Коста срещу ENEL

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Коста срещу ENEL
Официално лого Съда на Европейския съюз
Европейски съд
Решение от 15 юли 1964
Дело Flaminio Costa срещу E.N.E.L.
Номер 6/64
Тип преюдициално запитване
Състав Пленум
Националност на страните Италия
Съдебен състав

Решението по Дело C - 6/64 ''Фламинио Коста срещу ENEL" (Flaminio Costa срещу E.N.E.L.) от 15 юли 1964 г. е емблематично решение в практиката на Европейския съд, чрез което Съдът по тълкувателен път формулира принципа за примата на правото на Европейския съюз над националното право на държавите — членки на Съюза.

История[редактиране | edit source]

През 1962 г. италианското правителство решава да национализира електрическите компании в страната и да ги обедини в една компания Ente Nazionale per l'Energia eLettrica (Закон №1643 от 6 декември 1962). Национализацията ощетява гражданина Фламинио Коста — акционер в одържавената компания Edison Volta. В знак на протест Фламинио Коста спира да плаща сметките си за електричество, възлизащи на 1 926 италиански лири. Пред съда в Милано Фламинио Коста изтъква, че национализацията и монополът на ENEL нарушават редица разпоредби на Договора за Европйска икономическа общност относно държавната намеса на пазара и монопола. Италианското правителство от своя страна изтъква, че делото е безпредметно, тъй като национализацията е въведена с държавен закон, който не може да бъде оспорван от гражданите, дори и на основание разпоредбите на Римския договор, и следователно италианският съд трябва да приложи националния закон, без да се съобразява с ДЕИО. По настояване на Коста миланският съдия Гуидиче Консилаторе (Giudice Conciliatore) спира делото и отправя преюдициално запитване до Съда в Люксембург относно правния характер на Европейската общност и за юрисдикцията на националните съдилища да прилагат това право.

Решението[редактиране | edit source]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:

Произнасяйки се по запитването на италианския съдия, Съдът в Люксембург уважава отчасти позицията на Италианското правителство по въпроса за държавната намеса на пазара, изтъквайки, че съгласно тогавашните разпоредби на договора държавната намеса на пазара изисква консултирането на Комисията, което е въпрос на специална процедура, предвидена в договора. Но по въпроса за правото на г-н Коста да противопостави разпоредба на Общностното право на действията на правителството в съдебен процес пред националния съд на тази държава членка, Съдът не се съгласява с италианското правителство. Съдът постановява, че ако г-н Коста бъде лишен от правото да се противопостави на националното си законодателство на базата на несъвместимостта му с общностното право, то това би направило Европейското право неефективно.

Тази своя позиция Съдът защитава с правния характер на Общността, за който се произнася със следното преюдициално заключение:

За разлика от обичайните международни договори, Договорът за ЕИО е създал собствен правен ред, който е интегриран в правните системи на държавите-членки с влизане в сила на Договора и който националните юрисдикции са длъжни да прилагат.
Като са създали за неограничен период от време общност, която има свои собствени институции, правосубектност, правоспособност, способност за международно представителство, и по-специално реални правомощия, произтичащи от ограничаване на компетентност или прехвърляне на правомощия от държавите към Общността, държавите са ограничили суверенните си права, макар и в ограничен брой области, и по този начин са създали корпус от правни норми, приложима по отношение на техните граждани и самите тях...
В действителност изпълнителната сила на общностното право не може да бъде различна в различните държави в резултат от последващо вътрешно законодателство, без това да застраши постигането на целите на Договора.
Задълженията, поети с Договора за създаване на Общността, биха били не безусловни, а само евентуални, ако можеха да бъдат поставяни под въпрос от последващи законодателни актове на страните по Договора...

След това Съдът заключава:

От всички тези съображения следва, че тъй като има автономен източник, на произтичащото от Договора право поради неговия специфичен и оригинален характер не би могла да се противопостави в съдебно производство каквато и да е вътрешноправна разпоредба, без то да бъде лишено от общностния си характер и без да се постави под съмнение правната основа на самата Общност.
В действителност изпълнителната сила на общностното право не може да бъде различна в различните държави в резултат от последващо вътрешно законодателство, без това да застраши постигането на целите на Договора.

С това свое заключение Съдът фактически постановява, че правните разпоредби на европейското право се ползват с върховенство пред правото на отделните държави членки, от което следва, че националните съдилища би трябва да прилагат нормите на европейското право с предимство пред нормите на националното право, като разпоредбите на съюзното право трябва да се прилага по еднакъв начин във всичките държави членки.

Източник[редактиране | edit source]