Теория за прелъстяването

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Теорията за прелъстяването е хипотеза от средата на 90-те години на XIX век от Зигмунд Фройд, която постулира че дава решение на проблема за основите на хистерията и обсесивните неврози. Според теорията потиснат спомен от сексуално насилие в ранно детство или травматично преживяване са същностната предпоставка за хистерични и обсесивни симптоми, в добавка с активно сексуално преживяване до навършване на 8 години за последните.[1]

В традиционното описание на развитието в теорията за прелъстяването, Фройд отначало мисли, че пациентите му свързват повече или по-малко реални истории на сексуално малтретиране и че сексуалното насилие е отговорно за много от неврозите и други здравословни проблеми на пациентите му.[2] След няколко години Фройд изоставя теорията си, заключавайки че спомените за сексуално насилие всъщност са фантазии на пациентите му.[3]

Алтернативно описание, което идва на преден план в начетеността на Фройд поставя ударение върху това че теорията, както е постулирана от Фройд, обяснява хистерията и обсесивните неврози като резултат от "несъзнателни" спомени за сексуално насилие в детството.[4] В трите публикации за теорията за прелъстяването, издадени през 1896 Фройд твърди, че с всички тогавашни пациенти е способен да разкрие такова насилие, най-вече станало под 4 годишна възраст.[5] Тези публикации показват, че пациентите не свързват историите за сексуално насилие спрямо тях в ранното детство; по-скоро Фройд използва аналитичната интерпретация на симптомите и асоциациите на пациентите и оказвайки натист върху пациента, в опит да доведе до "възпроизвеждане" на дълбоко потиснати спомени.[6] Макар да съобщава, че успява да постигне тази цел, той също така казва, че пациентите остават неубедени че реално са преживели това че са били насилвани в детството си. [7] Съобщенията на Фройд за епизодите от теорията за прелъстяването преминават през серия от промени през годините, кулминирайки в традиционна история, основана на последното описание в "Нови уводни лекции в психоанализата".[8]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Masson (ed.) (1985), p. 187; Jones, E. (1953). Sigmund Freud: Life and Work. Volume 1. London: Hogarth Press, p. 289; Clark, R. W. (1980). Freud: The Man and the Cause. Jonathan Cape, p. 156.
  2. Jahoda, M. (1977). Freud and the Dilemmas of Psychology. London: Hogarth Press, p. 28; Clark (1980), p. 156; Gay, P. (1988). Freud: A Life for Our Time, Norton, pp. 92-94.
  3. Jahoda (1977), p. 28; Gay (1988), p. 96.
  4. Masson (ed.) (1985), pp. 141, 144; Garcia, E. E. (1987). Freud's Seduction Theory. The Psychological Study of the Child, Vol. 42. Yale University Press, pp. 443-468; Schimek, J. G. (1987). Fact and Fantasy in the Seduction Theory: a Historical Review. Journal of the American Psychoanalytic Association, xxxv: 937-65; Israëls, H. and Schatzman, M. (1993). The Seduction Theory. History of Psychiatry, iv: 23-59; McCullough, M.L. (2001). Freud's seduction theory and its rehabilitation: A saga of one mistake after another. Review of General Psychology, vol. 5, no. 1: 3-22.
  5. Masson (1984), pp. 276, 281; Garcia (1987); Schimek (1987); Israëls & Schatzman (1993); Salyard, A. (1994), On Not Knowing What You Know: Object-coercive Doubting and Freud's Announcement of the Seduction Theory, Psychoanalytic Review, 81(4), pp. 659-676.
  6. Schimek (1987); Smith, D. L. (1991). Hidden Conversations: An Introduction to Communicative Psychoanalysis, Routledge, pp. 9-10; Toews, J.E. (1991). Historicizing Psychoanalysis: Freud in His Time and for Our Time, Journal of Modern History, vol. 63 (pp. 504-545), p. 510, n.12; McNally, R.J. (2003), Remembering Trauma, Harvard University Press, pp. 159-169.
  7. Masson (1984), p. 273; Paul, R. A. (1985). Freud and the Seduction Theory: A Critical Examination of Masson's "The Assault on "Truth", Journal of Psychoanalytic Anthropology, vol. 8, pp. 161-187; Garcia (1987); Schimek, (1987); Eissler, (2001), pp. 114-116.
  8. Schimek, (1987); Israëls & Schatzman (1993); Salyard, A. (1994); Esterson, A. (2001).

По-нататъшно четене[редактиране | edit source]

  • Cioffi, F. (1998 [1973]. Was Freud a liar? Freud and the Question of Pseudoscience. Chicago: Open Court, pp. 199-204.
  • Kurt Eissler, Freud and the seduction theory: A brief love affair, New York: International Universities Press, 2001
  • Robert Fliess, Symbol, Dream and Psychosis: Volume III Psychoanalytic Series, 1973
  • Esterson, A. (1998). Jeffrey Masson and Freud’s seduction theory: a new fable based on old myths. History of the Human Sciences, 11 (1), pp. 1-21. http://human-nature.com/esterson/
  • Esterson, A. (2001). The mythologizing of psychoanalytic history: deception and self deception in Freud’s accounts of the seduction theory episode. History of Psychiatry, Vol. 12 (3), pp. 329-352.
  • Esterson, A. (2002). The myth of Freud’s ostracism by the medical community in 1896-1905: Jeffrey Masson’s assault on truth. History of Psychology, 5 (2), pp. 115-134.
  • Freud, S. (1896a). Heredity and the aetiology of the neuroses. Standard Edition Vol. 3, 143-156.
  • Freud, S. (1896b). Further remarks on the neuro-psychoses of defence. Standard Edition Vol. 3, 162-185.
  • Freud, S. (1896c). The aetiology of hysteria. Standard Edition, Vol. 3, 191-221.
  • Israëls, H. and Schatzman, M. (1993) The Seduction Theory. History of Psychiatry, iv: 23-59.
  • Masson, J. M. (1984). The Assault on Truth: Freud's Suppression of the Seduction Theory. New York: Farrar, Straus and Giroux.
  • Masson, J. M. (editor) (1985). The Complete Letters of Sigmund Freud to Wilhelm Fliess 1887-1904. ed. and trans. J. M. Masson. Cambridge, MA: Harvard University Press.
  • Schimek, J. G. (1987). Fact and Fantasy in the Seduction Theory: a Historical Review. Journal of the American Psychoanalytic Association, xxxv: 937-65.
Портал В Портал Психология можете да намерите още много страници свързани с темата психология.