Библейска критика

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
«И разгъна Ездра законът пред очите на всички хора»

Библейската критика е научен анализ и метод за изучаване текста на Библията. Библейската критика допринася от своя страна, за определяне авторството на отделните книги и текстове от Светото писание, проучва обстоятелствата около тяхното възникване и произход, както и литературно-стилистичните им характеристики, използвайки всецяло историческия метод.

Библейската критика възниква като отрасъл на богословието. Днес е част от исагогиката. Под библейска критика обичайно се приема:

  1. анализ на учението, източниците, философията му с цел да се установи тяхното несъответствие и евентуално да се докаже и/или покаже тяхната несъстоятелност и т.н.
  2. анализ на първоизточниците, атрибутивни и литературни особености, обстоятелства около възникването им и т.н.
  3. използване на историческия метод за анализ и съпоставка при определяне достоверността и коректността на книгите, писанията, текстовете и т.н.

В юдаизма, представители на литературното направление в библейската критика (през 1 век е нямало Библия в съвременния смисъл на думата, а само Тора и Пророци - виж проповед на планината) са най-видния представител на елинистичния юдаизъм - Филон Александрийски, Хиви ал Балхи (роден през 9 век в Балх) и Авраам ибн Езра (роден в края на 11 век и живял през първата половина на 12 век). Ако Филон минава за защитник на истинността на библейската доктрина от позицията на алегоричните тълкувания на спорните текстове и места (виж чудеса), то ал Балхи и ибн Езра често се отнасят по реалистично и скептично към алегориите от неортодоксални позиции и разбирания.

В християнството библейската критика се появява още в самото начало на възникване на религията, когато се и формира библейския канон. Пионер на библейски текстологична критика на християнството е Ориген, който прави сравнение на голям брой ръкописи на текстовете от Стария завет. Други раннохристиянски библейски критици са Дионисий Александрийски, Августин, Йероним. Отците на Църквата се първите библейски критици.

В ранното и същинско средновековие, интересът към билейската критика намалява, за да се възроди с нова сила по времето на Ренесанса и Просвещението. По това време в Свещената Римска империя се полагат основите и на Библеистиката.

Безспорен бум в библейската критика прави Юлиус Велхаузен с неговото "Въведение в историята на Израел", излязло през 1878 г. За тази си "дързост" е отстранен от катедрата по богословие в университета, но по-късно ученият е възстановен и напълно реабилитиран. В крайна сметка Велхаузен се оказва прав и текстовете на Светото писание са доста по-ранна компилация под формата на кодификация, извършена от Ездра по всяка вероятност по заръка на Артаксеркс II през 398 г. пр.н.е. (през 401 г. пр.н.е. Древен Египет станал независим от Персийската империя, а "похода на десетте хиляди гърци" се провалил, като имало опасност египтяните да повлекат със себе си и своите съседи). Ездра като "съвършеният учител по закона на небесния Бог", а и като прекрасно запознат със старите свещени традиции и текстове по него време, успял да събере, уеднакви и обедини различните израилтянски традиции в един юдейски култ - към съвършения Яхве, и на едно място за жертвоприношения - Вторият храм. По този начин шахът постигнал двете главни цели на управлението - умиротворил размирните Юдея и Самария, като централизирал и уеднаквил фиска за израилтяните и юдеите от двете предходни царства съществували по тези земи - Израилското и Юдейското царство. Подобна държавническа мисия на Ездра по това време изцяло се вписва в духа и политиката на Персийската империя.[1] Именно това успял да установи със своето изследване Велхаузен.

Виждайки накъде отиват работите на научното поприще в разнищването на Светото писание, през 1893 г. папа Лъв XIII със своята енциклика Providentissimus Deus изискал забрана за рационалистичната библейска критика, понеже "Светото писание е това което е", но последващото послание на Пий XII Divino Afflante Spiritu, излязло през 1943 г. в разгара на Втората световна война, разрешило на вярващите използването на съвременни техники в анализа на Светото писание.

В православието библейската критика е допустима, но неразвита като школа, понеже във водещата православна страна избухва Октомврийската революция, сложила прът и в развитието на теологията с исагогиката.

Модерната библейска критика използва на въоръжение множество научни методи за текстологичен анализ и текстова критика в зависимост от източници, форма на текста, редакции, канон, риторика, наречие, стил, атрибуция, обществени нагласи и течения в социума и т.н.

Най-общо са обособени четири основни направления на библейската критика:

  1. текстологично;
  2. историческо;
  3. историко-литературно и
  4. литературно.

Днес изцяло приета в библейската критика, като фундаментално основополагаща, е документалната хипотеза за произхода на Светото писание, на чиято основа се извършват нови задълбочени изследвания и проучвания в областта на библейската критика от библеистите.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Льомер, Андре. История на еврейския народ, глава VII, Възстановяването на евреите в границите на Персийската империя (538-332 г. пр.н.е.), стр. 62-70. ИК "КАМА", ISBN 954-9890-42-2, 2003.

Вижте също[редактиране | edit source]