maaseik, in Monasticon belge, 6, Province de Limbourg, Lüttich, 1976, S. 87.
  4. ↑ Netzer, N.(1994) Cultural Interplay in the Eighth Century. The Trier Gospels and the Making of a Scriptorium at Echternach, Cambridge-New York.
  5. ↑ Wouters, J., Gancedo, G., Peckstadt, A., Watteeuw, L. (1992). The conservation of the Codex Eyckensis: the evolution of the project and the assessment of materials and adhesives for the repair of parchment. The Paper Conservator 16, 67 – 77.
  6. ↑ Bildarchiv Marburg
  7. ↑ Coppens, C., A. Derolez und H. Heymans (1994) Codex Eyckensis: an insular gospel book from the abbey of Aldeneik. Maaseik: Museactron.
  8. ↑ Eyckensis
  9. ↑ www.kunstenenerfgoed.be

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Codex Eyckensis в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Кодекс_Eyckensis&oldid=11970776“.