Европейски съд

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Европейският съд, чието официално название според Договорите е Съдът, е върховен орган на Съда на Европейския съюз - върховен съд на Европейския съюз по отношение на европейското право. Създаден е през 1952 г. с цел да осигури еднаквото тълкуване и прилагане на европейското право в държавите-членки на съюза. Седалището на Европейския съд е в град Люксембург.

Състав[редактиране | edit source]

Допълнителна информация: Списък на членовете на Европейския съд

Съдии[редактиране | edit source]

Съдът се състои от 28 съдии, които се подпомагат от девет генерални адвокати. Съдиите и генералните адвокати се назначават по общо съгласие на правителствата на държавите-членки и заемат длъжността за срок от шест години. Договорите изискват те да са избрани от правни експерти, чиято независимост е "извън съмнение" и които отговарят на изискванията за заемане на най-високите съдебни длъжности в съответните страни, или които са с призната компетентност. На практика, всяка държава-членка назначава съдия, чието назначаване след това се ратифицира от всички останали държави-членки.

Председателят на Съда се избира за срок от три години.

Камари[редактиране | edit source]

Съдът може да заседава в пленарна сесия, като голям състав от 13 съдии или в състави от трима или петима съдии. Съдът заседава в пленарно заседание, но за определени подготвителни задачи или определени групи от правни материи може да назначи специални колегии от по трима, петима или седем съдии. Съдът заседава в пленум винаги, когато държава членка или институция на Европейския съюз, която е страна по делото, го е поискала. Решенията на Съда са действителни само ако в разискванията по делото са участвали нечетен брой съдии. Когато Съдът заседава в пленум, решенията му са действителни, ако в заседанието са участвали девет съдии. Кворумът за заседанията на колегиите е трима съдии (при тричленни и петчленни колегии) и петима съдии (при седемчленна колегия). Държавите членки и институциите на Европейския съюз се представляват пред Съда от представител, назначен за всяко конкретно дело. Представителят от своя страна може да бъде подпомаган от съветник или правоспособен адвокат. Всички други страни в процеса се представляват от правоспособен адвокат (или университетски преподавател, ако законодателството на съответната държава членка го допуска).

Генерални адвокати[редактиране | edit source]

Съдиите се подпомагат от девет генерални адвокати, които са отговорни за представяне на правно становище по делата, които са им възложени.

Шест от общо деветте генерални адвокати са номинирани по право от шестте големи страни — членки на Европейския съюз: Германия, Франция, Обединеното кралство, Италия, Испания и Полша. Останалите три позиции са на ротационен принцип по азбучен ред между останалите 22 по-малки страни-членки. В момента Словакия, Словения и Финландия.

Съгласно Договора от Лисабон, броят на генералните адвокати може (ако Съдът поиска това) - да се увеличи до 11, като шест ще бъдат от шестте най-големи държави (Полша се добавя към горепосочените 5 държави), а останалите 5 ще се избират отново на ротационен принцип.

Правомощия[редактиране | edit source]

Отговорност на Европейския Съд е да гарантира спазването на правото при тълкуването и прилагането на договорите на Европейския съюз и на разпоредбите, установени от компетентните институции на съюза. За да може да изпълнява тази задача, Съдът е компетентен да разглежда различни видове дейности. Наред с другите компетенции на Съда, може да се произнесе по исканията за отмяна или действия за установяване на неправомерно бездействие, подадени от държава-членка или институция, действия срещу държавите-членки за установяване на неизпълнение на задължения, справки за преюдициално запитване и жалби срещу решения на Първоинстанционният съд.

Емблематични решения[редактиране | edit source]

С течение на времето Съдът разработва две основни правила, върху които почива правният ред на Съюза: непосредствено действие и върховенство. В своята практика (с Решение по дело Van Gend & Loos от 1963 г.) Съдът е въвел принципа на непосредственото действие на общностното право в държавите членки. То дава възможност на европейските граждани да се позовават пряко на общностните разпоредби пред техните национални юрисдикции.

Процедура[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]