Историзъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Историзмът е схващане в теорията на познанието, според което историята има свой собствен специфичен предмет и съответни методи. Основното прозрение на историзма е, че подробното описание е достатъчно обяснение и то не се нуждае от позоваване на закономерности и универсалии. При това положение историята би била несводима към социологически, икономически и други форми за познание на действителността. Концепцията се развива след XIX век, когато историята се оформя като самостоятелна дисциплина.

За представители na историзма се считат Вилхелм Дилтай, Хайнрих Рикерт, Георг Зимел, Фридрих Мейнеке, Макс Вебер, Ернст Трьолч.

Като термин "историзъм" се среща най-често в немскоезичната специална литература (Historismus). На други езици, ако се използва в своя специфичен смисъл, обикновено се правят уговорки. Както отбелязва Щефaн Бергер " ‘историзмът’ (Historismus), така като е представен от Леополд фон Ранке, може да бъде виждан като еволюционистки, реформистки концепт който включва целия политически ред като израстнал, развит от историята; историцизмът (Historizismus), както го дефинира - и отхвърля - Попър, се основава на схващането, че историята се развива, следвайки педопределени закони към определена цел. Английският език, използващ един термин за двете схващания, е склонен да ги смесва.[1] В своята книга Нищетата на историцизма Попър изтъква именно, че "анализ и обясняване на различия чрез позоваване ... на тяхната връзкa с преобладаващи предпочитани и интереси през даден исторически период - подход, който понякога бива наричан историзъм - не бива да се бърка с онова, което аз назовавам историцизъм..."[2]

Първите които започват да използват термина "историзъм" са немските романтици и това е засвидетелствано в текстове на Шлегел и Новалис. Нагласата, на която Хегел е представител, отстоява възглед, че в природата няма история (а само повторение) - това е специфично човешко и обществено явление. Подобен възглед прокарват неокантианските мислители, които настояват за принципната разлика между науките за природата и тези "за духа". Вилхелм Дилтай пояснява, че първите са само 'разясняващи', докато другите са 'разбиращи'. Фридрих Мейнеке излага аргументацията за историзма като изтъква два аспекта на обясняването: чрез причини и чрез ценности.[3]

В началото на 20 век Анри Бергсон, като развива своите възгледи за времето като външност, различна от траенето, което е вътрешност, задава и по-философска основа на идеята за историзъм[4]. Историзмът обаче остава преди всичко професионална практика, встрани от абстрактните аргументи.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Berger S., Stefan Berger responds to Ulrich Muhlack, German Historical Institute, London Bulletin,Bd. 23 2001 Nr. 1, []
  2. Попър К., Нищетата на историцизма (прев. от англ. К. Кожухаров), София : Рива, 2000, ISBN 954-8440-36-9 (The Poverty of Historicism, 1947), с. 28-9
  3. Мейнеке Ф., Причини и ценности в историята, в сб. Историци за историята, ред. М Тодорова, София:СУ 1988, с11-30
  4. Бергсон А., Творческата еволюция, София: СУ 1992