Валдхорна

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Валдхорна

Валдхорната е музикален инструмент от групата на медните духови инструменти.


Наименованието му идва от немския език: разделено на две части: „валд” и „хорн” означава съответно горски рог. Най-стария предшественик на валдхорната е древният животински рог. Той е бил известен във всички народи. С медни и бронзови рогове са си служили римските войници и войниците Александър Македонски. С най-различна форма и големина и изработен от различен материал, рогът е бил познат както на Средиземноморския изток (египтяни, вавилонците, араби, перси и др.), така и на Средновековна Европа. Ловджийският рог (отново от немски) е предшественик на натуралната валдхорна. Отначало той е бил използван само за ловджийска и военна сигнална тръба. Възниква, обаче, още една разновидност – алпийският рог. Сам по себе си той представлява една тръба с дължина от 3,5 метра. Има конусовидно разширение, като най-широката част се поставя на земята а в най-тясната се поставя мундщук, който събира и концентрира в една точка вибрациите на устата. Постепенно този инструмент се усъвършенства и се навива, така, че добива днешната си форма на охлюв. Наименованието също се променя в натурална валдхорна. Нямайки машини (клапи) на натуралната валдхорна са били изпълнявани само натурални тонове от звукореда чрез пренадуване (по реда на обертоновете). За изпълнение на произведения в различни тоналности е било необходимо да се използват валдхорни в различни строеве. Всички строеве валдхорни, както по-късно и хроматичните, са ниско транспониращи инструменти. Като оркестров инструмент натуралната валдхорна е бил използван за пръв път през 1664 година от Люли в операта „Принцесата от Елида”. За натурални валдхорни е написана музика от предкласиците Бах и Хендел, класиците Хайдн, Моцарт, Бетховен. Даже след изобретяването на вентилната система композиторите от 19 век дълго време са писали за натурални валдхорни. Берлиоз не употребява хроматичната валдхорна в творчеството си.

С изобретяването на I и II вентил през 1813, а по-късно и на III-ти, натуралните валдхорни биват снабдени с удобна вентилна система, която ги превръща в хроматични валдхорни. С въвеждането на хроматичните валдхорни в оперно-симфоничния оркестър се извършва най-големия напредък в модерната оркестрова техника. Така от втората половина на 19 век натуралните валдхорни биват постепенно изместени от хроматичните. Отначало са се употребявали хроматични валдхорни в различни строеве, подобно на натуралните, но след това в оперно-симфоничния оркестър се установява само хроматична валдхорна в F строй, която има най-мек и благороден тон. Съвременната валдхорна е тясномензурен меден духов инструмент с фуниеобразен мундщук. Тя представлява тясна медна тръба, която в средата е цилиндрична, след това конусовидно се разширява и накрая завършва с голямо разширение(корпус). Всеки един от вентилите на валдхорната променя пътя на подадения въздух, към цугове с различна дължина. При корна в „B” строй първият цуг е с такава дължина, която понижава звучащия тон с интервал голяма секунда. Вторият цуг понижава (на същия принцип) звучащия тон с интервал малка секунда. Дължината на третия цуг и равна на сбора от първите два. В помощ на валдхорнистите са измислени и други вентили, които не увеличават дължината на тръбата, а обратното – скъсявят. В случая са добавя още един ред цугове с по-малка дължина. Отклонението към тях следва веднага след главната тръба и се осъществява с клапа наречена „хох” (думата идва от немски и означава високо). Намаляването на дължината, намалява и въздушното съпротивление, което спомага за по-лесното изсвирване на високите тонове (обикновено се прилага при изпълнението на тонове от си бемол на първа и нагоре). За разлика от другите хроматични медни духови музикални инструменти на валдхорната се свири с пръстите на лявата ръка. Тоновият обем на валдхорната в F и B (още наречена двойна) строй с четири вентила е от си бемол на контра до фа на втора октава. Но както винаги има изключения и те са индивидуални за всеки изпълнител, като възможни изпълними тонове са фа на контра и също така до на втора октава. За пример: Шостакович 5-та симфония четвърта валдхорна стига до сол на контра. И Брамс трио за цигулка пиано и корна: си бемол на втора в гамовиден пасаж. Най-ниските тонове са трудно изпълними и трябва да се употребяват предимно като лежащи или с малко движение. Трудно се изпълняват и по-високите тонове от фа на втора. Те звучат напрегнато и затова трябва да се използват при форте с постепенни мелодични движения. Валдхорните са тембровата връзка между медната и дървената духова група, ето защо в партитурата те се пишат над тромпетите, въпреки, че са по-ниски по тонов обем от тях, за да бъдат непосредствено под дървената духова група. В някои партитури от 18 век биват поставени и над фаготите. Даже Вагнер понякога ги поставя над фаготите. Тоновете на валдхорната в ниския регистър са малко глухи, но след това нагоре постепенно стават все по-светли и плътни, пределно високите тонове са доста напрегнати.

Звукови ефекти[редактиране | edit source]

Динамическата амплитуда при този инструмент е доста голяма, разнообразна и гъвкава. В случаите, когато диригентът иска до постигне сила и блясък в звучността, може да накара валдхорнистите да свирят с вдигнати корпуси. Като средство за получаване на нови темброви и динамически нюанси се използва валдхорна, запушена ръка, и валдхорна със сурдина. При използването на тези ефекти тоновете звучат металически и твърдо. Други ефекти, които може да се изпълняват на валдхорната са двойният, тройният език, както и флатерцунгето. В последно време все повече се поверява раздвижен хармоничен фон с тремоло легато. При валдхорната се използват устни трилери, там, където обертоновете се сгъстяват. Трилерите, получени с вентили не звучат добре и напомнят по-скоро гаргара . В партитурите на съвременните композитори се среща и своеобразния ефект глисандо, с плъзгането на устните по реда на натуралните тонове. Глисандото при валдхорната е най-характерно в динамика форте с бързо движение с посока нагоре. Друг доста труден за постигане ефект е двугласът. То се получава, като единият тон се пее, а другият свири!