Мечо грозде

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Мечо грозде
Arctostaphylos-uva-ursi.JPG
Класификация
царство: Plantae Растения
отдел: Magnoliophyta Покритосеменни
клас: Magnoliopsyda Двусемеделни
разред: Ericales
семейство: Ericaceae Пиренови
род: Arctostaphylos
вид: A. uva-ursi Мечо грозде
Научно наименование
Уикивидове Arctostaphylos uva-ursi
(L.) Spreng., 1825

Мечо грозде (Arctostaphylos uva-ursi) е вид растение от род Arctostaphylos (на гръцки: άρκτος - „мечка“; σταφύλι - „грозде“).

Описание[редактиране | edit source]

Представлява вечнозелен храст с пълзящи клонки дълги 20-50 cm, с малки яйцевидни кожести листа, дълги 1-7 cm, със спирално жилкуване. Листата са разположени на къси дръжки спирално по вейките. На цвят отгоре са по-тъмни, а отдолу по-светло зелени, на вкус — стипчиви до слабо горчиви.

Листата на мечото грозде съдържат фенолните глюкозиди арбутин и метиларбутин, дъбилни вещества, урзолова киселина, флавоноиди.

Цветовете са с форма на камбанка, бели или бледо розови, на гроздове от 2-20 цвята, цъфтят през май-юни. Дават малки сферични червени плодчета, с по шест семена. Узряват през късното лято или есента.

Разпространение[редактиране | edit source]

Среща се в почти цяла Европа и Северна Америка, без южните части. Вирее по сухи, каменливи места, както и в иглолистни гори. В България се среща във всички планини на надморска височина между 1500 и 2900 m.

Приложение[редактиране | edit source]

Основното действие на мечото грозде е уроантисептично, което се дължи на съдържащите се арбутин и метиларбутин. Има и слабо диуретично действие. Прилага се в случаи на хроничен цистит и пиелит.

Приготвя се чай, като в 500 мл студена вода се изсипва 1 супена лъжица от дрогата /листа/, оставя се да кисне 8-12 ч и се вари 5 минути. След като кисне още 20 минути се прецежда и се пие на 4 -5 интервала през деня. Трябва да се приема поне няколко месеца,за да се усети уроантисептичният му ефект.

Химичен състав[редактиране | edit source]

Гликозиди(центаурин, цинарин, циабилни вещества), флавоноиди, хиперозид, кверцетин, кверцетирин, свободен хидрохинон, етерично масло, мирицитирин, мирецитин, органични киселини и др.

Източници[редактиране | edit source]

  • „Съвременна фитотерапия“, под редакцията на проф. Веселин Петков, Издателство „Медицина и физкултура“, София, 1982
  • Енциклопедия на лечебните растения в България , Издателство: Труд, 2010, стр. 273,274