Практическа транскрипция
Практическа транскрипция, наричана също правописна или ортографска, е записване на чужди имена и наименования с помощта на исторически установената ортографска (правописна) система на езика, на който те се предават. Практическата транскрипция използва обикновените знаци (букви) на езика-приемник без въвеждане на допълнителни знаци. При практическата транскрипция на български език думата се записва с букви от кирилицата, като приблизително се запазва нейният звуков облик в изходния език, а също с възможно съобразяване с изписването на оригинала, както и с установената традиция.
Трябва да се прави разлика между практическата транскрипция и:
- фонетичната транскрипция, имаща за цел колкото се може по-точно да предаде произношението чрез въвеждането на специални символи или диакритични знаци;
- транслитерацията, определяна само от изходното изписване;
- превода или калката.
Принципи на практическата транскрипция[редактиране | редактиране на кода]
Практическата транскрипция едновременно преследва няколко цели, които понякога си противоречат:
- да се запази приблизително звуковият облик на чуждите думи;
- да се отрази изписването на оригинала, особено когато то компенсира невъзможността да се възпроизведе точно звученето (например, предаване на удвоени съгласни);
- да се отрази цялата фонетична система на езика-оригинал заедно със системата на диференциални (различителни) признаци;
- да се вземат предвид езиковите аналогии (например, руското -ский и българското -ски);
- да се спазят установените традиции.
Прилагането на практическата транскрипция е свързано с определени несъвършенства. Тъй като звуковият строеж на езика-приемник се различава от изходния език, неизбежни са грешки при предаване на думите, напр. предаване на различни изходни фонеми с еднакви букви, при което се губят разликите в звученето. Практическата транскрипция в България е разработена доста непълно, често има различия в предаването на една и съща дума в различни неспециализирани издания. Затова при предаване на чужди имена и наименования на български език се препоръчва да се използват последните специализирани издания.
Правила за практическа транскрипция на български език[редактиране | редактиране на кода]
Като основни общи правила за практическа транскрипция в България може да се ползва разделът „Предаване на собствени имена от чужди езици в българския книжовен език“ от Официалния правописен речник на българския език [1] (речникът е недостъпен онлайн, но разделът е включен в Уикипедия:Правила за наименуване). За предаване на чужди географски наименования се ползва Наредба № 6 от 12.06.1995 г. за транскрипция и правопис на чужди географски имена на български език[2], в която са включени правила за 13 езика.
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Мурдаров, Владко и др. Официален правописен речник на българския език. София, Просвета, 2012. ISBN 9789540127019. с. 30 – 37.
- ↑ Наредбата на сайта на АГКК, архив на оригинала от 21 юни 2018, https://web.archive.org/web/20180621154833/http://www.cadastre.bg/naredba-%E2%84%96-6-ot-12061995-g-za-transkripciya-i-pravopis-na-chuzhdi-geografski-imena-na-bulgarski-ezik, посетен на 4 март 2021
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Практическая транскрипция“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |